ОВЦЕ С ТИГРОВА КОЖА. БИТКИ С ДЪРВЕНИ НОЖОВЕ

Тия дни, след протестите на публиката, Диана Найденова беше отчаяна и може би заради това каза нещо странно: винаги изразявала собственото си мнение. Тъй ли?
Ако сметнем, кога днешните журналисти изразяват „собствено мнение“ и ние ще се почувстваме отчаяни. Ето кога го правят. Когато трябва да схрускат някой напълно беззащитен човечец. Или когато трябва да насилят с думи някой нищо неподозиращ събеседник, за да начешат егото си – това се среща най-често. Или когато трябва да извадят на умряло куче нож – главно този нож размахват те, а отгоре на всичко той е и дървен. Никога обаче няма да изразят „собственото си мнение“ – каквото и да означава това в сънищата им – примерно срещу собственика на медията, в която покорно служат.

Те могат да знаят всичко за въпросния тиквеник, но дори няма да погледнат към дървения нож. И спокойно дълги години пребивават край някой формен хитрец – а ако пък той е и талантлив измамник, тогава те се чувстват още по-добре и щастливо пърхат край него.
    Хайде, да оставим настрана частните медии – а и за да навлезем в техните бъркотии трябва да си сложим противогази.
    Ами кажете ми за един само човек от държавната телевизия, който дори тихичко да е изпискал за вечните далавери там, да е изпуснал дори една въздишка. Е, сещам се за един-двама души, но те не са от калибъра на обикновената прислуга – това бяха Борето Геронтиев или Тома Иванов, които в различно време временно управляваха сенилната Стара Дама – обаче и те се обадиха едва след като я напуснаха, но и това си е нещо. И на тях никой не им обърна внимание, разбира се. Тази телевизия сякаш е получила индулгенция за вечни времена – може би дарена на Славков от самия Живков – и 43 години по-късно никой не смее да я наруши. Най-покорните са си там. От Сметната палата и от другите финансови институции само си пишат докладите – и никой не им обръща внимание. Прокуратурата пък винаги се е правела на разсеяна, тя може да изкорми някой сиромах за 200 лева, обаче ако става дума за държавните милиони, разсипвани година след година от БНТ, веднага се обръща на друга страна. Тия дни стана ясно, че някаква телевизионна игра, наречена предвидливо „Седмо чувство“, била излапала от БНТ над 1 милион и 600 хиляди лева. Така ще е, понеже шефовете на тази телевизия имат не шесто, а направо осмо чувство за тарикатски номера.
   

А обикновените овце там, които винаги си мълчат, сякаш им отрязват езиците, когато ги назначават – и те храбро ще ви кажат, че винаги „изразяват собственото си мнение“, че то винаги е на върха на дървените им копия, с които воюват за Истината, и пр.
   

Вятър и мъгла. Само си шушнат из кьошетата, сега вече дори профсъюзи нямат, за да направят някакво театро за пред хората, и това остана в миналото.
    Но да оставим БНТ, тази лакома държанка. Ами какво да кажем за хората, които слугуваха повече от 10 години на славния Иво Прокопиев в неговите издания – нима те не са знаели, каква е далаверата в „Каолин“ или „Дамяница“? Знаели са, разбира се. Но са предпочитали да натъпчат тази истина в някое най-затънтено чекмедже на паметта си, където съвестта им няма достъп. И охотно са позорели всеки друг, докато са поливали от сутрин до вечер Сингапуреца Прокопиев с розово масло. Бившият главен прокурор Филчев го беше подгонил здраво, но те откриха истинска война срещу него – и то с необикновено мръсни бомби, сигурно в тях е имало и развалени агнешки чревца, нали Сингапуреца беше от кръга на „Агнешките главички“. Тия дни вестник „Капитал“, който вече, разбира се, няма нищо общо със Сингапуреца, бе много разтревожен за бъдещето на съдебната ни система, ах, горката тя. Но докато Сингапуреца беше собственик на този вестник, той думица не каза, как бе прекратено делото за „Каолин“ срещу него. Тогава се случи нещо извънредно позорно: прокурорката Елена Хаджидимитрова сама оттегли обвиненията си, след като ги беше влачила години наред. А пък после бдителни медии писаха, че тя или неин родственик са отишли на работа при Сингапуреца. Нарочно го наричам така, а не „олигарх“, защото много лесно започнаха да употребяват тази дума – за всеки дребосък и хитрец – олигарх, та олигарх. Има далеч по-подходящи думи: тарикат не е по-лоша.
    Сега се сетих за едно трогателно изпълнение на въпросната бивша прокурорка – когато тя се появи в „Актуално студио“ на БНТ през 2002 година и пламенно разкости Сингапуреца, хвърляше се насам-натам като Раймонда Диен да брани изтерзания български закон. А сетне внезапно си подви разградската опашка. Нямах време да намеря запис от това изявление на Раймонда, не ми остана време, но ще ви го покажа, за да видите какви мишки са някои хора от правосъдната система, какви подли мишки. Сега обаче, според ратаите на Сингапуреца, Бойко застрашавал независимостта на съдебната система. Когато обаче по времето на Костов лапаха ценни държавни притежания, тогава тя беше прекрасна.
   

Да се върнем при храбрата Диана. Тя наистина е много смела, особено когато се вдетинява до степен да настоява, че е единствената правоверна във всеки случай.

А всъщност и тя е толкова независима, колкото и ония нещастници от изданията на Сингапуреца. За кого, всъщност, би казала нещо наистина смело – за Росен Петров ли, прекият й работодател, или за медията, в която работи? Такива като нея искрено вярват, че конкретните им работодатели са най-белите ангели, а всички останали са черни дяволи. Ако си направи една проста сметка, по чий адрес е изразявала „собствено мнение“, Диана просто трябва да забрави думата „мнение“ и да престане да кокетничи с нея.
    Добре, нека бъдем милостиви за малко и да разберем терзанията на мушиците: няма къде да ходят и не им остава нищо друго освен да се гушкат с несъществуващото си собствено мнение, да точат дървения си нож и да се правят на храбреци.
   

Ако Диана го е наточила вече достатъчно, може да направи следния опит: да се допита от екрана със зрителите си, дали когато човек от медията ти е заинтересуван от някакъв въпрос, е редно да адвокатстваш за него.

Разбира се, Диана, която вече сигурно се е успокоила от атаките в Мрежата и отново си е повярвала, ще скокне,че няма нищо нередно в това. И понеже е жега, да не се разправяме излишно с нея. Още повече, че трябва да гледа семейството си и други подобни сълзи и сополи, които нямат нищо общо с професионалните стандарти в занаята ни. А те повеляват друго.
    В подобни случаи, които сега замазват с фразата „конфликт на интереси“,  да се правиш на глухоням е доста по за предпочитане – хората поне ще си кажат, че – да, не си казала нещо срещу началничката си, примерно, обаче не си я и оправдавала, не си запречвала с гърди като същи Матросов амбразурата, от която стрелят срещу нея. Мълчи си, трай си, налягай си парцалите – това ще е 100 пъти по-добре, 1000 пъти по-добре, хората ще те разберат. Или ако чак толкова не те сдържа, кажи в предаването си няколко поговорки от типа на „Покорна главица сабя не я реже“, направи коментар по тях, полемизирай със себе си, схрускай самата себе си, и пр. И хората ще те разберат, те ще си кажат, че не ти стиска, но пък не си чак като онзи  Матросов, а и в днешните медии има само матросовци, тъй че какво толкова ще стане с една повече и т.н.
    Може да направиш и друго – покажи дървения си нож, гали го пред зрителите, целувай го, гушкай си го, и пак говори за онази велика българска поговорка „Покорна главица сабя не я сече“ – понеже е повече от ясно, че тя е измислена за такива като теб, които са храбри с мушиците, а пък покорни със жабите…
   

Ако пък чак толкова ти се иска да се правиш на героиня – отрежи си накрая главата в ефир, хем с нещо ще те запомнят.
   

Тъкмо ще дадеш повод и на СЕМ да разсъждава известно време, дали това е в пределите на допустимото екранно насилие – или може би не съвсем.          
    Друго е по-важно, и то се отнася до наемниците, които няма как да изразят „собствено мнение“ дори по някой келяв въпрос – ако това не е в угода на чорбаджиите им.
    И това е въпросът, какви са максимално допустимите предели на агресивността в студиото – и как да я контролираш, особено ако накрая схванеш, че тя те прави герой само в собствените ти очи.
    В студиото водещият може да срещне всякакви тъпаци, като по-голямата част от тях са, естествено, политици. Обаче те не са се довлекли сами, не са ти се натресли сами, ти си ги поканила – и от това следва, че за лошият избор сама си виновна. И това никога не бива да се забравя от водещия. Другото е по-важно.
   

В наши дни агресивността вече е направо безконтролна и почти в сто процента от случаите е съчетана с талантлива глупост.

И аз съм ставал жертва на своята агресивност. Но, за сведение на такива късни храбреци като Диана, ето един далеч непълен списък на разправии от съвсем друго естество. Веднъж се нахвърлих свирепо срещу главния редактор на комунистическия официоз „Работническо дело“ Р. Радев – беше нещо ужасяващо за възпитаваната и укротявана десетилетия наред с канони публика. Тогава направо побеснях, и понеже, за разлика от днешните „храбреци“, имах несъмнената подкрепа на зрителите, бях сериозно смутен, когато извън 800-те писма, които ме поздравяваха, получих и около 300 срещу мен – това се случи за първи път в кариерата ми. При това вече вървеше „Вота на доверие“, който бях поискал от същите тези зрители и който в крайна сметка ми донесе подкрепата на около 485 хиляди зрители – нещо невиждано никога дотогава, и никога от тогава досега. Тъпанарите, които ми гризат цървулите, нека да знаят това и да не го забравят, макар че те никога няма да получат и 48 писма.
    В един друг случай партийните велможи сметнаха за връх на арогантността да предизвикаш прочутия съветски академик Николай Амосов да каже директно в ефир, че най-фалшивият лозунг е „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ – основния лозунг, кървавата „истина“ на комунистическата философия – и това не се случи през 1998, 2008 или 2012 година, когато безконтролната и ненаказуема арогантност растеше с внушителни темпове. Това се случи през 1988 година, когато „империята на злото“ си беше на мястото, комунизмът беше „вечен“ и пр. Комунистическата върхушка реши, че съм станал прекалено арогантен, че „окончателно съм нагазил в блатото на антикомунизма“ – така писа „Работническо дело“ и че е време да бъда разкаран от екран/ за пореден път/. Разбира се, те го сметнаха за „арогантност“, за да принизят историята, която си беше извънредно скандална, поне дотогава никъде в  соц лагера от екрана на държавна телевизия не беше допускано да се изрече подобно богохулство.
    Тези истории не бива да се забравят  – особено когато човек иска да се прави на голям храбрец с някой природозащитник, а пък иначе е дупе и гащи с истински силните хора на деня.           
    Тъй. Имам и други подобни случаи. Но в по-късните години проявих на два пъти и по съвсем различен повод неконтролирана арогантност, и съвсем не се гордея с това – макар че имах и доста оправдания. Веднъж се нахвърлих срещу колега, и то в собственото му студио, защото исках да привлека вниманието към един скандален подкуп, изиграх едно театро – и все пак не беше много стилно, сам си признах това в една дописка „Приказки за телевизията“, която озаглавих „Как се изложих“.
   

Къде наистина е границата на приемливата арогантност, кое всъщност я поражда и как може да бъде овладяна тя?
   

Тя се явява най-често в хора, които имат някакъв успех, дори понякога и минимален, в телевизията. Днес по начало няма смислен критерий за телевизионен успех – повечето водещи, дори по-известните измежду тях, са си просто едни цветарки, които ги прехвърлят от маса на маса, а срокът им на годност е все по-кратък, гледат да се умилкват около някой Сингапурец – мляс-мляс, готови са на всичко, полът им е без значение, услугите, които са готови да правят на сингапурците, са всевъзможни, те вече нямат никакви задръжки. Какъв успех е това – никакъв, разбира се, това е само някакво мазнене и лигавене, дори талантливите хора вече нямат никаква сигурност в бъдещето си. Гледаш го 2 метра човек, уж води дори войни с Бойко, обаче трепери от чорбаджията си. Днес наперен хъш – утре скимти за удължаването на договори си. Дори най-влиятелните ни продуценти са си просто едни пионки, а някои от тях и продажни пионки. Е, какви да са тогава водещите, които те наемат? Хъшове? Хайде, оставете фантазиите.
    Повечето от тези хорица живеят с един основен страх в душата – да не бъдат наритани някоя заран, и това е основната причина за изблиците на арогантност, които са неконтролируеми, трябва здраво да бъдат упоени, за да не им се случва това.
    Разбирам ги, но не ги оправдавам. А, всъщност, не ги и разбирам – никога не съм се страхувал по подобен начин, още по-малко за работата си. Винаги са ме спирали, когато съм имал най-голям успех – онзи боздуган Пръмова и тя го направи, под диктовката на Първанов, и какво от туй?
   

Сто пъти съм казвал нещо, искам пак да го повторя на хора като Диана. В нашия занаят се брои само едно: колко пъти са те спирали от екран, а не колко дълго си се лезил от там!
   

Няма обаче кой да го разбере. Сингапурците увредиха новите си ратаи, промиха им мозъците, направиха ги кротки като овце – и какво й остава на една овца, освен да си въобразява от време на време, че е тигър и да се нахвърли върху друга овце…Овце, наметнати с тигрова кожа.
    Според изследователите на човешкото поведение – това надявам се все още включва и хората от телевизиите – при голяма амбициозност, съчетана и с напрежение, тези хора вече не са в състояние да контролират егоцентризмът си – и заради това нерядко не успяват да контролират и агресивността си, могат дори да си служат с насилие. В онова театро, за което споменах по-горе, аз хвърлих един Наказателен кодекс по колегата си –  но го направих, за да му напомня, че историята, която му представям, си е чисто криминална. В общия случай нарушенията на его-границата и изобщо изблиците на агресивност се пораждат от съперничеството за успех. Това е особено валидно в телевизионните съперничества, когато трябва да успееш на всяка цена. И понеже ножът ти е дървен, както вече се уточнихме, ти си въобразяваш, че ако се нахвърлиш грозно върху някой беззащитен събеседник, това ще ти донесе успех. А този успех пък ще те изтика по-нагоре в йерархията на успелите, на „звездите“ – макар добре да знаеш, че това са едни келяви звезди, които зависят от капризите на Сингапурците.
    Агресивността е последвана обикновено от солидно смущение, от комплекс за вина – и тогава идват извиненията. Става още по-неловко – за всички. Държал си се грубо – а сетне се извиняваш. И обикновено се извиняват от въображаемата клада, на която сами са се  поставили – те са ръгали в сърцето с дървения нож невинния си събеседник, обаче се виждат на кладата! Виждат се нещо като Жана Д Арк: „Горете ме, обаче аз съм права!“ Става прекалено тъпо, когато фалшивият героизъм се съпровожда от извинения.
    А те са абсолютно безсмислени в нашия занаят. Не прави дивотии –  за да не се извиняваш. Ония кретени, които правиха през 1989 година варварските си репортажи от граничния пункт на Капитан Андреево и се гавреха с беззащитните турци, сетне, след Десети ноември, също се извиниха.
   

Курвата сложила трипер на занаята, а пък сетне се извинява.
   

Наскоро имаше подобна криза като тази на Диана – в Катуница, когато друга напориста репортерка попадна на мушката на общественото недоволство. Но тя поне не се извини, и правилно, сбъркаш ли – преживявай го в себе си, не ни дарявай със сълзи и сополи.
    Агресивността е много опасна за онзи, който боледува от нея – най-вече заради това, че той губи представа за себе си, все се вижда онеправдан, и пр. А в подобни случаи просто трябва да си каже: „Спокойно, все едно в крайна сметка съм си пътник, игрите на Сингапурците нямат край, а пък и дори с едно просто ръкоделие да се занимавам в къщи, ще е по-смислено, отколкото да се терзая в ролята на Матросов“…
   

А най-неприятното е друго: с агресивност и с крясъци няма как да стигнеш до Истината. До нея можеш да се добереш по-лесно с мълчание, а ще бъде и по-почтено, разбира се.
   

Един от великите инструменти в телевизионния занаят е мълчанието. Онези, които дори само веднъж са гледали великия френски актьор Жан Габен, никога няма да го забравят – и то заради невероятните паузи, изпълнени с мълчание, които правеше, те сякаш продължаваха вечно, макар да бяха само от 3-4 секунди, но на човек можеше да му се пръсне сърцето, докато Габен го гледа и мълчи, това беше невероятно преживяване.
    Мълчи си, когато сметнеш, че някой не е коректен с истината, така това по-лесно ще проличи, натисни го с пресата на мълчанието, мълчи и мисли, докато се сетиш за някой наистина важен въпрос, остави го онзи насреща да се гъне в това мълчание.
    Не му викай, понеже си въобразяваш, че си по-силна – тогава ставаш само по-смешна, крясъците на никога не са помогнали, креснеш ли – вече си загубил битката.
   

Остави крясъците и изобщо арогантността си у дома – под възглавницата, там, където държиш и дървения си нож. 
   

За мнозина днес той е нещо като орден за храброст. А пък си е просто една бутафория, нищо повече.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя”.
А всеки вторник в „Стандарт” Кеворкян представя своите „Приказки за телевизията”.

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд

Колаж: Фейсбук