ДИКТАТЪТ НА ДЪНОТО. ВЕЛИКАТА БЪЛГАРСКА НЕВЪЗМОЖНОСТ

Каква е гаранцията, че протестирайки срещу едни дървосекачи, не подкрепя други дървари? Никаква, разбира се. Тия дни Кунева оповести герба си – не е самото Слънце, както се очакваше, но е там някъде в символната система – Дъбът. Избрала го, защото Дъбът бил символ на непреходните ценности – като нея самата, тя така се вижда вече. Целта й била да устоят на бурите – и тогава е неизбежно, човек да се запита, на какви пък бури е устоявала самата тя – в дома на комунистическия велможа Пръмов, под полата на царицата доня Маргарита или в Брюксел…

Възможно ли е някой ден да сме свидетели на мощни протести на „Орлов мост“ срещу Нейно Величество Чалгата? Никога няма да се случи, обаче не е лошо да си помечтаем като идиоти.

Но да протестират не само срещу изстъпленията в поп-фолка, а и срещу чалгата изобщо в изкуството, особено в телевизията и киното, където дънната философия най-отчетливо взема връх.

Да протестират, разбира се, и срещу чалгата в политиката, която се изсулва най-хитро от вниманието на публиката. Тя е най-търпелива към тази разновидност на дънното.

    Тия дни Вечните Тарикати – неколцина самоизбрали се хитреци, които от 22 години насам все обгрижват Прехода, незабавно се заеха да осмислят случилото се на „Орлов мост“. Хубаво, това им е работата – да се търкалят по гръб пред публиката, понеже коремите им са вече добре издути от вечните фалшификации, които продават на гламавата публика и на още по-гламавите български политици.                                                         
    Сегашните протести, както се очакваше, бяха свързвани с тия през 1989-90 година – понеже Вечните Тарикати с лекота газят из близката ни история, а това им позволява да внушават най-парадоксални неща – включително и да се мислят едва ли не и за идеолози на ония протести. Поне за някои от тях това е сигурно.
    Между другото, те биха се писали идеолози и на всичко друго, случило се в мътните години на Прехода, ако нямаше една граница, отвъд която някак си не е удобно да преминават – дори при българската разпуснатост,
    И това е границата на собствените им биографии на добре охранени номенклатурни синчета – деца на средняци от комунистическата преторианска гвардия, където впрочем бяха и най-дивите типове. От тяхната пословична преданост, съчетана със също тъй пословично тъпоумие, идеше енергията на истинските властници.  Пак от нея днес идват и куражът и нахалството  на синчетата им, които на бърза ръка се разкулачиха –  изтъркаха червената си кир и станаха демократи от сегашната клика на Вечните Тарикати.
    Някой ден ще опиша биографиите на бащите им , те са десетина души – а вие ще се смаете, как е възможно отрочетата им да издават каквито и да е звуци, камо ли да минават за говорители на всичко. Но това е тема за друг път.

Сега трябва да направя уточнението, че адмирирам всякакъв вид протести – стига да не бъдат обяздвани по един или друг начин. А в българското недоволство те винаги са обяздвани, дори предварително онождани, ако все още си спомняте тази дума.

За разлика от онази паплач на Вечните Тарикати, в моя подкрепа, а не срещу мен, са протестирали неведнъж в първите месеци след преврата на 10 ноември 1989-а –  и пред телевизията и на други места. Споменавам го, само защото това ми е давало възможност, ако не друго, поне да опозная психологията на масите и да размишлявам за нейните особености.
    Тълпата никога не е била еднородна и достатъчно хомогенна – и тогава бях забелязал едни и същи лица, които участваха в коренно различни протести, дори сега мога да ви ги покажа. На снимката, която илюстрира този текст, има една възрастна жена, която протестираше и срещу червените, и срещу сините,  беше една от вечното присъствие. И не беше само тя. Разговарял съм с подобни хора – и обясненията им винаги бяха разпокъсани. Но, в крайна сметка, издаваха желанието да се приобщят към нещо ново и различно, което, за жалост, си беше неясно за тях.  За 22 години то тъй и си остана неясно, аморфно, някакво ръмжащо чудовище, чиито очертания не са добре различими в мъглата –  някои го наричат “Преход“. А бихме могли да го наричаме и Великата Българска Невъзможност, която именно споменатите вече тарикати най-добре използваха.
    В ония месеци в тълпата имаше и много млади хора – особено внимателно ги наблюдавах по време на студентската стачка през лятото на 1990-а, дори уредих заедно със Стачния им комитет и знаменитата пресконференция от Софийския университет. Най-смислените измежду тях бяха и най-мълчаливи, а най-гръмогласни бяха най-празноглавите. Проблемът при тях бе доста сходен като при онази възрастна жена – основното бяха различен тип неясноти, които ги измъчваха, главната от тях беше –  какво искат всъщност, а също така и какво трябва да измъкнат от самите себе си.
    Тези хора в доста случаи просто се забавляваха, само това. Гръмогласното  им врещене не излъчваше особено разумни послания.

А и по начало, сред общото врещене на ония дни, гласът на истински страдалец като Илия Минев, примерно, нямаше никакви шансове – и той заради това не бе чут, макар да бе лежал в затвори и лагери по-дълго дори от самият Нелсън Мандела.

Масата никак не бе хомогенна – доста високо скачаха и номенклатурните отрочета, толкова яростно и предано към идващото Нищо, та някои от тях дори станаха видни членове на СДС, видни дипломати и пр., макар че бащите им бяха партийни величия, които в правоверността си бяха извършили доста варварства. Никога няма да разбера, защо тези храбреци не се саморазправиха директно със собствените си бащи – у дома, където да им бият по някой и друг шамар или ритник в оядения партиен задник. Но не те не го направиха – не изтъркаха червената кир от себе си, а направо насложиха върху нея няколко пласта синя боя. И се превърнаха в глашатаите на Новото, сетне и в идеолозите му, а сега вече искат да минават и за най-достоверните свидетели на случилото се.
    Но да не се отклонявам прекалено – чии са, всъщност, хилавите български протести, кои са действащите лица там?
    И да хвана директно за гушата днешната ми тема: има ли сред тях и хора, които са ревностни посетители на „Син Сити“, колко са? Колко са и любителите на „Мисия Лондон“, а колко пък се хилят на тъпотиите на българските комедийни шоута?
    И ако/щом непрекъснато живеят под този диктат на дъното, защо никога не протестират срещу него?
    Защитата на природата е смислено занимание  – но защо у нас едно дърво винаги е по-важно от Духа?

Защо у нас никога няма протести, продиктувани от Екологията на духа?

Когато си поданик на чалгата и послушно я търпиш, а дори и се забавляваш с нея, достатъчно ли ти е това да преживяваш съдбата на всяко дърво?
    Дървозащитник  – или духозащитник – това е въпросът?
    И какво осмислят сега Тарикатите на Прехода, които фалшифицират духа на протестите  – и какво доверие можем да им имаме, когато е  ясно, че те предварително са амнистирали някои колячи от тоталитарната касапница – собствените си родители. Какво да говорим тогава.
    Българският протест спокойно може да се нарече Българското Увлечение –  той винаги си остава някакъв не особено осмислен импулс. Трае от ден до пладне, и точно този девиз трябва да бъде извезан на знамето му.
    Сега Тарикатите охотно разхвърлят и една друга лъжа – тази, че Г-жа Фейсбук е единствената свободна зона, където се генерирали новите идеите на въпросните протести.
    Хубаво,  да приемем, че има нещо вярно в това твърдение. На нали пак там се генерират и, то доста по-ефикасно, и идеите на Чалгата?
    И какво ще се случи, ако някое крехко дърво от Чалгата – примерно Азис, наддаде вой, че има нужда от защита и призове феновете си на „Орлов мост“?
    Фактът, че в Мрежата има смислени хора, не предпоставя автоматично, че и тя самата е напълно смислена и чиста.
    И дали не трябва най-напред да се взриви самата Мрежа – за да се почне от някое друго, смислено място и съвсем на чисто?
    Вгледайте се в някое младежко лице от „Орлов мост“ – то се бори, за да оцелее някое дърво на Витоша. Хубаво.
    Ами дали в същото време не се бори и за дъба на Кунева, примерно.

Каква е гаранцията, че протестирайки срещу едни дървосекачи, не подкрепя други дървари? Никаква, разбира се.

Тия дни Кунева оповести герба си – не е самото Слънце, както се очакваше, но е там някъде в символната система – Дъбът. Избрала го, защото Дъбът бил символ на непреходните ценности – като нея самата, тя така се вижда вече. Целта й била да устоят на бурите – и тогава е неизбежно, човек да се запита, на какви пък бури е устоявала самата тя – в дома на комунистическия велможа Пръмов, под полата на царицата доня Маргарита или в Брюксел…Трябвало да устои на бурните времена, в които живеела –  макар че  не е ясно, какви бури има край нея, ако изключим могъщите звуци на „Ку-ку бенд“. Освен това, дъбът бил наричан „царското дърво“ – от което пък става ясно, че госпожата  вече се вижда и като царица,тъкмо по-лесно ще забрави,  че предаде един истински цар.
    Между другото, извън всичко останало, Кунева и хората край нея се вдетиняват с непознати досега за българската политика темпове. „Дъб“ –  така наричаше Андре Малро великият французин генерал Дьо Гол. А пък нашият дъб е Кунева, бре, бре…
    Какво ли мислят, хората от „Орлов мост“ за това дърво специално? За жалост, това не е ясно, и няма да стане ясно.
    Пак тия дни се случи неразбория с едно от избраните от Кунева лица – с прелестната Ива Йорданова, която имала блестяща карира в САЩ – нашите емигранти винаги имат блестяща кариера там и все се връщат тук, за да го разказват. Но май това се отнася единствено за носачите на багаж на чикагското летище „О Хеър“, поне така беше до преди няколко години. И въпреки блестящата си кариера, стаж в ООН и пр., прелестната Ива трябвало да се върне – и  така попадна в едно шоу, където се наложи да демонстрира най-важното умение на стажантките от ООН – неприличните танци. Момичето се справи блестящо , казвам го сериозно, тя наистина е прелестна, и това го казвам сериозно. Обаче в медиите започнаха да я иронизират за движенията й.
     Хубаво, обаче никога не биха иронизирали по същия начин Г-жа Дъб, която е извършила с непостоянството си далеч повече неприлични движения досега в политиката – далеч повече не само от Ива, ами и от някое зле посадено, хилаво дъбче, изначално заразено  от някакви плесени.
    Кога – и кои – ще протестират срещу тия движения в политиката?
    Това никога няма да се случи, понеже и никой не ги тика в тази посока.

Когато в една държава природозащитниците са единствените протестиращи, а всички останали са защитници на Дънното, това е много лошо.

Търпиш всекидневния диктат на дънното в телевизията – и си траеш.
    Е, да, не съм забравил – тези дни имаше сериозен протест срещу американската телевизия, и той далеч не бе първият – но въпреки това смятам, че всъщност беше без значение. Той трябва да се прави пред централата на Лаудер в Ню Йорк, а не тук, край НДК, тук никой няма да си разкопчае дори едно копче заради това.
    Тази битка е загубена. И така ще бъде, докато политиците се държат като просяци пред телевизиите – седят с пробитите си канчета и молят за милостиня: „Показвай ме в предаванията си, пък вземи каквото искаш и бягай!“…
    Умни хора обгрижват всяко дърво от Витоша. Обаче остават безучастни, когато най-дръзките представители на дънното в киното яростно обругават, примерно, филми на Георги Дюлгеров.    
    Милост за дърветата – но не и за истинските ценности от миналото на българската духовност.   
    И какъв ще бъде смисълът, ако под сянката на спасените дървета гледате тъпите продукти на други дървета, обаче крачещи?
    Припомнете си, какво се случва в киното. Безспорни майстори на дънното искат главите на сериозни творци: искат да ги изхвърлят на бунището, искат всичко за себе си, искат държавните помощи до последната стотинка – и, всъщност, се дерат за пълния разцвет на Дънното.
    Искат да ви натрапят Златният век на Дънното – където мърдат само някакви толстолоби и други тлъсти, дънни риби, алчни и глупави. Не е ли така и в телевизията – там алчността и нахалството са още по-безапелационни властелини.
    Може ли поне един природозащитник да си спомни за нещо истински извисено от безкрайния телевизионен ширпотреб – нещо смислено, или дори само деликатно. Има едно предаване за книги на БНТ – „Библиотеката“, може и да има още едно-две неща, и с това всичко приключва.    
    Всичко останало е „под прикритието“ на безкрайните дънни продукции. 
   

Кога ще има митинг на „Орлов мост“ срещу турските сериали?
   

Да не мислите, че те са по-малко опасни и зловонни от изгнилата политическа шума?
    Не си спомням да имаше и митинги, когато бившият цар си вземаше по два пъти и едни и същи гори, когато ги сечеше безогледно, и всичката останала лакомия.
    И да си знаете, че тия дънни тарикати искат вас да ви превърнат в дървета – в хора, лишени от всякакъв вкус, с ампутирани инстинкти за сериозно и стойностно в изкуството.
    Но когато го постигнат, за вас няма да има протести на „Орлов мост“, а и никъде другаде.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя”.
    А всеки вторник в „Стандарт” Кеворкян представя своите „Приказки за телевизията”.

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд