Битката между ДАНС и МВР: „ОДП – Варна бяха в паника и стрес, и следяха движението ни. Търсят кой ни е информатора във Варна. Трактора ти праща поздрави, Главният прокурор също.”

…Това че ДАНС работеха по беззаконията, вършени от разследващите по „мега” дознанието започна да се усеща. Прокурорите и шефа на полицията пишеха оплаквания до премиера, до главния прокурор и до когото се сетеха, че ДАНС им пречела да работят. Това, което вършехме ние го знаех до последната подробност, но за това, което вършеха ДАНС нямах представа. И това ме изнервяше.

Агент Купър ни уверяваше, че информацията, която сме разкрили е 90 процента вярна и нещата се движат. Той никога обаче не ми каза кой истински ги спря и осуети истината за безобразията във Варна да бъде закована. При една от срещите ни в София се скарахме жестоко:

– Искам да знам защо след толкова месеци работа нищо не се случва. Какво още чакате? Да падне тавана ли? Сам ми казваш, че информацията е точна, че вие имате още много неща, до които сте се добрали. Защо лъжете, че нещо ще бъде направено?

– Натискът е жесток. Пишат срещу нас до премиера, главният прокурор, президента и до когото още се сетиш. Ние сме лошите и им пречим да си вършели работата… – спокойно отрони Агент Купър.

– Тоя главен прокурор малоумен ли е? Какво трябва още да направят? Кажи ми още какво?

– Не искат да им разваляме „мега” дознанието… Ако им хванем „защитените свидетели”, това ще обезсмисли цялото им упражнение… – агент Купър търсеше думите, с които да ми подскаже нежно онова, което не беше за казване. – Продължаваме обаче работата. Болното място на ръководството на ДАНС е „модела Варна”…

Безсилието ми изби в сълзи и за да ги скрия скочих рязко от масата и се обърнах остро към Лъки:

– Айде, изчезваме!

Вече отвън, на тротоара, разделяйки се, казах ужасно тежки думи на агент Купър. Размазах от обиди всички майки на дансаджиите и буквално го залепих за паважа без да успее да каже нито една дума. Лъки правеше опити да овладее положението и със смутена усмивка стисна ръката на агент Купър:

– Айде, другата седмица ще дойдем пак като свършим останалата работа…

Дръпнах го рязко за ръкава:

– Никъде няма да ходим повече. Дотук бяхме! С тия педерасти и мишки повече нямаме работа. Да вървят на майната си!

Оставихме агент Купър като тъжна картичка от зимна София на тротоара и форсирахме към Варна.

До Правец мълчахме. Знаех, че агент Купър ми бе най-малко виновен. Беше чист и честен с мен, дори беше удивително, че съдбата ме бе срещнала с такова слънчице в спецслужбите. Усещах, че не всичко зависи от тях, но истински се бунтувах. Написах му sms, че безкрайно съжалявам, че той го е отнесъл. След час той  ми звънна и ми разказа как запален от мен, е намачкал ония, които трябва в ДАНС.

Лъки съсредоточено се взираше напред в пътя:

-Човек, спокойно бе, всичко ще се оправи…

–Нищо няма да стане, брат! В тази държава колкото по-голям е скандала, толкова по-надълбко си го пъхат в насраните гащи! Агент Купър не е виновен, прокуратурата, или нечии други интереси ги спират, и не смее да ми го каже в прав текст.

Много по-късно Алексей щеше да ми подари едно стъкълце от мозайката: „Толкова бяха нахъсени и бесни за това, което се случва във Варна нашите, че бяха готови дори да действат сами…”. Само че ДАНС не бе армията на Сталин и за всичко трябваше прокуратура. Която пък нямаше никаква сметка да вади мръсотията си на показ и то по такова „европейско упражнение” за залавянето на мафията във Варна, с което проглушавахме ушите на Европата.

След време щях да разбера от Агент Купър и още нещо, което потвърждаваше всичко:

-Днес много се беше разлютила и с основание, разбира се. Но имай малко доверие на любимия си ДАНС. Стигнали сме до там, че трябва да арестуваме шефа на ОДП – Варна. Представи си го как ще стане! И трябва прокуратурата във Варна да признае пълната си некадърност. Направо не ми се вярва, твърде е хубаво, за да стане точно така! Но тъй или иначе, с тях е свършено. Не мога повече да ти разказвам, за съжаление.

С тях не беше свършено. Довършиха нас.

Както се случва в България, спасиха им задниците, а нас ни хвърлиха на вълците. Това обаче все още не се бе случило.

Битката между ДАНС и МВР на варненска територия бе свирепа, макар и водена тихо, и зад кулисите. Тя не бе заради глупотевините, месеци по-късно лансирани от хората на Костов и Бойко Борисов, че се припокривали дейностите на МВР и ДАНС и имало ненужна конкуренция. Войната бе, защото ДАНС дишаше яростно в корумпираните вратове на висши полицаи и магистрати тук. И това не се прощаваше. Особено, когато същите ченгета бяха слуги на определени политически и олигархични кръгове, включително свързани с нови, запътили се към властта.

При пълна секретност в резиденцията на „Евксиноград” край Варна се проведе съвещание на главния прокурор, прокурори от ВКП, Митниците, Данъчното и  шефовете на ДАНС. Най-странното бе, че на тази среща липсваха фигури от МВР. Научих за сбирката от пресата. Агент Купър ми  бе споменал само, че ще имат път към Варна и ще ми се обадят да се видим.

Телефонно обаждане не последва. Не се видяхме. Но пък получих послание от Агент Купър:

„Днес не се видяхме, защото ОДП – Варна бяха в паника и стрес, и следяха движението ни. Търсят кой ни е информатора във Варна. Трактора ти праща поздрави, Главния прокурор също. Вече е имало оплакване от нас, че пречим на ОДП за да „разгромят организираната престъпност във Варна“. За срокове нищо не мога да ти кажа, освен че работим здраво, но…кога ще дойдат резултатите вече не зависи от мен или от Трактора. Сайта ти се следи много яростно от ОДП и мега прокурорката. Опитват се да контролират хората, от който черпиш инфо, така че бъди внимателна и не си уговаряй срещи по телефона, или ги променяй в последния момент. Ще се чуем. До скоро”

Какво исках аз и къде се пъхах между шамарите? МВР следеше ДАНС, тая държава беше пълна гротеска. И резултатите зависеха не от онези, които работеха вДАНС, а от онова Високо, в което всичко се прикриваше.

Преди този финален епизод обаче, на 30 март се случи нещо,  което дори и не бях си пожелавала.

– Ало, Томова ли е? Аз съм Пейчо Пейчев. Искам да ти кажа нещо по „мега” дознанието.

Петнайсет минути по-рано сътрудничка от офиса ме бе предупредила, че е дала мобилния номер на някой си, който се обадил и искал да говори нещо по-важно по „мега” дознанието. Звъняха всякакви – ченгета, мутри, които ме тъпчеха с информация, в повечето случаи накърпена като басмена циганска пола, от която нямах никаква реална полза.

В първия момент не включих кой е тоя Пейо.

– Аз съм този, който дадох показания срещу Данов.

Бинго. Пейо бе дал показания, че Веселин Данов го заплашвал, че взима проституцията на Варна.

– Тук съм и с други момчета, кога можем да се видим? – задъхано сипеше думи Пейо.

– Когато и където кажеш.

– Да, ама аз съм под домашен арест и не мога да мръдна. Ела вкъщи.

Минути по-късно вече бях в таксито. Посоченият адрес бе извън Варна. Пейо ме чакаше долу на входната врата, която заключи след мен. Новостроена кооперация, необитаема. Качвахме се по стълбите и едва след часове щях да установя, че съм генетично увредена и ми липсва каквото и да е чувство за самосъхранение.

Пейо познавах бегло от времето на взривения в асансьор сикаджия Данчо Марков. Толкова. А онези, които ме чакаха горе на последния етаж бяха истински сюрприз.

Около масата се бяха разположили две момчета плюс Пейо. Не ги познавах. Седнах и глуповато усмихната, любезно се ръкувах, представяйки се. Единият си каза името, но не го чух. Това бе едно от слабите ми места. Другото ми уязвимо място бяха колите. Никога не знаех каква марка кола виждам или ме вози и ако някой ден се наложеше да описвам автомобил, със сигурност щях да посоча Хамър, вместо Опел.

Насреща ми едно едро русоляво момче с малко крива усмивка внезапно каза:

-Аз съм Коджата.

Първото, което се случи бе, че една камара камъни затрополиха от върха на мозъка ми и запрепускаха стремително надолу към петите. Второто бе светкавичната мисъл – е, тука сега, ще ме бият и ще ме чукат като за световно.

Коджата бе момчето за всичко на Близнаците. Месеци наред изнасях данни как шефът на полицията Митко Димиров и „мега” прокурорката Стефка Якимова шокиращо покриват Близнаците, които въртят проституцията в града като в същото време се бият в гърдите, че са заловили мафията и тя е в ареста. Знаех цялата схема на Близнаците и хората им и ги разнасях по прокуратури, ДАНС, а в телевизионното студио на Маргарита Михнева дори пуснах  лица, които да говорят за тях. Пазех се да не изпадам в параноя, но внимавах и все по- често се оглеждах и сменях маршрутите. Очаквах да ме пребият същите тия Близнаци.

Коджата ме гледаше мълчаливо и присмехулно, навел леко главата си надясно.

Нямах изход. Бях опряна до стената и превключих рязко, влизайки в роля.

– А, така! Много ми е приятно. Доживяхме да се запознаем. – усмихвах се така като че ли в лунните ми нощи съм бленувала да видя единствено Коджата. Обърнах се игриво към другото момче и кокетно, което изобщо не ми отиваше, попитах – А Вашето име как беше, че не чух?

– Светлин. Близнака.

Томова, Томова, падна ли в капанчето. Идваше ми да се шибна сама. С прав десен между очите.

Мисълта ми беше бърза като куршум. Това си беше чиста клопка, но какво биха искали от мен тези, които ми бяха върли врагове. Нямаше кой друг да ръководи „мероприятието” освен комисарят Димитров. Танцувах румба върху нервите му и трябваше да ме закове. Нещо обаче не се вързваше. Имаше нещо отчаяно в този ход с Коджата и Близнаците.

Светлин Близнака бе по нервак от мен и това ме спаси поне в първия половин час за да си събера мислите. Говореше и викаше повече от мен, което си беше истинско постижение, и най-важното – прекъсваше събеседника си много по-отвратително, отколкото аз го правех, което ми даваше предимство да печеля време, слушайки, без да изричам нещо на глас.

Обясняваше ми как от два месеца ми търсели телефона и никой не им го давал, и как щели да ми се обадят още след предаването при Маргарита Михнева. Потокът от думи ме заливаше, а аз натрапчиво чувах само собствения си вътрешен глас – какво искаха прокурорката и ченгето, какво целяха с целия този театър.

– Виж сега, Томова, знаем, че имаш хора в ДАНС. Искаме от теб да направим контакт с тях. Имаме всичко, което може да докаже какви незаконни неща са правили прокурорката Стефка Якимова и Митко Димитров. Обади се на твоя човек, ама не от твоя телефон, от ваучер и му кажи, че имам записи на всичко и съм готов да отида в София при тях. Тия лайнари трябва да си получат заслуженото.

Беше толкова прелестно, че нямаше как да бъде истина.

Искат контактите ми за да видят кой ги работи, беше първото, което ми хрумна. После си спомних едно извънземно гадже, което ме беше учило някога – никога не се доверявай на първото, което ти идва на ум, чуй второто.

Пак нещо късаше веригата. И какво като разберат контактите ми? Аз не съм престъпник, а журналист и няма нищо ненормално в това да сигнализирам ДАНС за престъпления, които се вършат от ченгета, мафия и прокуратура. Накъдето и да се завъртях обаче, нямаше пролука. Не можех да загубя шанса, който ми пращаше Господ. Винаги съм знаела, че няма нищо случайно на този свят. Близнака и хората му май бяха прецакани от благодетелите си – ченгета и прокурори, които ги бяха накарали да скалъпват факти и обстоятелства в полза на едни и във вреда на други. И както се случва обикновено на улицата – бяха готови да се съюзят и с врага си за да излязат над водата. Знаех, че в една мръсна игра не може истината някой ден да не блесне, но някак все още не вярвах, че съм такава късметлийка.

– Добре. Но какво да кажа на тези хора?

Близнака беше много по-умен отколкото ми го описваха бандити от улицата. Повечето от тях твърдяха, че Близнаците са тъпи, смешни и страхливи. Светлин обаче беше хитър и определено умееше да внушава, че е чистосърдечен. Може и да не беше чел много книжки, но улицата го бе направила повратлив и лукав. Той накара Коджата да проведе няколко разговора по мобилен телефон с различни лица, които звъняха от своя страна на други хора. На финала, на телефона на Коджата звънна някой и след десет минути бе донесен лаптопа на Близнака.

Светлин го отвори тържествено и пред очите ми излязоха купища файлове с аудио-записи. Слушах потресаващи неща. Срещи и скандални уговорки между него и шефа на вътрешната дирекция на МВР във Варна Митко Димитров, шокиращи разпити, разговори между мафиоти и прокурори.

Това беше мечтата на разследващия репортер.

И тяхната застраховка.

– Ще получиш всичко. Моля ти се, Томова, говори с хората си, ние сме готови още утре да бъдем в София, но на никого нито дума, защото ще стане страшно.

Близнака затвори лаптопа и сякаш ми затвори за последно клепачите. Такава печал ме обзе, че нямаше как да си тръгна с всичките тези файлове под мишница.

В таксито вече говорех с агент Купър. Какво да правя, трескаво виках, те искат да идват при вас. Ами да идват, хладнокръвно ми отговори той, кажи кога ще дойдат на „Черковна” и ги чакаме.

Не беше обаче толкова просто. Светлин Близнака беше по-хитър отколкото ми се искаше. След като вече беше уведомен от мен, че го чакат там, той поиска телефон на човек от ДАНС за да се увери, че не го пращам в устата на вълка.

А аз закъснявах за среща с Лъки.

Трябваше да ходим при моя приятелка адвокат, която да оформи създаването на една негова фирма. Пътувахме в колата му и аз плещех някакви безумия, защото нямах и секунда време за да измисля някаква правдоподобна лъжа. Бях обещала на Близнака, че съм гроб. Но по-важното за мен бе, че никой не трябваше да знае за случилото се, за да предпазя всеки друг, ако е нагъл капан. Най-малко исках да изгори Лъки. И без това той бе основната мишена. Исках да го опазя поне докато ония стъпеха в ДАНС. Тогава вече нямаше мърдане, щяха да ги закачат и вече можех да му разкажа всичко. Дотогава го лъжех нескопосано. Той ме гледаше подозрително и само кимаше като му разказвах как някакви ченгета са ме извикали и са ми дали страхотна информация, обаче държат да им пазя имената. Лъки усещаше, че го мотая, аз пък ломотех като латерна и се оплитах все повече в неща, които дори не можеха да се случат и в „Дързост и красота”.

През цялото време телефонът ми звънеше и Коджата нещо питаше. Близнака никога не говореше по телефона с мен. По-късно щеше да си го позволи няколко пъти и дори разигравеше театри пред комисар Димитров, който го слушаше.

Разделихме се с Лъки и аз първи път не спах цяла нощ, разядена от вина как мръсно го лъжа.

На следващия ден следобед получих потвърждение, че Близнака и Коджата вече са в ДАНС. Бях им дала връзка по телефон с агент на ДАНС, за да бъдат уверени, че никой не ги вкарва в капан. А и те сами се натискаха да отидат на ул. „Черковна”.

– Абе, човек, разбрах, че ме лъжеш. И аз не съм спал. Казах си – тая жена я притиснаха и уплашиха нещо, и тя не смее да ми каже. Непрекъснато мислех кой може да те е смазал така, че да ме лъжеш. Знаех, че става нещо…Ти луда ли си да тръгнеш някъде без да ми кажеш? И то в лапите на Близнаците и Коджата?

– Нали не ми се сърдиш, брат? Исках да стъпят в ДАНС и тогава…

Бяхме толкова свързани един с друг, че се разбирахме с очи. Искаше ми се да го погаля. Той беше едно 23-годишно момче, което можеше да ми бъде син, брат, любовник или колега. Но ми беше не само партньор. Струваше колкото всичките спецслужби на света  и  всички бандити на улицата. Беше ми учител. В цялата тази змийска история Господ ми бе направил най-големия подарък. Но партньорът ми беше и моето уязвимо място. Те се усещаха и направиха купища опити да ни разделят. Знаеха, че само там могат да ме ударят право в сърцето. Ако ми го отнемат.

Някой отгоре обаче ме обичаше.

А те бяха не само некадърници, но и безверници.

Първият запис, който чух ме накара да си налея една чаша вино. Знаех, че се натъкмяват показания, но когато чуеш прокурори как си говорят с мафиоти и как им дават акъл как да се измъкнат от обвинения, ти идва да изпиеш не една чаша, а бутилка на екс.

Веселина Томова

Откъс от книгата и „Бандитска Варна”