БЪЛГАРИЯ И НЕЗАМЕНИМАТА ОТГОВОРНОСТ НА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ

Мисли преди Избори’ 2013. Прекарах две седмици в Америка, които съвпаднаха с изключително горещи интелектуални битки и горещи събития около наближаващите президентски избори през ноември т.г. Бях в Тампа, щата Флорида, почти по времето на Републиканската Конвенция. която издигна кандидат-президентската двойка Мит Ромни и Пол Райън. Заварих и подготовката за Конвенцията на Демократическата Партия. Имах директна комуникация и срещи с големи американски политици и бизнесмени. Отделно ще споделя моите конкретни впечатления и ще взема отношение по тези важни за Америка и света избори.

Но, това, което ми направи безспорно впечатление бе огромната, задълбочена, отговорна и искрена мобилизация на целия интелектуален потенциал на Америка в идващите избори и най-вече в това – какъв би бил най-мъдрият избор относно успешното бъдеще на Америка.

Всичко това, директното сблъскване с една друга политическа система и машина ме накара отново и отново да премисля политическата ситуация у нас. Тук, предлагам една част от моите нахвърлени мисли. Извинете ме, ако съм прекалено подробен. Но някои неща следва добре да бъдат разбрани.

Социалните медии и мрежи за комуникация лека полека изместиха традиционната роля на медиите като разпространители на мнения, на политически коментари и анализи. В същото време зависимостта на българските медии и техният грубо нескрит политически слугинаж унищожи и една друга характеристика на традиционните медии; това да бъдат гаранти и верни пазители на качество, на стандарт на коментара или анализа; на границата между истинския интелектуален, ценен или експертен коментар и случайният полуфабрикат.

Днес, в социалните мрежи и чрез тях се стигна не само до безпрецедентната досега ситуация при която всеки може да има някакво мнение по отношение на българската или международната политика, но и до това всеки един да може да заеме с лекота позицията на политически коментатор, или анализатор, досега резервирана единствено за признати интелектуалци, социално-политически коментатори, известни общественици. Без съмнение масовостта на участието в социалните мрежи отвори пространство за всякакъв род истинско и неистинско, качествено и псевдо-интелектуално коментиране, с което все повече и повече „картината на цялата гора се отдалечи за сметка на дълбоко вглеждане в отделните дървета”.

Това е безспорно един широк, демократичен процес, който въвлича в една по-активна гражданска позиция цялото общество и в същност не бих тогава писал тези редове, ако, има едно ако – и то е, че този процес, заедно с девалвацията на традиционните медии, изтика на още по-заден план значимата роля на високо уважаваните и почитани, служещи за критерии – обществени интелектуалци.

В едно, не толкова далечно време, появата на такива имена по българските медии, като Ефрем Каранфилов, Евгени Матеев, Богомил Райнов, Стефан Продев, Стефан Цанев, Кеворк Кеворкян, Димитри Иванов, Тома Томов, Юлиан Вучков, Калин Донков, Кръстан Дянков, Тончо Жечев, Пантелей Зарев, Милена Цанева, Серафим Северняк, Валери Найденов, Георги Коритаров и може би и други, които случайно просто пропускам, беше събитие не само за дадената медия; то беше събитие за множество, хиляди хора в страната.

Тези имена в една или друга степен, всеки един по своему, с тяхната способност и талант да разглеждат и дисектират дадена идея, с нетрадиционния им маниер да предложат един друг, различен от ежедневния прочит на проблемите на обществото ни, – поддържаха вярата и критериите на хората в един друг не само по-различен и задълбочен, но и по-извисен от техния, анализ на ситуациите, както и пазеха, доколкото можеха политически да го правят, чувството на обществото за идейна, морална и духовна справедливост. Техните виждания и идеи, далеч не винаги приятни и леки (спомнете си болезнените случаи на Калин Донков, мрачната самоирония на Богомил Райнов, или критичните есета на Юлиан Вучков) бяха чакани и посрещани от цялото българско общество, за тях се говореше месеци наред.

Днес, денят ни може би е далеч по-напрегнат; информираността ни в множество пъти по-голяма отпреди (дали обаче и толкова богата и качествена?), но идеите ни, духовният ни живот се е смалил.

Живеем ден за ден, гледаме да оживеем днес, за да достигнем до утре, и естествено на голямото множество от хора – не му е до идеи, камо ли да усъвършенства своето мерило по отношение на техните източници. Всякаква идея, всякаква мисъл, която не би могла да бъде монетизирана и измерена в реални парични знаци днес, е от изключително малко значение и затова все по-малко и по-малко хора генерират идеи. Това се отнася всъщност и до научните, изследователските и други подобни академични институции. Големите идеи за нашето болно общество, социална и духовна система, икономика, държавност, социална справедливост, хуманност – са част от т.нареченото passé.

В интелектуално отношение, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, ако генерализирам, разбира се, че ние се върнахме назад.

Върнахме се назад даже и там, където ролята на интелектуалците следва да е безспорна – в сферата на изследванията, науката, социалния анализ и критика.

Не, че днес се пише по-малко от преди.

О не, но става дума за замяната на един логичен мисловен анализ с безпардонното стъпване с ботуши на хора, които са далече от това да се наричат професионалисти. Разбира се, че ерата на дигиталните комуникации и на Интернета подпомага това явление, при което всеки се чувства всезнайко, всеки е разбиращ по дадения въпрос. Но, в същото време идеите изчезват за сметка на информационните факти. Необходимостта от мисловност е рязко намалена. Ние предпочитаме да знаем, вместо да мислим. Идеите стават все по-нежелани, все по-непрактични. А именно те, някога бяха катализаторите за горещи дебати; те инициираха революциите; те сменяха фундаментално начините по, които гледахме на света.

Разбира се, би било твърде ограничено да обяснявам или оплаквам силно намалената роля на интелектуалците в нашето общество само и единствено чрез гореизброените причини.

Живеем във второто десетилетие на 21-я век, но не мога да си спомня по-бездуховно и по-бедно на идеи десетилетие в България за последните 40-50 години и то на фона на огромната комплексна криза, разтърсваща целия свят.

Така наречения интелектуалец, колкото и такива да са останали – е изтикан в ъгъла от хора–еднодневки, но хамелеони; новопоявили се и „наплодили се” случайно благодарение на една перверзна и раково болна политическа система. Тези хора – нямат нужда да има около тях интелектуалци; те не разбират смисъла от съществуването на интелектуалеца. Тях не ги интересува историята и еволюцията на идеите; не ги интересуват големите въпроси на нашето съществуване… Дошли от никъдето; превърнали се от нищото – в публични личности за една нощ, тези хора – повярвали в собствената си „звезда” започват да напътстват нацията; да определят нейната съдба. И никой, нищо не може да им каже.

Медиите – ги въздигат още повече; специфичният характер на политическата система ги закотвя; а тези, които ги избират – за съжаление не се различават много от самите избраници.

И така, болната политическа система в България съзнателно си отглежда, посява, полива и… бере една непрекъснато масивно увеличаваща се посредственост. Тази посредственост – няма свои идеи и мисли. Мислите на управляващите – са техните мисли. А и управляващите се грижат предимно за тях, за тези 2.5 милиона души, които гласуват, които избират същите тези никойци.

Даваме ли си сметка за всичко това?

Разбираме ли, че идеите, големите идеи – не са само и единствено игра за интелектуалците. А, че те имат огромен практически ефект за живота и бъдещето на едно общество.

В този смисъл – къде са големите ни критици на нашето изкуство, на нашата литература, драма; на нашия „духовен” живот?

Вместо един псевдоикономист-нарцисист, сложен не знам защо за финансов министър – къде са големите ни икономисти, професори, учени с техните идеи, борба на виждания; на рецепти?

Наближаваме изключително, жизнено важни за бъдещето на България избори.

Къде са големите интелектуалци на лявото, на дясното?

Къде са тези некорумпирани мислители и идеолози на социалната демокрация или на либерализма?

Къде са техните нови идеи?

Вместо тях, виждаме неопитни момчета, стигнали до ръководствата на съответни партии, които даже не знаят и значението и силата на думите!? Как тогава и откъде да дойдат, да се появят и да бъдат прегърнати едни нови идеи за социализма или за либералната демокрация в етапа на един без съмнение сериозно болен капитализъм?

Кой да ни каже какъв е източникът на нашите най-дълбоки социални болести? Фейсбук ли? Или Искра Фидосова?

Можем ли днес да си зададем без капчица ирония въпросът: Кой е идеологът, мислителят, стоящ зад ГЕРБ?

Не искам да бъда разбран, че тези интелектуалци, за които питам; тези генератори на идеи – ги няма.

Не, но те трудно могат да намерят път, достъп до изява на собствените си мнения и идеи в условията на една политическа система и култура, на която борбата на идеи, издигането на опасни, големи идеи – е вътрешно дълбоко чуждо. И то независимо, дали идеите идват от отделни личности, от академични институти или от други мислители, които също не са част от конвенционалната и манифестационно посрещана посредственост. Независимо от това, дали Маркс, Ницше, Хайек или Кейнс биха се появили днес, нашата медийна среда не би им обърнала никакво внимание, вторачена в своето слънчогледово въртене според управляващите на деня.

И затова, днес никой в страната – не може да каже: как обществото ни да се излекува от дълбоките социални и морални болести; как да възпитаваме децата си; в какво да си вярваме; какво е значението на нашата история и накъде е насочено бъдещето ни; кой и защо ще ни води и може ли да ни води към едно друго бъдеще???

„Ние не наследяваме земята на нашите предшественици, ние заемаме тази на нашите деца!” За едно минимум две, вече даже три поколения от зрели българи, тази запазена от историята мисъл на Сен-Екзюпери, днес звучи като тежка присъда.

Тук-таме, просветващите светлинки на някои отделни икономически показатели трудно могат да замажат общото чувство от една мрачна, остаряла и бавно развиваща се икономика. Икономика, постоянно изоставаща от останалите си партньори. Прословутата „макроикономическа стабилност”, с която толкова се хвалят управляващи след управляващи, е всъщност на глинени крака. Зад тази „стабилност” озъбени се „крият”: един анемичен, нищожен растеж, обезкръвен бизнес, срутващи се училища, болници, язовири и диги, пътища и мостове, сгради, общини и малки селища, опасна безработица, изчезваща индустрия, една неспираща над двадесет годишна деградация на публичните сектори у нас, неефективни институции, остаряваща администрация, осъдени от цяла Европа бизнес-практики, отблъскващи чуждите инвеститори, колапсиращ стопански живот в провинцията, непрекъснато заминаващи си от България специалисти, млади хора, деца и цели семейства, унижени и обречени на мизерия поколения пенсионери, обедняване на все по-големи слоеве българи.

И ето ни, в края на един пореден политически мандат и пред очевидния риск да загубим оставащите години на докрая на 2020 г. – на кръстопътя на много съдбовни пътища.

Повече болни за бъдещето си, отколкото от настоящето.

Даже бурното и конфликтно минало на първите десет години след политическата промяна у нас не би могло да се сравни по мащаби и трудност, с това, което днес е пред нас. Младежта на България, тази, която трябва да е носител на надеждите ни, всъщност кристализира нашите безпокойства, събужда кошмарите ни.

Каква България ще оставим на децата си? Този въпрос ни мъчи, той обезсилва всякакво чувство за ангажиментите ни, обезсърчава действията ни.

А капанът на икономическото ни и социално пропадане вече е щракнал върху нас и неговата тежест продължава да се засилва. Искаме да скъсаме с досегашното лошо и неефективно управление, да променим икономическата и социална политика; да запалим двигателите на растежа, да видим фактите такива, каквито са, разсъблечени от дрехите на илюзиите. Но, истината е, че ако го направим, ако признаем досегашните си грешки ще означава че ще трябва да признаем и досегашните лъжи; лъжите на огромни маси от управляващи; от хора, чиито живот бе усладен от властта, и които не искат часът на равносметката да удари.

Защото, когато миналото е инкрустирано вече в съвременната ни история с един пасив, то ясно е, че не можем да започнем на чисто. Но, бихме ли били по-щастливи, по неразочаровани, ако решим да не променяме нищо?

Ето я болезнената дилема на нашето съществувание във второто десетилетие на 21-я век.

За да създадем една друга икономически по-силна и по-богата, и социално по-справедлива България, разбира се, че нашето разочарование, нашият гняв, нашите протести – няма да ни помогнат. Но, те ще ни помогнат да осъзнаем, че е необходимо да се отърсим от илюзиите, да се върнем към фактите, такива каквито са, за да можем да видим с ясни очи – необходимия път на възстановяването и обновяването.

Ще ни помогнат да разберем, че нашият проблем се състои в упоритото и постоянно разминаване с една наистина възможна и потенциално много по-успешна и мъдра икономическа, социална и духовна политика.

Не, политика, измислена и водена от хора-еднодневки и хамелеони на принципите. А от хора, познати на всички, именно заради техните принципи и виждания.

Помислете за всичко това. Идват избори и време няма. Ще ни помете ли окончателно ентусиазираната политико-партизирана посредственост или ще й се даде сериозен интелектуален отпор.

Проф. д.и.н. Димитър М. Иванов

Лондон, 10 септември 2012 г.