МЛЪК, НЕЩАСТНИЦИ. ИЗСЕКВАНИЯ СРЕЩУ ПУБЛИКАТА.

Тия дни го отнесе и Георги Парцалев – един от малкото истински народни любимци. Този факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също несъмнена фаворитка на публиката – тя обаче има куража да изрече признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче, че никак не парадира с това, даже обратното – стреми се да го прикрива. Няма как, неизбежно е, когато си заобиколена от талантливи хора, обаче идващи от низините на живота.

     А пък и в тоталитарните години, поне в началните, образоваността и внушителните фамилни истории изглеждаха като неприемливо предимство – и като нищо можеха да ти закачат етикета на „класов враг“.

    Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщност идваме почти всички. Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.
    Сега, покрай задочната му разправия с Калоянчев, надълго разговарях със Стоянка, и тя ми разказа, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
    Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“. Всъщност е искал да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.
   Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера – това пак по думите на Мутафова.
    На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам. Ура за справедливостта.
    И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.
    В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.
    Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена – и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Народе възродени“, очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някакви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.
    Може би и затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше определена  слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи. По-късно тази народна любов се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е едно от многобройните исторически постижения на Прехода.
    Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози също се стараеха да си създадат собствена митология, с подходящи за собствените им канони хора, и донейде успяваха, но народът гледаше повече към оная, другата, неафишираната.
    Лили, например, задълго беше в първата, официалната митология, особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия. Но за нея ще стане дума по-късно.
    

Веднъж, според народните легенди, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
   

Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал. Това  би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
    По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
    И това не се дължеше на сковаността на ония времена – напротив, тогава гейовете, например, ги наричаха директно „педерасти“ или „манафи“, съобразно технологията, които ония практикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче, да се занимават с особеностите на известните хора минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сурдинка и на пияна глава.
    А сега – прас! –  отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.  

    И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.
   

Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
   

Да оставим настрани Парцалев, Калоянчев, дори и Карбовски.
    Други хора, други сенки, друга идея се спотайват зад подобни истории.
    Примерно, някакъв кисел режисьор, който се интересува единствено от някакъв кирливия си рейтинг – седи си в сянката, и само за да има успех предаването му, е готов на всичко, дори да изгризе нечий гръцмул, включително и този на моя приятел Карбовски.
    Аз обичам това момче, но вече съм вдигнал ръце от него – той е това, което е, аз пък съм това, което съм. Той се е учил на телевизия при мен, но има предимството, че няма как аз да се уча на занаят при него. И затова играта ще върви по два различни правилника. Но не това е важното.
    По-важното е друго. Сега мнозина се състезават по най-лесните правила: как по-сполучливо да предизвикат някаква сензация или да родят някаква мръсотия. А тази игра е много лесна, освен това е и безкрайна, тя може да трае вечно и в нея ще стават жертва най-вече хора като Парцалев.
    Другите правила и въобще другата игра е непосилна за тях, изглежда им скучна и беззъба. Безсмислено им се вижда да мерят нечии постижения в сериозното, тях ги интересуват единствено постиженията в скверното. И затова все се опитват да практикуват троен скок на височина, както казваше Ерофеев.
    Защо ще си губиш времето да научиш, примерно, кой, в края на краищата, е превел по-добре сонетите на Шекспир – българският народен будител Валери Петров или покойният непослушник Владимир Свинтила?
    Мъка ще е това упражнение, разбира се – и ще става още по-голяма мъка само след няколко години, когато дори самият Шекспир вече ще е напълно непознат, за Парцалев да не говорим. Тогава най-голямата интелектуалка ще бъде Памела, а разговорът ще се води около циците й, ей такива неща. И това ще бъде безкрайният разговор на идващото време.
   

Когато ви казвам, че чалгата е идеология, създадена от политическата класа за нейно удобство, трябва да допълня, че тя е удобство и за медиите като цяло.
   

Днес, в молбите си за работа, новопришълците в медиите трябва да пишат, дали са чували за Лепа Брена, а не за Лилиев. В американската телевизия специално пък би трябвало да са наясно с актьорските постижения на бившия американски посланик в София Уорлик –  а не с тези на, примерно, Апостол Карамитев.
    Работа е ясна. Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.
    А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват? Нищо, разбира се.

    Ей, да не забравим Лили. 
   

Нямам нищо против нея, най-малкото заради това, че тя от 30 години ме забавлява, като повтаря едно и също: какви идиоти са останалите, в сравнение с нея. И колко е щастлива, независимо, че е заобиколена от останалите.
    Подобно упорство и постоянство дори могат да бъдат адмирирани. Малко е скучно да слушаш едно и също, но пък кой има възможност да свери казаното от нея преди 30 години – и това, което казва сега.
    Но ако ги чуеш изповедите й една след друга, няма как да не ти стане скучно и дори сиво – сякаш се озоваваш в противен есенен ден, когато зимата вече е наоколо, намираш се пред някаква селска църквица – забравена нейде в полето, забравена и от Времето, която спешно се нуждае от ремонт, понеже вече се е килнала на една страна, но няма кой да даде дори и стотинка за това…
    Гледах Парцалев – сетне гледах Лили, такива каквито са останали в архивите на „Всяка неделя“. После гледах Лили  – и след това Парцалев. Така няколко пъти.
    И си казах, че Времето, все пак, понякога е и справедливо.
    Поне по отношение на Парцалев. Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.
    Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
    Те говорят за задници –  а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик. Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската история…
    В единият архив Лили се пазари за пари – в другият архив Парцалев плаче за неосъществения си роля, а може би и за неосъществения си живот. И пр, и пр.

    Не искам да идеализирам единия –  за сметка на другия. В никакъв случай.

    Сметката е друга и е проста, особено защото се отнася до днешната телевизия – не можеш да направиш нищо сериозно там, ако поне в някаква степен не обичаш героите си – или най-малкото не се опиташ да ги разбереш, без при това да слухтиш около задниците им.
   

Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят? Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.
   

Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш на приятно…
    Везете си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова, например, която и на 92 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.
    Когато говорите с Калоянчев, който е чудовищен талант – може би най-невероятният, а и най-неразгаданият, поне от времето, когато съм прогледнал за театър – не го занимавайте със задници, а с всичко останало. 
    Питайте го, например, за новите актьори, накарайте го да бъде откровен за тях – не да говори за задниците им, а за талантеца им- как да се грижат за него, как да го отглеждат, за да го поощрят поне в някаква степен.
   Не говорете за великите мъртъвците така, както го правят ония лайнярки от „Пуси Райъп“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.
    Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.
   

И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не си представяте, какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.
   

Какво искате да дочакате – някой друг храбрец да направи рубрика, специално за Митко Щерев, който пък да говори непрестанно за музикалната култура, примерно, на Лили?
    Но струва ли си това, по дяволите – и как ще ви изглежда?

…
    След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
    Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
    Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.
    „О, скъпа – казах й аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“ 

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд