ШАМАРИ И МЪЛЧАНИЕ. ГРЪМОВЕРЖЕЦ ИЛИ ГРЪМООТВОД

Седмицата мина под знака на един Шамар. Но не на онзи – рапърчето, а Шамарът, който Станишев сам си удари. Много пъти съм се учудвал как някои хора толкова талантливо успяват сами да се изплюят на собственото си лице. Точно това се случи сега. Прощавайки се с българската политическа котловина, Станишев направи нещо удивително: цензурира за свои нужди вулгарния текст на една улична песен – колкото да докаже, че дори и президент на космическия социализъм да стане, пак няма да се отърси от крадливите бакалски привички на нашите политици

Някой сравнява българския трикольор с кокаин, марихуана и мензис.
Кокаин, марихуана и мензис.
Кокаин, марихуана и мензис.

И сто пъти да се изпише това, то няма да стане по-благозвучно и приемливо. Но за шефа на европейските социалисти то е приемливо.

За него е без значение как и с какво сравняват българския трибагреник. Това не го интересува. Той няма да трепне, дори да сравнят червеното знаме на партията му с мензис. За него „Нас червеното знаме ни води“ едва ли е вдъхновяващият рефрен, предостатъчен да осмисля несретния живот на храбрите баби, които години наред го следват по урвите към Бузлуджа.

Тогава какво – „Нас мензисът ви ни води“, това ли ще изкряска догодина Станишев в лицето на оцелелите дотогава бабички?
Извинявам се – обаче някои хора са в състояние и да оскотят езика ни дори ако наблюдаваме от разстояние политическите им пируети.
Една политика, която е стигнала дотам, че по този начин да търси аргументи срещу опонентите си, просто е свършена.

Това не е политика – то е по-скоро политически онанизъм

Българският публичен диалог вече няма да е същият след ръкоблудството на Станишев.
Той поощрява и околните вече да се принизят към похватите му – а е сигурно, че дори и парламентарните духове са се изчервили от защитната му реч, посветена на прелестите на едно улично стихоплетство. Реч, гарнирана със смешни вопли: „Арестувайте ме и мен, щом разследвате рапърите!“ Това са патетичните шпагати на една нова Раймонда Диен.

И покрусеният слушател разбра, че подобни хора са в състояние не само да приемат поругаването на националния трикольор – те са готови дори и да го продадат за партийните си нужди.

Фриволността на Станишев е добре известна дори и в личното му поведение, но това надмина всичко. Едно е да отидеш на Бузлуджа с мотор и нагизден с рокерско яке, на което е изписано: „Ако четете този надпис, значи Елена е паднала от мотора ми!“ Това е само една провинциална безвкусица. Съвсем друго е обаче да злоупотребяваш с един кретенски „песенен“ текст в стремежа си да извлечеш някакви партийни облаги.

В крайна сметка Станишев написа едно покъртително със своята глуповатост, а и вулгарност „На прощаване“ колкото да ни каже, че пет пари не дава (а може би и никога не е давал) за българските ценности. Той падна в един капан, който дори завършен невежа би избегнал. Как и кои са го побутнали и окуражили да пристъпи към него, е отделен въпрос.

Факт е обаче, че един български (?) политик започва европейската си чиновническа кариера с нещо толкова срамно, че дори не е за вярване.
Политическото мишкуване с трикольора бе позорно, но пък и достатъчно шумно.

Едно друго мишкуване обаче остана в Зоната на Мълчанието – най-благословеното българско пространство. Там правилата са дори още по-оскърбителни, отколкото фриволните изстъпления на разни Раймонди: озвучава се само и единствено дребното, малозначителното, нищожното. Всичко, което е  неприлично или направо незаконно, по правило се покрива с мълчание.

Но да сме благодарни, че и външният министър Младенов, по примера на Станишев, също не направи няколко па-дьо-до – за да се похвали на свой ред и той, че е направил нещо недопустимо.

Само веднъж министър Николай Младенов бе истински уплашен – след атентата в Сарафово, извършен непосредствено след гостоприемната му и абсолютно ненужна седянка със сирийската опозиция, за която дори американските служби нямат ясна представа.

Поначало не се учудвам на липсата на дълбок интерес към особата на Младенов – това е разбираемо, той е роден да не бъде забелязван лесно, а това не е малък талант. Той гради досега една кариера, в която често проблясват недоразумения и дори арогантност, далеч неприемливи за дипломатическото поприще. Примерите не са малко и са добре известни. И въпреки това липсата на детайлно внимание към дейността му е факт. Дори и опозиционно настроените ни външнополитически наблюдатели се правят, че не го забелязват – на тях единствено Бойко им е пета в очите. Младенов обаче упорито го жалят. И не е ясно защо го правят – дали защото го смятат за малозначителен, или заради друго.

С немалко свои действия самият Младенов обаче съвсем не жали патрона си – доколкото Бойко все още му е патрон, поне за пред българското простолюдие

Но странно защо Бойко не обръща никакво внимание на тази асиметрия – а тя може да има тежки последици за него. При това той отдавна се е вживял в ролята си на Гръмовержец, който денонощно мятка наляво и надясно мълнии – и сам си обяснява защо го прави, и то доста колоритно. Понякога се намесва и във „външната политика“ – разбира се, пак по своя си начин. Младенов може да съска някакъв английски по кьошетата, обаче се запомнят думите на Бойко по адрес на Путин и „Белене“. И интересно защо Младенов не казва нещо подобно – а разправиите за „Белене“ са външна политика повече, отколкото всичките еврейски и американски танци на Младенов, взети заедно и умножени по десет. „Белене“ е истинската външна политика, „Белене“ ще е и част от истинската История за добро или за лошо. Младенов обаче упорито мълчи, докато Бойко ръси опасните си остроумия.

Но се оказва, че докато за енергетиката Младенов е пестелив на думи като Плюшкин, той мишкува по друг начин: като продавач на танкове.

Ето това е интересно занимание: малко преди набързо да сдаде поста си на военен министър, Младенов се е опитал да играе ролята на оръжеен търговец. Това стана известно преди десетина дни – тук-там едва се каза нещичко и веднага камбоджанската афера на днешния ни външен министър се шмугна на завет в Зоната на Мълчанието.

За медиите подобни истории очевидно вече изобщо не са интересни, те така са свикнали с повсеместното комисионерство на политическата ни секта, че някаква сделка с танкове им се вижда направо банална. Ами Бойко – той защо мълчи?

Кой трябва да му каже, за да й обърне внимание – може би „Уикилийкс“, сетне „Биволъ“, а накрая и някоя американска институция? Дали и тогава ще му стане любопитно?

Някои хора подозират, че Младенов скоропостижно излетя от поста си на военен министър може би заради тази афера. Стоя три месеца, колкото всички да се усетят, че не е ходил дори войник – и сетне го отгърмяха към Външно, понеже е ясно, че детството му е свързано с чужбина покрай баща му, ДС шифровчика. За българската дипломация това е повече от приемлив атестат.

Обаче дали Бойко не затули нещо – това е въпросът
Гръмовержецът дължи този отговор.

Един Гръмовержец би трябвало, ако е истински, от нищо да не се бои – е, може и да го натопят в някое посолство, но какво от това. Нали забелязахте как Уорлик пусна един откос сълзи по адрес на Бойко, но нашият Гръмовержец изобщо не го отчете, а и от доста време нито дума не беше казвал за Уорлик – а когато не казваш нищо за един толкова активен дипломат, просто става ясно, че са ти писнали ръчениците му.

Между другото Уорлик щеше да има наистина завиден артистичен успех, ако го бяха ангажирали в онзи турски сериал, дето щял да играе Любо Нейков – понеже в тези сериали количеството сълзи се цени най-високо – и една-две кофи вода от Уорлик щяха да го превърнат в първокласна звезда. Но, както и да е, всеки от нас е пропускал да блесне по някакъв начин в артистичната си кариера.

Ако за три месеца – докато беше военен министър – Младенов се е изкусил да стане оръжеен търговец, то какви ли ги е забъркал за три години като външен министър?

Гръмовержецът мълчи. И понеже той е далеч по-интересен от някаква дипломатическа мишка, не преставам да си задавам въпроса – защо?
Защо без никакво колебание разкарва и дори нарежда да арестуват някакъв келяв депутат от Монтана – понеже нахалникът си поискал 100 000 лева и 1000-2000 декара подкуп.

Ами Младенов – неговата история по-малко вонлива ли е? Не, със сигурност е дори по-вонлива, защото, ако депутатът спокойно се вписва в представата за крадливите български политически нрави, то оръжейната авантюра на Младенов подсказва за една далеч по-сложна криза.

През последните три години, вън от съмнение, най-любопитни са отношенията между Бойко и Младенов. Но те и досега си остават загадка. Бойко, който винаги е готов ритуално да обезглави всеки свой министър или приближен, е странно деликатен по отношение на Младенов, той никога не коментира действията му дори и когато те са очевидно абсурдни, а и порядъчно опасни. Двамата сякаш са свързани от някакви тайни, достъпни само за тях. Младенов изглежда като нечий друг министър, като функционер от някакъв неясен кръг, който сякаш се гнуси да се допира до българските работи – макар че, когато му се случи това, ги гази съвсем безцеремонно. Високомерието му е видимо. Само веднъж бе истински уплашен – след атентата в Сарафово, извършен непосредствено след гостоприемната му и абсолютно ненужна седянка със сирийската опозиция, за която дори американските служби нямат ясна представа.

Тъй че хладното му мълчание за някакви танкове е разбираемо, той няма от какво да се плаши. Стига Гръмовержецът да не схване някой ден, че подобни истории го превръщат просто в един Гръмоотвод – много внушителен, но гръмоотвод.

Кеворк Кеворкян

В. Преса