ОСТАВЯТ ИСТОРИЯТА БЕЗ ДЪХ. ПУНКЦИИ ПРЕДИ СРЕЩА СЪС СТАМБОЛОВ

Тия дни по телевизията Дарина – вдовицата на Илия Павлов, се оплакала, че наричали съпруга й „мутра“. И пак добре че засега само плаче, а не е тръгнала да съди България в Страсбург заради поруганата му чест. Минаха десетина години от смъртта му и на някои този джентълмен взе да им се вижда като новия Стамболов – а като имаме предвид приключенията на г-жа Дарина в Италия, нищо чудно след време да ни го представят и като Гарибалди. Всичко е възможно вече в новата ни история.

Пак тия дни си припомнихме за още един Стамболов – такъв виждаха преди време един известен политик някои от най-идиотизираните му лакеи: той пък даде интервю на храбрата Таня Джоева от „Преса“. Храбра е дори меко казано. Защото, когато човек се изправи срещу въпросния Стамболов, който иначе се казва Иван Костов, трябва да притежава великански дози смелост, а и търпение, за да преглътне истините, с които ще бъде надарен.
Но усилията си струват, защото интервюта като това на Таня си остават безценни свидетелства – най-вече за това, как мътното време на Прехода се оценява от хора, които имат озарението да вярват единствено на собствената си памет.
За жалост обаче нямаме учени от толкова висока класа, които да са в състояние да изследват подобни хора – а те са невероятни, удивително безпощаден към другите е и начинът, по който те преценяват изминалото време и изобщо Историята.

Тя се е проснала безпомощно в нозете им.

Те винаги я виждат именно покрай себе си, точно така – Историята се усуква около тях, сякаш иска да се нагоди към фантазиите им, понеже вече и тя е повярвала в тях. В крайна сметка сякаш и тя се е объркала като нас, простосмъртните, и изобщо не проумява кое е истина и кое е измислица в щедрото въображение на тези герои.
Имаме дори чувството, че горката История вече е в състояние да приеме от тия хора каквото и да кажат – само да я оставят на мира, тя окончателно се е примирила с техните претенции, не иска да им противоречи, докато те си съчиняват. Готова е дори да им признае, че те са по-важни от нея самата.
„Като искат толкова да минават за едно или друго – за Гарибалди или за Стамболов, или за когото друг се сетите – хубаво, нека да се съгласим с тях“ – шепне клетата История.
Можем да я разберем: строителите на Преходна България наистина могат да задавят всяка История, да я оставят без дъх.
Трябва да приемем това и да не се терзаем повече.
Искат се доста качества, за да разговаряш с подобни герои на Прехода, чието любимо занятие е да се самоописват. Тези летописци на собствената си слава могат да разплачат дори репортер, изчукан набързо от гранит.

Когато Стамболов се сопва на Таня, че не знае защо трябва да отговаря на въпросите й, човек разбира, че с подобни хора трябва да общува някакъв автомат – като тези, създадени услужливо да ти подават кафе или швепс. При това въпросният автомат трябва да има меню от въпроси, които интервюираният сам е вложил предварително в него, и в случай на нужда да си ги поръчва, за да облекчи до крайна степен процеса на самоописване.
Не са желателни никакви отклонения от въпросното меню. Репортерът/автоматът трябва да е лишен от всякаква възможност да се отклонява от менюто, опитите за асоциативни отклонения трябва да бъдат наказвани без никакво колебание. Затова, може би е за предпочитане, преди срещата със Стамболов на репортера да бъде направена и лоботомия, за да не бъде изкушен от някаква волност.
Например: когато Костов говори за „реставрация на живковизма“, репортерът не бива дори да си помисля, че именно Костов е драпал да стане член на комунистическата партия, оглавявана от същия Живков – и то само броени месеци преди тиранинът да падне. Аз поне не знам друг подобен случай на политическо късогледство – всъщност спомням си само за един идиот в телевизията, който се опитваше да се навре под пеша на Живков – тогава, когато дори секретарките му знаеха, че той си отива.
Друга опасност. Когато Костов говори за „заиграване с Русия“, репортерът не трябва да се сеща, че именно Костов е драпал да учи там, и то във военно училище. А по-късно, в привидно мирното, но иначе разгромно време на Прехода, е дал на руснаците някои от най-апетитните притежания на българското стопанство.

Всъщност всеки път, преди да зададе поредния си въпрос, репортерът трябва да отскача за една кратка лоботомична пункция за да не дразни излишно Стамболов.
Тогава няма да направи грешката и да го попита защо, след като е против всяко съешване с ГЕРБ, още държи своите заместник-министри тъкмо в правителството на ГЕРБ.

Но това е нетърпимо тъп въпрос и може да се задава само в годините на тоталитаризъм, на ранен седесарски фройдизъм и в някаква степен, когато Симеон вече се беше превърнал в „Горския“, а пък продължаваше да си вярва, че още е „Сакса“. Но не и във времето на Костов – реалното или сънуваното.
Във въпросното интервю има една магистрална фраза и тя подсказва до каква степен Историята е обезличена от двойниците на Стамболов, примерно.

В отговор на един съвършено нормален въпрос Двойникът казва следното: „Разговорът се превръща в кафеджийски. Това са неща, драматично далеч от мен.“
Ако д-р Н. Михайлов беше наблизо в този момент и все още наблюдаваше своя едновремешен любимец, щеше сериозно да се обезпокои.

А пък Йордан Вълчев, който беше страхотен писател и естествено, абсолютно недооценен и до днес, имаше един разказ, наречен „Г-н Мопасан полудя“. Но не знам защо това ми изникна сега в съзнанието. Както и да е.
Да си мислиш, че реални факти от политиката, а и от Историята, са драматично далеч от теб, тоест  драматично са изостанали от теб – о, има ли по-възвишено състояние от това!

Добре, ето ги предимствата на автомата за въпроси, който горещо препоръчвам.
Той няма да е в състояние да изживява чувства, дори и най-елементарни. За гняв да не говорим – защото гневът, особено справедливият, е едно от най-високите притежания на духа.
Автоматът изобщо няма да регистрира драматичната отстраненост на Стамболов от истината. Очевидно е, че ако усиленото му самодистанциране от реалностите продължава със същите темпове, както и досега, той може да посегне и още по-драстично на Историята, след като вече я е принудил да замълчи – поне в съзнанието си.
Но автоматът изобщо няма да се замисли върху тия подробности, защото дори командата „Ай, сиктир“ е изчегъртана от софтуера му.
Автоматът, като един послушен безгрижник, няма да се замисли и какво се случва с жертвите на една политика, в която много често пренебрегването на реалностите се превръща в норма, а дори и в кауза.
И т.н.

Да се дистанцираме на свой ред и да не се замисляме прекалено върху високомерните претенции на Стамболов, или както и да го наричате.
Тия дни се случиха почти едновременно две неща, без никаква връзка с нашия местен софтуерен проблем – поне привидно.
Руските власти съобщиха, че приемат без резерви решението на Тверския съд в Москва, което определи филма „Невинността на мюсюлманите“ като провокационен и екстремистки, и нареди на местните доставчици на YouTube да блокират достъпа до него.
Някои от тях не се съобразили с това решение. Google също отказал да ограничи достъпа до филма. Това е отличен пример за пренебрегване на драматичния опит на Историята – търгашите от мрежата се дистанцират от този опит, понеже отдавна са доказали, че не се интересуват от подобни неща.
А пък в Би Би Си сравнили Мишо Шамара с руските безсрамнички от „Пуси райът“ и се питали дали пък България не се връща към практиките на комунизма. И там също като Стамболов се загрижили да не би да има „реставрация на живковизма“.
Да се чуди човек как понякога някоя иначе велика институция може да се вживее толкова лековерно в един провинциален български масал и да прави подобни обобщения.

И какво излиза: Би Би Си произволно клонира руските кокетки – а пък мракобесните руски власти ни карат да бъдем по-сдържани към дивата провокация на боклуци като „Невинността на мюсюлманите“.
Всичко вече е объркано – в някакво кълбо от кафеджийски масали.
Добре че имаме подръка поне един от нашите Стамболовци, та да ни предпазва от тях.

Кеворк Кеворкян

В. Преса