Смъртта на Георги Раковски
Към края на живота си идеологът и ръководителят на българското национално – освободително движение продължава активните дипломатически услия в търсене на помощ от съседните свободни балкански държави за освобождаването на България.Разочарован от техните егоизтични намерения да вземат исконни родни земи срещу евентуална помощ, той се установява в Румъния.
В Букурещ поддържа кореспонденция със сръбските и черногорски ръководители, като по – голямо значение отдава на срещите си с меродавните румънски държавници Братиано, Росети, Стурдра, с които обсъжда възможността за вдигането на въстание в България.
В периода 1854 – 1865 г. Георги Раковски е възловият дипломатически представител на България и безспорният авторитет, най – добре ориентираната личност спрямо нашите национални домогвания.
Раковски е уважаван и от чужди , и от свои – войводите Христо Македонски, Панайот Хитов, Филип Тотю, които минават с четите си в България, действат съобразно неговите указания и инструкции.
В свободното си време не забравя науката и публицистиката – през 1864 г.издава вестник „Будущност”, насочен срещу панелинизма, Патриаршията и гръцката държава, срещу чорбаджиите и българите в Румъния, заразени от олигархизма.
На следващата 1865 г.вече се изявява със сп.”Българска старина”, в което публикува изследвания по въпросите на родния език, история и фолклор.
Промяната спрямо особата му настъпва през 1866 г.
След преврата слещу княз Куза от 11 февруари 1866 г. той бяга в Русия, за да избегне неприятните румънски междуособици.
Точно в този момент съратникът му Иван Касабов използва вакуума и се изживява като лидер на българската революция.
Касабов отклонява предложението на Росети за създаване на български легион, помнейки горчивата съдба на Първата българска легия, разпусната на 21 септември 1862 г.от сръбското правителство, но иска подкрепа за създаване на тайна революционна структура, наречена Съзаклятен таен централен български комитет, създал Свещена коалиция между румъните и българите, за което получава и солидна финансова помощ за изграждане на структури във вътрешността на България.
Комитетът затихва след завръщането в Букурещ на Раковски и след като Високата порта признава новия румънски княз.
Раковски научава за действията на Касабов от близкия му приятел Диамандиев и е бесен от собственото си пренебрегване – „Абе какви лайна сте забъркали вие, съставили сте не знам какви комитети да освобождавате България!”
За предателството си Диамандиев е трябвало да бъде убит, но Касабов го пощадява.
Вместо това той скъсва връзките си с Раковски и подкрепя създадения на 5 март 1867 г. от Пандели Кисимов „Мемоар до султана”, с който се предлага дуализъм в духа на западноевропейския либерализъм по примера на Австро – Унгария в търсене на лек за решаване на кардиналните проблеми на България и Османската империя.
Раковски посреща с насмешка тази инициатива, въпреки че през лятото на 1866 г. лежи болен от гръдна болест 20 дни в Кубей, на руска територия.
Той е в обтегнати отношения и с ръководителите на Добродетелната дружина, демонстриращи русофилство и вяра в сръбско – българската дружба под егидата на княз Михаил Обренович.
За него е по – важно да се поддържа духа на поробения народ, да се изпращат чети вътре в България и за тази цел на 1 януари 1867 г. изработва Привременен закон за народните горски чети.
В разгара на подготовката по изпращането на четите в България, Раковски отново се разболява в мушията на Никола Балкански в село Циганка край Букурещ.
Мъчи се и от болничното легло да напътства воеводите и успява да напише своя последен книжовен труд „Българските хайдути”.
Здравето му се влошава.
Край него бди вярната Катерина Стойоглу, която след смъртта му подхваща десетгодишна скандална любовна афера с другия титан на Възраждането ни Петко Славейков.
Съдбата е милостива към Раковски и го прибира навреме, за да не се разочарова напълно от краха на така любимата му четническа тактика.
На 15 май 1867 г. четата на Филип Тотю от 40 души минава Дунава при Свищов и след разбиването й при село Върбовка достига връх Юмрукчал в Стара планина, където се съединява с дружината на Панайот Хитов , след което се оттегля към Сърбия.
Много по – трагична е съдбата на четата от 129 души на Хаджи Димитър Ясенов и Стефан Караджа, която на 6 юли 1868 г. минава Дунава при Вардим и след тежки сражения при Вишовград на 8 юли, Канлъдере на 9 юли и Бузлуджа на 18 юли е напълно разбита.
Стефан Караджа е заловен на 12 юли и умира от раните си в русчушкия затвор на 31 юли, а Хаджи Димитър Ясенов умира на Бузлуджа на 18 юли.
От четата им се спасяват само четирима щастливци.
През май 1867 г.Раковски напуска мушията на Балкански и се връща в Букурещ, а през задушното лято на 1867 г. дири отмора и чист въздух в лозята край румънската столица, във вилата на братя Мустакови.
Измъчващата го тубеиркулоза предизвиква абцес на лявата гърда и след несполучлива операция той издъхва на 8 срещу 9 октомври в ръцете на сестра си Неша.
Погребението му се извършва на 10 октомври.
Той е изпратен от цялата българска емиграция в Букурещ, като тленните му останки намират пристан в гробищата Щербан вода.
На 7 юни 1885 г.костите му са пренесени тържествено в София.
И отново ковчегът на Раковски се оказва замесен в грандиозна и скандална афера.
Десет дни след церемонията се разбира, че „името на Раковски бе послужило за една страшна мистификация”(Симеон Радев).
В ковчега с костите на Раковски се окзват ценни книжа и много диаманти, откраднати от румънски чокой от Филип Тотю и артиста – касоразбивач Жоржеско по заповед на Коста Паница, по това време военен прокурор в княжество България, търсещ средства за революционната борба в поробена Македония.
Димитър Ризов, член на БТЦРК в Пловдив, подготвящ Съединението се обвинява, че повдига въпроса за костите на великия покойник, за да се пренесат откраднатите ценни книжа и брилянти!
Премиерът Петко Каравелов заповядва да се заведе дело срещу двамата авантюристи.
Предупредени своевременно те бягат веднага в Източна Румелия, окичени с ореола на народни герои…
Борислав Гърдев