ВИДОВЕ ПРЕДАТЕЛСТВА. ПРОПАГАНДА ЗА ТЕКУЩИ НУЖДИ

Бойко и Цветанов гледат телевизия, в компанията на едно от кучетата на премиера. Виденов, от екрана: „Луканов беше авантюрист, Първанов е себичен, Станишев е демагог, АЕЦ „Белене“ е скъпа.“ А Бойко важно казва: „Цецо, направо го запиши в ГЕРБ“. Не съм видял тази сценка с очите си, нито пък Ивайло Нинов, който е автор на въпросната карикатура в „Стършел“. Но тя много остроумно изразявакак се потребява историята за текущи нужди.

Никой сякаш вече няма нужда хладнокръвно да се преценяват отделни факти и събития от близкото минало. Историята на Прехода се пише по съвършено различен начин от партийните централи. При това фактите изобщо не се осмислят прецизно, а нерядко и направо се съчиняват. Медиите пък изначално са безразлични към това съчинителстване, на тях им е нужно единствено някой да изкряка нещо – няма значение, колко достоверно е то. Уж никой не гледа сериозно на Янето, но накрая той ще остане главният летописец на последното десетилетие, някой ден неговите бълнувания ще минават за история, да го знаете това. След време ще остане една грамада от свидетелства, които няма да имат нищо общо помежду си – сякаш описваното в тях се е случвало на различни планети, а не в мижавата ни столица. Но никой не се смущава от това.

Така историята на Прехода живее от ден за ден. Сериозните ни историци очевидно презират случващото се през последните двайсетина години и много рядко се чува техният глас. Не мога да си представя един академик Георги Марков да напише нещо по-специално за Прехода, освен с погнуса – най-много да си позволи някои успоредици с отдавна отминали времена, които, във всеки случай, изглеждат по-достолепни, или най-малкото по-любопитни. Прехода така се случваше, че сякаш преднамерено искаше да отблъсне всеки по-проникновен наблюдател или хронист. Напоследък Драгомир Драганов намери време за своето изследване, също и Луджев, като книгите им в някаква степен полемизират помежду си. И Йордан Василев написа книга за годините на Прехода – обичайно той е изчерпателно педантичен в изследванията си, но в случая е видимо пристрастен към някои персони и не крие това.

Важни фигури обаче не оставиха нищо съществено след себе си – например Петър Дертлиев. А това е голяма загуба. И досега кухнята на Прехода остава в абсолютна тъма, сякаш е толкова противна, че никой не се осмелява да я опише. И това е така още от първите дни, веднага след 10 ноември 1989 година. Знам, че някои се хилят сега – те смятат, че вашият дописник е безнадеждно наивен, и не разбира колко полезна за мнозина е невзрачността и белезникавостта, с която са описани последните две десетилетия. Липсват сериозни документални изследвания за падането на президента Младенов, за македонската афера на съветниците на Филип Димитров, за архитектите на провала на неговото правителство, и пр., и пр. Десетки и десетки епизоди се нуждаят от хладен прочит. Всичко по-интересно е опоскано оттук-оттам само във вестникарски публикации, взаимно противоречащи се, екзалтирани или параноични.

Безкрайно важни събития са оставени даром в ръцете на бъдещите спекуланти и те няма да закъснея да се явят. Има фрази – дочуваме ги оттук-оттам – които биха се стоварили като парен чук върху нашата наивност, но ние и в тяхната автентичност не сме съвсем сигурни.

Навремето умиращият философ и главен комунистически идеолог акад. Тодор Павлов беше казал на Тодор Живков нещо знаменито. За да го окуражи по някакъв начин, Първият го подканил да напише спомените си – и тогава академикът отвърнал, че ако го направи, един човек няма да остане в комунистическата партия. Ако научим дори в минимална степен пазарлъците на Прехода, и един човек няма да остане, който да има доверие на българската политика.

Тия дни, след телевизионното интервю на Виденов, и Богомил Бонев, неизвестно защо, реши да си отреже публично главата. Чудя се, с какъв акъл тръгна да твърди, че не е имало договорки между Николай Добрев и Иван Костов през януари 1997 година – след като изобщо не е бил очевидец на случващото се, освен страничен. Сега вече се знае – пак от „Всяка неделя“, че на техните срещи, особено на първата, е имало предостатъчно свидетели – извън посредника, още цели четирима души – двама мъже и две жени, имената им вече са известни.
Това хвърля нова светлина върху събитията от 1997 година и дава храна за много и неособено приятни догадки. Разбира се, колаборационизмът, под различна форма, винаги е бил жилав в тия две партии (БСП и СДС), едната от които вече не съществува – но не това я затри, а безталантността и себичността на лидерите й. Както и да е. Но срещата на Копитото и договорката, постигната там, е факт.
Кому е било нужно тогава да се отрича това и което е по-важно – този малък епизод от безкрайния български политически пазарлък да се пази като някаква свещена тайна?

Не е ли ясно, че значителна част и от бездруго мижавата енергия на политическата ни класа отива тъкмо за надвиквания и пазарене. Поне да имаше още десетина души изящни оратори като проф. Пантев, та да придадат известна изисканост на пазарлъка.

 Дори си мисля, че съзнателно се придава тайнственост на някои събития за да се постигне някаква внушителност и драматизъм на януарските дни от 1997-а. Колкото повече време минава, толкова по-патетични стават описанията, толкова по-героични изглеждат действащите лица – главно в собствените си очи, и толкова по-хилава остава истината.

Стигна се дотам, че вече спорят за съвсем незначителни неща – дали е имало два или само един плик, когато Добрев и Първанов са отишли при президента Стоянов. От тримата участници в разправиите около проваления мандат на БСП единият е покойник, а другите двама сякаш говорят за различни събития. И това се случва само 15 години по-късно. Представете си на какво ще се наслушаме след още 15 години. А всичко си беше една бутафория, нищо повече. Една вечерна разходка до Копитото е свършила повече работа от всичко друго.
Само дето се натрапва – и трябва да се помни – превързаната глава на екзалтирания бивш премиер Филип Димитров, седнал на инвалидна количка в „Пирогов“ – а иначе и досега никой не иска да каже кой плащаше за щурма срещу Народното събрание. И всички все се страхуват от срещата на Копитото и избягват да си спомнят за нея.

С такава рехава и избирателна памет История не се пише – от всичко това отново проличава едно нетърпимо пренебрежително отношение към нея, което е присъщо тъкмо на малогабаритните политици. Чуха се невероятни неща след появата на Виденов – но нито едно от тях не е достатъчно състоятелно, не е подходящо за нуждите на Историята. Всичко е само партийна пропаганда, нищо повече.
Един известен политик ме попита дали интервюто на Виденов не е началото на някаква конспирация срещу Станишев. Самият Станишев пък, по типичния си кинкалеристки маниер, се сви, направи се, че не е чул основателните упреци срещу политиката му, и само процеди, че един почтен човек (Виденов) бил използван за нуждите на една кампания.  След карикатурата на Нинов вече сигурно е напълно убеден в това – щом Бойко ще записва Виденов в ГЕРБ…

На нашите първенци само кампании им се привиждат, само това им е в главите. Те са трайно обсебени от това. А иначе изобщо не обръщат внимание на едрите несъответствия, които сами създават, дори не ги забелязват.

Например от сутрин до вечер Станишев говори за светлите хоризонти на „европейската левица“ – Оланд това, Оланд онова, – обаче френският президент наложи 75-процентов данък на богаташите, а пък нашият човек прие и въведе плоския данък. Но си прави оглушки, когато стане дума за това. Всъщност заверата на Копитото – ако изобщо има някакво значение – е далеч по-маловажно събитие в сравнение с вече рутинната политическа несъстоятелност, която ни натрапват на всяка крачка. Ако Добрев е „предател“, понеже се е договарял с Костов, то тогава какво представлява, примерно, плоският данък – дори само това!, в очите на българската беднотия – какво предателство е той? Но нито един днешен български соцполитик няма да ви отговори на този въпрос – дори да му пратите с куриер точния отговор.

Горкият Добрев – той беше един артистичен и честен човек, доста рядка птица сред казионната партийна номенклатура преди промените – вижте обаче как го разпъват бойните му другари: за едните е светец, за другите е предател. Само за Станишев е никой – и сега той пак дума не обели за него, а това мълчание е най-осъдително. Може би маршалският нимб на лидер на европейските левичари прекалено силно притиска главата, но поне сърцето му би трябвало да е по-отзивчиво към някои събития от близкото минало. Сега излезе, че според него Виденов е „заблуден“, но „почтен“. Ами Добрев? Пак няма милост за мъртвия…

Кеворк Кеворкян

В. Преса