Под прикритие“ – тв римейк на „Родната полиция ни пази“
Сериалът „Под прикритие“ е гордостта на БНТ. Донякъде с основание, донякъде без. Дори бих казал, че в известен смисъл той може да бъде и повод за срам, и то не заради художествените си качества, а заради двусмислената функция, която изпълнява. Филмът е безпорен успех от гледна точка на реализация и гледаемост. Това е една от първите български нови продукции, които човек може да гледа, без да му става от време на време неудобно. Искам да кажа, че в жанра си това е може би един от първите професионално заснети и монтирани филми, с които България може да бъде представяна по света. За родните ни възможности това никак не е малко, колкото и да се умиляваме от родното си кино в миналото и да се възторгваме по всяка нова продукция от настоящето.
Десетилетия наред беше трудно, почти невъзможно да се гледа
български филм с добре и ясно разказана история,
естествен диалог, добър монтаж и приличен звук, непостижим за българското кино от половин век насам. Няма да се спирам на изключенията, които е имало през годините, но като цяло българското кино си беше и е провинциално, снимано за собствена консумация, много често в територията на художествената самодейност и твърде далеч от елементарния професионализъм.
Това няма нищо общо с популярността му, която се е движила на приливи и отливи, но която никога не е напускала границите на България с минимални и незначителни пробиви. Всъщност най-силното в киното ни е било актьорското присъствие, което много често е спасявало неспасяеми сюжети и режисьорски безсилия.
Направих това отклонение, за да подчертая качествата на „Под прикритие“, който въпреки формата си – тв сериал – спокойно може да мине за някакво постижение в киното ни въобще. Парадокс е обаче, че актьорската част не е най-голямото му достойнство. Спасението там е в изключителната игра на Захари Бахаров, чудесния Михаил Билалов и някои много добри второстепенни роли, като тези на Койна Русева и Мариан Вълев.
Парадокс е, защото
главният герой, който трябва да влачи сюжетната линия, е напълно безпомощен.
Бях силно изненадан, когато наскоро разбрах, че Ивайло Захариев е професионален актьор, завършил НАТФИЗ. За да напиша предишното изречение, ми се наложи да направя справка в интернет, защото дори и по време на третия сезон не можах да запомня името му, а сцените, в които участва, са си истинско изпитание на търпението.
Другият парадокс, който обаче е закономерен, е почти чиновническото присъствие във филма на Владо Пенев, един от най-добрите български актьори. Точно върху това ми се иска да насоча вниманието ви и да обясня защо БНТ трябва да се срамува от иначе добрия си продукт.
Работата е там, че
освен художествена роля филмът гони и пропагандна цел.
Той е нещо като дълго и проточено изпълнение на „Родната полиция ни пази“ на Веселин Маринов. Такива филми по времето на соца се поръчваха с нарочен указ от МВР и в началото на надписите даже си го пишеше с големи букви. В това само по себе си нямаше да има нищо лошо и днес, ако действителността не беше изцяло фалшифицирана в този филм, а нещата обърнати тотално наопаки.
Мисля, че Владимир Пенев има огромен проблем с ролята си, защото днес такива ченгета няма. Образът му е фалшив още на драматургично ниво, очевидно е съшит с бели конци и по-скоро напомня за някой от чистите и принципни комунисти на Георги Джагаров, отколкото на съвременно българско ченге.
Честните и принципни полицаи по високите етажи в МВР днес буквално ги няма, или са маргинализирани, или пенсионирани. Ръководството на МВР е окупирано от корумпирани и направо да си го кажем, криминални типове – давам за пример Станимир Флоров – шеф на ГДБП. Те са работили за известни наркобосове и са получавали месечна заплата от тях, а на всичкото отгоре са разследвани и от колегите си. Или са като бившия шеф на ДАНС Иван Драшков, чийто син почти на невръстни години стана млад милионер и крупен инвеститор. И разбира се, да не забравяме най-яркия пример с вътрешния министър Цветан Цветанов, който си купи с откраднати пари шест апартамента. Това е
истината за днешната българска полиция, която е безпомощна
както пред масовата битова престъпност, така и пред големи престъпления като атентата в Бургас.
Не съществуват и прототипи като този на дълбоко внедреното ченге под прикритие. В България държавното управление е прикритие на мафията. Тя управлява в интерес на няколко оцелели души от СИК и е пълна измишльотина, че някой си Мартинчо ги мачка отвътре. Всичко това нямаше да бъде проблем на сериала, ако чрез него не се правеха откровени политически внушения, които авторите дори не са се опитали да замаскират.
Жалкото е, че един от основните сценаристи е журналист, дългогодишен криминален репортер, който
очевидно си е продал задника, за да пише обратното на онова, което отлично знае.
Жалко и за ръководството на БНТ, което похарчи огромни пари на българските данъкоплатци, за да им промива мозъка с примитивна пропаганда. И тъй като днешното ръководство на държавната телевизия често обича да дава за пример Би Би Си, ще добавя, че ако продукцията отговаряше на тези високи стандарти, в нея непременно щеше да присъства и следният епизод:
Инспектор Попов се е отпуснал уморен в хола на собствения си дом. Часът е малко след десет вечерта, когато телефонът му звъни. Попов вдига и остава втрещен. Гласът, който чува в слушалката, се носи в същото време и от новините по телевизията.
Обажда се самият министър-председател:
– Ало, Попов. Ало!
– Да, господин премиер!
– Абе Джаро ми се обади преди малко. Там некви полицаи ли са, митничари ли са, влезли в складовете му и правят тараш.
– Ами то ние действаме по подаден сигнал, господин премиер. След тази акция Джаро повече няма да види лиценз – смотолевя смутено Попов.
– Айде, моля ти се, изведи ги оттам.
Обади им се още сега и ги изведи!
– Ама то, туй…
– Няма туй! – сопва се премиерът. Аз съм му обещал на Джаро да не го закачам. Като съм му обещал, че нема да го пипам, нема да го пипам. Аз не съм като Плевнелиев, пардон като Първанов.
– Слушам, господин премиер – рапортува Попов, а камерата приближава с варио до крупен план и застива върху поразеното му от глупост лице, излъчващо някаква особена празнота на току-що разтърсилото го главно чувство.
Когато сценаристите напишат този вече написан епизод и го вкарат в сюжета преди последните парламентарни избори, ще имаме повод за городст, въпреки че това би било най-нормалното нещо. Само че ако България беше нормална държава с нормална обществена телевизия и нормално кино.
Явор Дачков