Оттеглянето на Лидера

Няма кой знае какво лошо в лидерската партия. Особено в страна, в която институциите са предимно част от хаоса, а не от реда. Като днес у нас, например. Или във Франция след войната. И т.н. Стига, разбира се, въпросната партия да не бъде лидерска по-дълго от онова, което позволява приличието – световният опит показва, че таванът е около 20 години; и стига най-отгоре на партията наистина да има лидер, а не елементарен надут началник.

Буквално минути преди да заяви своето оттегляне от върха на ДПС, Ахмед Доган показа, че независимо от общоизвестните кусури, негови и на партията му – е лидер. При пистолет, насочен към главата му, не се стъписа, нито хукна да бяга или да се моли. След около секунда, когато се ориентира в ситуацията (колко хора биха могли да направят това толкова бързо?)

Сокола се втурна в контраатака

Минути по-късно второто лидерско ниво – Христо Бисеров и Лютви Местан, въведе ред в мелето и така спаси атентатора от ритниците на разярените делегати. Държавата я нямаше, но лидерите се справиха.

Нямам намерение да споря с конспираторите, според които всичко е пиар на Доган, а американците сами си гръмнаха кулите. Нямам намерение да се занимавам и с диваците, намиращи повод да мразят турците в това, че делегатите (естествено, „фундаменталисти”) били ритали „безпомощен” човек…

Това, което искам да направя, е точно онова, което кара диваците и шизофрениците да вият – да се опитам, точно сега, да направя трезв оглед на Ахмед Доган, участник в българската политика поне от средата на 80-те години – от времето преди изобщо тук да има политика.

Когато се роди ДПС, бях без работа – свободно плаващ вестникарски писач. В „Свободен народ”, където имах седмична колонка, написах размисли, озаглавени „Не ни е страх от Соколите”. Опитах се да застана срещу надигащия се вой „Турците цепят България!” и да видя, трябва ли наистина да ни е страх.

Стигнах до извода, че – не. Не видях нищо страшно в документите на ДПС, нито чух нещо сепаратистко-фундаменталистко в речите на основателите. Видях, че ДПС е легитимен представител на турското население във време, в което нито една от нароилите се партии не си даваше труда да включи българските турци в политическия процес. Ако го няма ДПС, разсъждавах, кой ще представлява турците, само допреди месеци тормозени и гонени от страната? А ако никой не ги представлява – не би ли било това покана за насилствено противопоставяне на система, която им е обърнала гръб?

С Ахмед Доган бях на „здравей-здрасти” още от 1984-1985 г., засичайки го по различни крамолно-демократични обсъждания покрай Института по философия и Софийския университет – онези среди, от които щяха да се родят организациите и движенията, катурнали комунистическия режим. Тогава Меди Доганов много ми приличаше на дяволчето Фют, рисувано от Румен Скорчев – дребен, кльощав, рошав, с разчорлена брада и черни вежди. После го затвориха и подписвахме петиции да го пуснат…

След като отново се появи в София и след като се знаеше, че именно хората и групите, току-що създали СДС, се бяха застъпвали за правата на турците по времето на терора,

очаквахме Ахмед с хората си

да влезе в Съюза на демократичните сили. Той избра да тръгне самостоятелно.

Стои въпросът дали тормозеното от режима на БКП турско население би било по-резултатно представено в рамките на НКС на СДС, отколкото самостоятелно чрез ДПС? От една страна, представителство чрез СДС би вградило ДПС в институциите, средите, навиците и нагласите на изграждащата се българска демокрация. И така би се избегнала постоянно съществуващата заплаха от „гетоизация“ на турското население.

От друга страна, присъствието на ДПС в рамките на СДС би вкарало партията в безкрайната въртележка на крамоли, скандали, отлюспвания и вътрешноплеменни войни, които в крайна сметка ликвидираха българската десница. Оставайки отвън, ДПС пое риска от „гетоизация”, но се спаси от ядрения разпад, погълнал сините.

Но и се превърна в мишена. Падането от власт на правителството на Филип Димитров е приписвано директно на Доган и до днес, макар това да не е така. Димитров бе свален с гласовете на отцепници от СДС, т.нар. мравки. Но ДПС и Доган останаха обичайните заподозрени за неудачите, отначало на СДС, а впоследствие на българската демокрация, започвайки от злощастното правителство на Любен Беров. Никой обаче не благоволи да отчете, че докато Беров управляваше с мандата на ДПС, Ахмед Доган положи усилието сред неговата квота министри да преобладават етнически българи, за да не излезе, че „турците превземат властта”…

Няма спор, че въпреки постоянните атаки и във втората половина на 90-те години ДПС продължаваше да е легитимен представител на турското население. Причината беше същата – никоя друга партия не си направи труда да осигури такова представителство.

Въпросът с представителството

бе постоянно подменян с въпроса за „разцепването” на ДПС. По времето на Иван Костов се появи НДПС, а премиерът назначаваше турци за зам.-министри с надеждата това да се изтълкува надолу като приобщаване към българската държава. По времето на Бойко Борисов властта помогна на Касим Дал да направи „доброто ДПС”, а министърът на културата се казва Вежди Рашидов.

А имат ли турците възможност да избират представителство, или „правят, каквото им каже Доган”? Имат и веднъж го направиха. На местните избори през 1999 г. ДПС загуби Родопите в полза на кандидати, свързани със СДС. За разлика от Доган обаче управляващото тогава СДС не оцени ситуацията и не върна жеста на населението, избрало представителство „в синьо“. Сокола, напротив, в следващите години положи огромни усилия да си върне хората и в момента, в който те се почувстваха измамени от СДС, постигна това.

Представителство на турците извън ДПС няма. Виновни са всички партии и най-малко – ДПС. Този монопол обаче доведе до обичайните резултати – до деградацията на самото ДПС до феодално-местнически навици и практики. Не че това задължително водеше само до лоши неща. В първото десетилетие на XXI век най-добре поддържаните второ- и третокласни пътища бяха в Родопите.

Но етническата политика все пак не е дългосрочна стратегия в режима на демокрация, замислен като граждански, а не групов проект. Заслуга на Ахмед Доган е, че той видя проблема и се опита да тръгне да го решава, макар с пълното съзнание, че подобно усилие ще разклати партията и ще я лиши от удобната етническа ниша.

Докато управляваше заедно с НДСВ, Сокола стартира мащабен опит за изваждане на партията си от етническото гето. Започна периодът на

бурно набиране на млади кадри

етнически българи. Българи бяха рекрутирани (от средите на СДС) и за висшите етажи на ДПС. Партията анонсира, че приема сериозно своята либерална ориентация и оттук насетне ще мисли граждански, а не – етнически.

В това си начинание обаче Сокола се провали. Усилието за рекрутиране на не-турци, както и за производството на автентично либерални политики, потъна в пясъка след има-няма две-три години. Тъй като никой друг не се състезаваше сериозно за гласовете на турците, инерцията на „гарантирания вот” победи. ДПС си остана предимно турска и турският език се върна в предизборната й агитация из страната. Либералните послания, характерни за една национална и мултикултурна партия бяха изместени от говоренето за „различност” и „идентичност”, характерно за малцинствените групи в Европа.
Точно тогава, някъде към 2008-2009 г. стана ясно, че първоначалният модел на ДПС – онзи, който бях подкрепил публично през пролетта на 1990-а, е изчерпан. Партията за етническа самозащита, основана от Ахмед Доган, не успя да стане общонационална („нормална”) партия. Изтекли бяха и онези 20 години, през които е прилично една партия да бъде лидерска.

Беше дошло времето Ахмед Доган да се оттегли и да остави бъдещето на партията си в ръцете на обучените от него кадри – високообразовани, сравнително млади, но и със солиден практически опит в България, Европа и САЩ.

В интерес на истината самият Ахмед Доган бе разбрал, че моментът е дошъл. Затова направи опит да се оттегли, но никой не го пусна. ДПС остана двойно запушена – веднъж като етническа организация и втори път като организация, смазвана всекидневно от авторитета на лидера си и лишена от простор за инициатива и новаторство.

Моментът беше изпуснат. Различните напрежения и настроения в така запушеното ДПС се възпалиха и започнаха да пръскат зараза. Анатемосването на Доган, ширещо се из „толерантното” българско общество, навлезе и в турските среди. Именно от този период датират

големите проблеми на Доган:

фокусирането на всички върху досието от ДС; високомерните негови изказвания за „порциите на властта”; налудничавата схема с хонорара от „Цанков камък”; неподобаващата на един джентълмен медийна кавга с „Мадам В.”; слуховете за ежедневна злоупотреба с алкохол; болезненото напускане на Касим Дал.

По незнайни причини, най-вероятно липса на самодисциплина, със своите действия и изказвания Доган като че ли сам подклаждаше омразата към себе си. И резултатът не закъсня. Към днешна дата ДПС е без политически приятели. Никой не иска да бъде заподозрян, че може да партнира със „Соколите”.

И всички се надпреварват да привличат хейтърския глас на антитурска основа, както личи от позорните първи реакции на значими политически фигури към опита за атентат от оня ден. На техния фон началната реакция на Волен Сидеров звучи като изказване на солиден европейски държавник. И единствен дългогодишният политически противник на Сокола Иван Костов застана срещу дивите орди, кряскащи „инсценировка”.

Да теглим чертата. Имаме нужда всички български граждани – вкл. българските турци и други мюсюлмани, да бъдат представени в политическия процес. Знаем, че представителството чрез етническа партия, макар полезно в началото на демокрацията (на принципа „а хич?”), не може да бъде трайно полезно. Страните с устойчиво етническо (и верско) представителство – Македония, Босна и Херцеговина, Ирак, Ливан – не са пример за подражание.

Следва ли от това, че нямаме нужда от ДПС? Не, не и докато останалите партии отказват да интегрират интересите на турските ни съграждани в своите програми, структури и политики. Онова, от което имаме нужда, са две неща: първо, възобновяване на онзи процес, който не успя да завърши Ахмед Доган – за изкарване на ДПС от етническо-феодалното гето; и второ, честно отваряне на останалите партии към турското население.

Ролята на самия Доган обаче вече трябва да бъде само съветническа. Почетен председател – може. Като лидер на лидерска партия обаче време му бе да се оттегли. Макар закъснял, сега бе и правилният момент – точно сега, когато съмнения в лидерските му качества отново няма.

Защото на сцената срещу пистолета застана не приличащият на дяволчето Фют Меди Доганов, а Ахмед Доган – човекът, който, без да се замисли, контраатакува двойно по-едър мъж, опитващ се на два пъти да го застреля.

Евгений ДАЙНОВ

В. Преса