Досиетата на Доган -6: Два портрета на двама агенти
През пролетта на 1980 г. капитан Маринов вече е произведен в чин майор. През месец април той пише своите “изводи” за агент “Сава”, с когото работи вече една година. “Изводите” представляват кратка характеристика на агента и преповтарят миналогодишните перспективи за Доган. Този път обаче акцентът е поставен по-скоро върху евентуалната специализация на “Сава” и извеждането му в западна държава. Вариантите пред него са Англия, ФРГ и Австрия.
Ето и “изводите” на майор Маринов:
1. Агентът е честен в работата си с ДС. Показва силна привързаност и признателност към грижите и вниманието, което му се оказва от страна на представителите на ДС.
2. Има правилно изграден идейно-политически мироглед, в която насока постоянно се усъвършенства.
3. Не е националистически настроен, взема правилно отношение по въпроса за верския фанатизъм и изселването в Турция. Счита за своя родина НРБ.
4. Не е разконспириран, с изградени навици да спазва конспирацията в работата с ДС.
5. Обективен при отразяване на данни и факти за събития и лица.
6. Изключително работоспособен, с богата обща култура, в състояние е да заразява с примера си и да оказва влияние на неориентирани и с неоформен мироглед младежи.
7. Дисциплиниран в работата си с ДС.
8. Наблюдателен и аналитичен, умее бързо да се ориентира в обстановката и отсява главното от второстепенното.
9. Способен е да пренебрегне личните си интереси пред по-възвишени обществени.
10. Общителен по характер, смел и волеви, не се плаши от трудностите. С положително отношение към физическия труд.
11. Изключително любознателен и ученолюбив. Има силно влечение към философията, политикономията, логиката, психологията, литературата.
12. Без особени чувства и ангажименти към родителите си, органите на ДС счита за свое семейство, а ОР (б.а. – оперативните работници), с които е работил – за свои родители и възпитатели.
13. Отношението му към парите е правилно. Досега е живял винаги в недоимък, единствената материална помощ, която е получавал досега, е тази, която му е давана и му се дава от органите на ДС.
Перспективите за реализирането на агент “Сава” по линия “Н” могат да се разглеждат в следните насоки:
1. Агент “Сава” да бъде изведен зад граница като агент нелегал, което може да стане по два начина:
а) да бъде изведен в западна държава с фалшиви документи;
б) да бъде изведен с “железни” документи на турски гражданин, който ще остане в България.
Целта е “Сава” да отседне в западна държава, където ще работи или учи. Оперативно да бъде ползуван за наводчик, на по-късен етап за вербовчик и агент груповод.
2. Агент “Сава” да бъде изведен в Англия като специализант. Целта е да изучава турски граждани-студенти и специализанти. Оперативно да бъде ползван като наводчик.
3. Агентът да сключи брак с гражданка на западна държава – Австрия или ФРГ, и бъде изведен по пътя на смесен брак. Целта е да изучава и подава като наводки турски граждани, сам да вербова и ръководи агентура.
4. Агентът, по пътя на смесен брак с турска гражданка, да бъде изведен директно в Турция. Целта е там да продължи да учи във ВУЗ или работи за изучаване и подаване на подходящи наводки турски граждани.
5. Да се ожени за туркиня – българска гражданка, с влиятелни роднини в Турция и по пътя на невъзвращенството – при гостуване или екскурзия, да остане в Турция. Целта е там с помощта на влиятелните роднински връзки на съпругата му да продължи да учи във ВУЗ или да започне работа в обект за проникване.
Като най-подходящ вариант за извеждането на агент “Сава” по линия “Н” според мен е извеждането му като агент-нелегал.
Като такъв да изпълнява функциите на наводчик, вербовчик и груповод.
Реални срокове за извеждането му считам 1983 – 1984 година.
Изхождайки от естеството на задачите, които агент “Сава” би решавал зад граница, считам за целесъобразно да му се проведе опретивна подготовка по програмата за подготовка на К/Н.
Сроковете за подготовката да бъдат съобразени с избрания вариант.
Майор Маринов
Докато майор Маринов пише изводите си, “Сава” изготвя поредното си агентурно сведение за своя най-добър приятел Мустафа, познат ни от предишните части на поредицата. Както вече знаем, Мустафа е агент на ДС с псевдоним “Селчук”. В сведението Доган прави портрет на приятеля си, като се опитва да анализира развитието му през годините на познанството им. През 1980 г. той ще напише още няколко портрета на близки и познати хора, които ще ви представим в следващите части на поредицата.
Сведението на агент “Сава” за агент “Селчук” гласи:
Общи характеристики на отношенията ми с Мустафа, роден на 12.04.1952 г., жител на с. Дръндар, Варненски окръг.
Живея в с. Дръндар от 1962 г., но началото на познанството ми с Мустафа датира от 1971 г., защото с цел да научи по-добре български език Мустафа беше се записал в друго основно училище – с. Изгрев (Вн), където не живееха турци. През периода 1971 – 1973 Мустафа беше в казармата: за тези две години имахме кореспонденция от около 15 писма.
Тематиката на тази кореспонденция беше приди всичко свързана с проблема “намиране на себе си”, с разбирането на смисъла на живота. В същото време той беше кандидатствувал във ВУЗ и беше приет, а аз бях ученик в техникум и самостоятелно се занимавах с марксистка философия. Разликата от 2 години във възрастта ни не му пречеше да ме гледа отдолу нагоре: като на човек, който е намерил своя път в живота. След като и аз влязох в казармата (1973 – 1975), отношенията ни продължиха да се развиват, но все още без особена охота от моя страна, защото желанието на Мустафа” да умре обезателно на турска земя” ми се струваше дребнаво и назадничаво. Някъде към края на 1974 г. – след един доста откровен разговор, Мустафа сподели, че има вероятност да продължи студентството си в Турция, тъй като семейството му възнамерявало да се изсели в Турция.
В същия разговор (в гр. Варна) той ми довери, че е имал връзки с човек от ДС: запознал се със служителя от ДС, когато е бил III курс в техникума (в гр. Варна). Същият човек се интересувал от един наш съселянин и в частност мой приятел: Гюнер (б.а. – името е измислено), род. 1974 г., жител на с. Дръндар, който някъде около 1965 г. направи опит за бягатство в Австрия, но беше заловен от югославските власти на югославско-австрийската граница. Мустафа ми довери, че когато е бил в казармата (първата година служи в гр. Симитли, втората в Девня), същият служител от ДС го е посещавал и го е запознал с един лейтенант (или ст. Лейтенант) от ВКР. А след като се уволнил и започнал студентския живот, Мустафа няколко пъти е посещавал дома на въпросния. След като свърши разказа си, аз го попитах дали не се страхува, че ще го компрометирам пред приятели и познати. Категорично ми отговори, че той е бил достатъчно запознат със стила ми на работа с моите приятели и с оглед на това ми се е доверил. Под “стила ми на работа” е имал предвид, че аз внимателно изслушвам тъжненията на моите приятели, но никога не им се доверявам напълно. Без туй почти всички мои приятели от този период бяха шарлатани и това се разбираше от само себе си.
Но все пак – как възникна и в каква връзка се постави въпросът за служителя от ДС?
В няколко от писмата си бях упрекнал Мустафа, че в композиционно и стилово отношение е твърде зле. Че трябва да се научи да мисли със собствената си глава и да усъвршенствува своя език. И като конкретна форма на помощ му предложих собствения си дневник (за периода 1971 – 1972 г.).
Тук трябва да отворя една скоба и да добавя, че през периода 1971 г. бях комсомолски работник в техникума (бях зам.-секретар на училищната комсомолска организация – отговарях за идейно-възпитателната работа). Един ден зам.-директорът ме покани в кабинета си и ме запозна с един 40–50 годишен другар. След като зам.-директорът излезе, непознатият се представи като другаря Кънчев – партиен работник в ОК на БКП – гр. Варна, който уж се интересувал от комсомолската работа. Но излезе така, че въпросният Кънчев вместо от комсомолска работа започна да се интересува от собствения ми живот: интересуваше се преди всичко защо съм започнал да изучавам философия. Кой ме е подтикнал да се занимавам с тази “много важна, но абстрактна наука”, какво представляват родителите ми и т.н. С др. Кънчев говорихме повече от 1 ч., накрая той ми заяви, че ще ме потърси “в най-близко време”. Но така и повече не се срещнахме с него. Този случай беше ласкателно възпроизведен в собствения ми дневник, с който се запозна и Мустафа.
Мисля, че дневникът е послужил като повод (а може би и като причина) за изповедта на Мустафа. За да смекчи “вината” си, Мустафа съжаляваше, че се е захванал с тази работа (т.е. да сътрудничи на ДС).
1975 – 1976 г. беше труден, но плодотворен период в отошенията ни с Мустафа. Тогава той беше непоправим националист. Около една година живяхме заедно (след казармата се захванах да работя като бояджия в КЗ “Г. Димитров” – гр. Варна) и именно през този период му плащах почти всички разноски – свързани с храна и квартира. Налагаше се и детайлно да разглеждаме проблема за националното и общочовешкото, за необходимостта от ясна позиция на личността, относно жизнените явления и политическите събития.
Стратегията ми беше следната: правех всичко възможно да го изведа от рамките на национално-регионалното и да го поставя на релсите на исторически-общочовешкото.
Съзнанието – както и природата – не търпи вакуума: самото отрицание необходимо налага отреченото да се “замести” с нещо ново, което да покаже ограничеността на предишното и именно затова да има по-силна внушаемост.
Търсещият себе си човек винаги се нуждае от по-общи основания, които под формата на водещи “нишки” на света определят ориентираността и на личното му битие. Дали тези “нишки” ще се възприемат като умисъл на бога или като социална позиция, това е вече друг въпрос. След като национално-регионалното “се отрече” от исторически общочовешкото, съвсем логически следваше следващият етап: че самото общочовешко е историческо понятие, т.е. че всяка епоха има различни разбирания за стойностите на общочовешкото.
Оттук има само една крачка към комунистическото възприемане и разбиране на света. Но там е въпросът, че теренът на тази “крачка” е много хлъзгав, защото предполага проблемността на живия живот. Противоречивостта на всекидневния живот винаги крие опасност за абсолютизации в съзнанието на отделни страни на този живот – без да се схване процесът, развитието, перспективата.
Хората се изкушават да се отдадат повече на наличното, отколкото на исторически предстоящото. Само революционните ситуации налагат идеята да се живее в името на бъдещето, но животът в такива случаи има само една форма – борбата. Но отмине ли бурята – появява се друг гравитационен център: конкретният жив живот със своите локални проблеми и съображения.
Тези най-общи съображения ги излагам съвсем не само под влияние на философската си изкушеност, а с цел да изложа в най-общи линии позицията си относно целенасоченото положително обработване на съзнанието на определена личност. Разбира се, съзнанието не е глина и “положителното обработване” не трябва да се разбира като резултат само от няколко разговора, в които просто прилагаш на практика тези най-общи основания във формата на схеми. Нищо подобно. Това са най-общи методологически предпоставки за преориентация на личността, с които трябва да се съобразява всеки професионален революционер, както и с това, че на конкретна почва при конкретни обстоятелства те търпят различни модефикации.
Сега да се върнем конкретно към Мустафа. През същия период (1975/76 г.) той направи опит да ме свърже с една своя материално състоятелна, умна и хубава братовчедка от Турция, която в същото време беше студентка в Анкарския университет – във факултета по политически и социални науки, но това си остана само като желание – отчасти поради моята резервираност, отчасти поради неговата раздвоеност: като че ли той очакваше аз да бъда инициаторът, дори просто с открито проявеното си желание за запознанство, но подобно желание аз не показах.
През 1979 г. Мустафа премина на другата крайност: започна изцяло да игнорира националността в статута на личността. Общочовешкото надделя, но това от своя страна създаде нови проблеми: имаше опасност да се закотви на космополитически събития, без да се правъплъти в социална (класова) позиция. За да проверя докъде е стигнал, често заставах на противоположна позиция – например на Ницше, Шопенхауер, Хитлер или на потребителското съзнание. Обратната връзка, която получавах, беше незадоволителна, респективно изводът: с по-силен противник той не може да устои възгледите си и изпада в обща депресия, която забележимо се откроява в поведението и мислите му в продължение на няколко дена. Още през 1977 г. от респектиращо преклонение пред авторитета на родителите си той премина на другия полюс: направо беше се опълчил срещу тях, защото ги намираше за “виновни” както за погрешното си професионално ориентиране (той стана инженер под влияние на баща си), така и за националистическите си настроения. Още тогава започна да говори за “скъсване” на отношенията с родителите си и за професионалното си преориентиране към физиката.
Под мое влияние кандидатствува за преподавател по практика в средно училище в Софийски окръг. През м. септември 1978 г. – след като изкара една учебна година в с. Л. Каравелово (Вн) като учител по математическите дисциплини (до 8 клас) – постъпи на работа в ЕСПУ – Драгоман (Сф) като преподавател по практика. От м. ноември 1978 г. до 1980 г. настъпи известен разрив между нас. Този разрив се дължеше на липсата на определени резултати от заниманията му по физика, но формите, в които се разгърна да се развива, имаха следи и от моето резервирано отношение към него: защото вместо с наука започна да се занимава с идеята за престиж и с въпросите за брака.
През този период кореспонденцията ни имаше спорадичен характер, ала в няколко писма, особено в едно, той подлагаше на анализ развитието в изповед: че има опасност той изобщо да не влезе в науката, че връщането към предишния начин на живот за него би означавало да престане да живее. Обстоятелствата, които доведоха до тази проблемна ситуация в неговия мироглед и душевност, имат различен генезис и характер. На тях аз тук няма да се спирам.
Към средата на м. ноември 1979 г., без да се посъветва с мен, Мустафа се ожени за Мария (б.а. – името е измислено), род. 1954 г., жителка на гр. София, живее на улица… завършила е физика в Пловдивския университет. За пръв път от 1973 г. – без да се посъветва с мен, Мустафа взе самостоятелно решение. На 6.01.1980 г. имаха сватба. Това, което рязко отхвърлих, беше намерението му да си смени името, защото не искал жена му да носи неговото крещящо турско име. Поставих въпроса на алтернативна основа: в случай че осъществи своите намерения, ще ме загуби като приятел.
Фактът, че той се ожени за българка, обърка съзнанието на родителите му, които са националисти от класически тип. На сватбата му от негова страна присъствувах само аз. Последните месеци на всеки две седмици Мустафа и Мария (жена му) ми идват на гости – с цел да ги запозная с някои основни моменти от развитието на културата от античността до наше време, с оглед по-задълбочено да осмислят културните феномени в наше време. Идеята да им изнасям беседи беше на Мустафа, съображенията му за тези общокултурни исторически въведения са съвсем практични: за да имали една обща основа за душевно сближаване.
Дотук обърнах внимание на отношенията ни в хронологичен план, сега ще направя опит за по-конкретна характеристика на различните страни на неговата личност.
Като характер Мустафа беше затворен и труднодостъпен, понастоящем е по-контактен – особено с хора, които имат естествено поведение, надутите особи не ги обича. В емоционално отношение е чувствителен, но прави всичко възможно да скрие тази своя слабост. Много често мнението му по едни и същи въпроси варира съобразно конкретното му настроение. Въпреки своя скептицизъм Мустафа сравнително лесно се поддава на външни внушения. Изключително е трудолюбив и трудоспособен, но по отношение на дейности, които не дават скоропостижими резултати, е неустойчив. Има воля за целенасочена работа, но задълбочеността и системността му се удават значително по-трудно. Често волята му се подлага на атака от различни по характер скрупули: най-вече от комплекса за непълноценност. В такива случаи изпада в свойственото си състояние на привидна невъзмутимост (затвореност), което според обстоятелствата много бързо преминава в самоотчуждаване. В някои случаи съвсем без повод изпада в безсмислено критикарство и афектация.
В интелектуално отношение е добре развит, но е значително по-способен да събира отделни факти и наблюдения – без да може да ги развива и систематизира. Като личност Мустафа има противоречиво отношение към социалната действителност. Почти винаги тази противоречивост го държи в една перманентна раздвоеност, което не е в състояние винаги и навсякъде да преодолее със собствени средства.
Има положително отношение към социализма, но повече като към теория, отколкото като към практика. Особено се възхищава от СССР. Към Турция през последните две-три години проявява рязко негативно отношение. Добре се ориентира в текущия политически живот. Към ислямските страни има пародийно отношение.
14. 04. 1980 г.
“САВА”
Следва продължение…
Тома БИКОВ
www.glasove.info