МЕЖДУ ВЪЗТОРГА И ПОКРУСАТА

Съдбата на Димо Кьорчев е симптоматична и показателна за българския интелектуалец. При това не само в първите две десетилетия на 20-ти век. Тя е моделна за поколението, родено през втората половина на 19 век, призвано и впрегнато в усилията на държава и нация за културно издигане, догонване на Европа, избор и отстояване на определен цивилизационен път, чрез който се правят и неуспешните катастрофални опити за обединението на страната,приключили безславно с Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.

Тези времена на надежди и катастрофи са определящи и за личността Димо Кьорчев.

Той е грешил, лутал се е, търсел е форма на реализация на своите идеи и възгледи. Самият Кьорчев  е изтъкан от противоречия и парадокси и като действена натура, обладана и от определени лидерски амбиции  е допускал  гафове и е изпадал в крайности – все в името на преследваните цели. Д.Кьорчев вгражда душата си в амбициозно-трагичния опит за изграждането на велика и просперираща България, а това дава отпечатък върху развитието му като творец и държавник.

Димо Кьорчев се ражда в Търново на 19 май 1884 г. Баща му е Петър Кьорчев (1849-1892), виден лясковски учител и преводач, член на местния революционен комитет, след освобождението – депутат, кмет на Лясковец и адвокат в Търново.

Кьорчев попива особената атмосфера на Търново, в който винаги са се подвизавали изявени фигури на духовния  ни и политически живот. В старата столица завършва гимназия (1905),след което продължава образованието си в Лайпциг и Загреб (1905-1907). Дипломира се като правист в Софийския университет през 1908 г. и стажува при Стоян Данев, лидер на Прогресивно-либералната партия, а през юли 1909 г. е прокурор в Свищов. Ако и да не е особено въодушевен от професионалната си ориентация – “Самото адвокатстване е такава бездна от мизерии и подлости”, той се насочва именно към него.То му осигурява клиентела, обществени контакти и възможности за духовни изяви, където амбициите му са най-големи.

Формирането на социалните и естетически възгледи на Кьорчев се осъществява в годините на следването му в Германия, където поглъща трудовете на Ницше, Ото Вайнингер, Толстой, Шопенхауер и Пшибишевски. Печата активно в “Общо дело”, “Ново време”,”Театър”, “Свобода”, “Независимост”, “Дневник”, “Българан”, “Развигор”, “Българска мисъл”, “Наш живот”, “Воля”, “Художник”. Самият той ще се изкуши да помага на Антон Страшимиров при редактирането на „Наш живот”(1906-1907) и сам да издава тримесечния литературен алманах “Южни цветове” (1907), заедно с Трифон Кунев, сп. ”Слънчоглед” (1909), съвместно с Елин Пелин, където последният публикува крамолната си повест „Нечиста сила” и особено меродавното “Пролом” (1922-1927), в което през 1922 г.Елин Пелин печата повестта си „Земя”, а самият Кьорчев се представя с такива физиономични изследвания като „Упадъкът на Европа според Нити”(1923)  и „Произход и развитие на партията, наречена Демократически сговор”(1924), съчетавайки качествата си на политически активист и литератор . От 1926 до 1928 г. като партиен идеолог ще е в основата на  “Независимост”, орган на Национал-либералната партия.

Силните години за критика и есеиста Димо Кьорчев са между 1904 и 1925 г. Без да издаде приживе самостоятелна книга с литературно-критически текстове, точно в този отрязък от време той написва основния си корпус от значими и важни за литературата и публицистиката статии, с които заема предно място сред най-ярките и оригинални съдници на създаваното духовно творчество у нас.

Както и в политическата си дейност, и в книжовната сфера Кьорчев е противоречив, многолик и изтъкан от парадокси. Един е в програмно-манифестните си работи – “Тъгите ни” (1907), “Из миналото” (1907), “Близкото минало” (1909) – оригинален, предизвикателен, безапелационен, активен, скандално-самоуверен, със съзнание за революционността на своето дело. Друг е в оперативната критика -“За Трифон Кунев” (1906), “Теодор Траянов” (1909),”Елин Пелин” (1912), „Нова книга за Раковски”(1923)-трудно балансиращ между философското есе, открито демонстрираното пристрастие и излишната многословност.

Трети е в критиките (“Лошите книги”, 1909,  “Трагедията на Яворов” (1911) и изящно написаните есеистични и мемоарни фрагменти ( Към звездите”, 1906, ”100 годишнината на Н.В.Гогол”, 1909, “Димитър Бояджиев”, 1912), в които разкрива най-доброто от потенциала си на литератор. В същата насока можем да добавим студията му “Основните страни на художественото творчество и тяхната оценка” (1922), в която достига до идеята за неделимостта на съдържанието и формата, макар представата му да е твърде механична. Много ценни за изследвача са и неговите дневници, водени от 18 юни 1905 до 2 юни 1919 г., документ на епохата и стенограма на емоционалните му протуберанси, на надеждите, мечтите и разочарованията му, в който почти всяка страница се чувства изпълнената с напрежение корелация Аз – Европа.

Димо Кьорчев има основна заслуга като страж на българския модернизъм, без да принадлежи към определен кръг или школа. Кьорчев е модернист от ницшеански тип и индивидуалист по Теодор-Траяновски. Затова не приема Яворовия индивидуализъм, в който съзира безволие, отчаяние и песимизъм, а не воля за живот. (”Индивидуализмът в нашата литература”, 1907).

Кьорчевият символизъм е различен от Яворовия и по своя обществен характер. Това е нарушение на ницшеанския постулат за неучастие в обществено-политическите борби, но побългареното му издание е възможно най-вече чрез активната ревизия от самия литературовед, тъй като в противен случай Димо Кьорчев би изменил на своята природа и дух.

По тази причина акад.Иван Радев акцентува на завръщането на историчността в неговото мислене за сметка на медиумната предопределена надменност към българската литература, което се възражда пред 20 – те години на 20 век (Радев 2005, 44) , докато Николай Димитров  смята, че основополагащият му манифестен труд „Тъгите ни” „носи в себе си скрито и функциите на литературно – историчен текст, разграничавайки новата естетика на трансцедентността от тази на индивидуализма и колективизма в българската литература”( Димитров 2005, 29).

В средата на 20-те години Димо Кьорчев “отново започва да се вглежда в живия живот”  (Йорданов 1993, 78), когато успоредно с горещите и често непредвидими политически схватки, пише най-амбициозната си, най-обхватната и за съжаление незавършена студия “Захарий Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков” (1911-1928-1932), оказала се неосъщественото негово голямо завръщане в родната ни литературна критика.

Изследването му върху “Записките”, “Под игото” и “Кървава песен”, ако и да е останало в необработен, нахвърлян и фрагментарен вид, има приносно значение за българската литературна мисъл. То е ценно най-вече с ЕСТЕТИЧЕСКАТА реабилитация на Захарий Стояновия шедьовър, анализиран и оценен извън злободневно-политическата конюнктура заради литературната и художествената му сила, заради своите мощни картини и поради факта, че Захарий Стоянов, у когото липсва  всякакъв писателски егоизъм, пише по вдъхновение, толкова могъщ и даровит,  творил тъй свободно.

След дълго ровене установих кога започва преориентирането на Кьорчев от литературата към света на голямата политика.

Първият подтик идва през 1909-1910 г. при анализа и разкриване достойнствата на една от най-българските книги –“Строители на съвременна България” (“Впечатления от книгата на Симеон Радев “Строители на съвременна България”, 1910).Отзивът е майсторски написан, без да достига лапидарно-афористичния блясък на съмишленика Симеон Радев, но той е интересен за нас преди всичко като заявка за намеса на автора му в политиката, привлечен от зрелищния й мизансцен, от увличането на масите след лидерите и от възможността с лични инициативи и решения да се влияе върху съдбата на отечеството.

Преориентацията ще бъде продължителен процес, ще влияят приятели като Симеон Радев и Никола Генадиев, авторитети като Захарий Стоянов с неговите завети и Стефан Стамболов, както и работата в органа на Народно-либералната партия (генадиевисти) – “Воля” през 1911-1915 г. Към личността на Стефан Стамболов Кьорчев се отнася с благоговение и неприкрит пиетет. За него той е безспорен лидер и пример за подражаване и следване – най-вече като патриот, дал живота си за свободата и независимостта на България. Не случайно именно Димо Кьорчев е автор на прочутата статия “Трийсетгодишнината от смъртта на Стефан Стамболов” (1925), блестяща политическа дисекция както на Стамболовите заслуги, олицетворяван и от примера на вдовицата му Поликсения, така и от актуалната обстановка в страната след кървавите стълкновения от 1923-1925 г., която се осмисля именно през призмата на отстояваното от Стамболов през 1886-1887 г. и продължено впоследствие в действията на сговористките  управници, бранещи държавата от хищните болшевишки попълзновения…

2. Димо Кьорчев влиза в политиката след печалното приключване на големия опит за обединение, довел до катастрофата на 28 юли 1913 г. с позорния Букурещки мир.

За разлика от редица тилови герои, той участва в Балканската война, отразена с неподправена сили в дневниците му от 29 септември 1912 до 19 февруари 1913 г. и нейния трагичен край го подтиква да се включи в политическия живот.

Той е народен представител в 17 ОНС (20 март 1914 – 15април 1919), избран сред групата депутати от Гюмюрджинската избирателна околия, активен деец на Народнолибералната партия и един от най-страстните наши парламентарни борци и публицисти, “с ярък политически индивидуалитет” (Пасков 1994, 8). Още с пристъпване прага на парламента Димо Кьорчев се проявява като бляскъв и темпераментен трибун, а речта му “Може ли да бъде осъден от държавния съд генерал Савов?” (1914) така впечатлява Никола Генадиев, че той налага отпечатването й.

Кьорчев активно брани политиката на управляващата либерална концентрация.Той безапелационно подкрепя проектобюджета на 19 декември 1915 г. (Дневници 1916,74), предупреждава, че „ако България е взела крив път, няма възможност за поправяне” на 2 март 1916 г. (Дневници 1917,476), а размишлявайки за статута на мини „Перник” на 29 декември 1916 г. е  за запазването на национално – икономическите ни интереси, но съобразени с тези на съюзниците ни, тъй като „на малките държави е съдена съдбата да обикалят като малки планети около големите слънца”.(Дневници, 1917, 490).

Новопосветеният политик се изявява като отличен аналитик и проникновен интерпретатор на възлови и драматични събития у нас със знаменития “Доклад на парламентарната изпитателна комисия за анкетиране кабинетите на Иван Евст. Гешов и д-р Стоян Данев по цялото им управление – включително подготовката и воденето на войната”, прочетен от него на 20 май 1918 г. В този привидно сух официален документ, изготвен с чисто утилитарни функции Кьорчев се разкрива като безкомпромисен критик на грубите грешки на кабинетите Гешов-Данев, погребали националните ни идеали, водили хазартно и необмислено войни в ущърб на българските интереси и предоставили армията ни на Сърбия и Гърция за решаване на техните национално-обединителни задачи.

Много ценна от познавателна гледна точка и увлекателно написана е книгата му “Зад фронта” (1916). Тя е колкото блестящ и непосредствено експониран пътепис, толкова и политическо есе-манифестация на българо-германско-австрийската дружба, на новите норми в междудържавните отношения, които Централните сили се опитват да изградят. Съвестно и скрупольозно, като истински германски възпитаник, Кьорчев регистрира най-важните срещи, в които участва като български парламентарист, включително и с канцлера на Германия Фон Бетман Холвег на 8 май 1916 г.

Не по-малко любопитна на днешния читател е и “Политика и съюзи” (1917), болезнен, но безупречно осъществен политологичен анализ на драматичния български опит за обединение – от обявяване на независимостта на 22 септември 1908 г. до краха на т.н Балкански съюз и националния ни идеал.

В него Кьорчев директно обвинява Сърбия като подпалвач на война и защитава тезата, че борбата, която води Централният съюз е изключително в защита на националната и държавна независимост в противовес на завоевателната политика на Четворното съглашение. Чрез “Политика и съюзи” Димо Кьорчев на дело оправдава българския избор от 1 октомври 1915 г., явяващ се неизбежна корекция-ревизия на грешките от 1912-1913 г. А примерът, че това е принципно следвана държавна политика, е потвърден след една година с брошурата “Целостта на отечеството и германските  социални демократи”(1918), чийто предговор е написан на 4 декември 1918 г. и  в която темпераментно и мотивирано е разкрита дейността на германската социалдемократическа партия от началото на немското обединение през 60-те години на 19 век до ноемврийската революция през 1918 г., когато потомците на Енгелс и съратниците на Либкнехт поемат управлението на страната и поставят „минималната си политическа програма в услуга на народа си”.(Кьорчев 1918, 28).

Като вещ познавач на германската история Кьорчев подробно разкрива действията на социалдемократите от гласуването на военните кредити на 4 август 1914 г., подкрепени от видния социалдемократ Хаазе, през приетото от правителството предложение, направено от същият Хаазе на 20 март 1915 г.за определяне на данък върху печалбата  до инициативата на ГСДП на 16 август 1915 г.за създаване на постоянно действащ международен трибунал за разрешанване на конфликтните въпроси по света, доказвайки че в своята парламентарно – политическа дейност те са се ръководили от максимата да защитят своето отечество , култура, цивилизация и икономическа независимост от попързновенията на руския царизъм, нещо което техните англо – френски колеги, също намиращи се в управлението не могат да проумеят, а това е всъщност и индиректна защита на правотата на българската кауза и на националния избор от 1 октомври 1915 г.

Затова след като проумява, че САЩ влизат във войната , „за да наложат европейско равновесие”(Кьорчев 1918, 25) и че войната „бе една велика политическа школа”(Кьорчев 1918, 26), която „ще роди едно ново гражданско съзнание” (Кьорчев 1918, 26), той апелира на финала към своите съотечественици : „най-важното, което ще разберем е запазването на нашето, защита на отечеството, защита на националните интереси, защото без това, без тази естествена основа за всеки народ, не са възможни нито наука, нито изкуство, нито граждански добродетели, не са възможни всички тези блага, които сближават и побратимяват народите.”(Кьорчев 1918, 31)

Кредото си, че не е политикан, а идеен политик, идеолог на политиката, Димо Кьорчев отстоява и в “Балкански съюз или Югославия” (1919-1926), където е вече мъдро примирен със следвоенните реалности, отчитайки и ролята на силните съседски ръководители (Венизелос) за реализиране на национално обединителните им програми в ущърб на българската. След настъпилия срив през 1918 г. той осъзнава допуснатите от държавата грешки, разбирайки едва сега значението на една автономна Македония.

Кьорчев схваща в цялата му отговорност и суровост нравствения дълг, от който не може да се откаже – “Ние не искаме Македония, но тя трябва да бъде свободна, автономна и македонците да имат права и да могат да се върнат по огнищата си. Ако това пречи на споразумението ни със сърбите, не ние сме виновни. Великата война е велика школа. Нейните най-значителни последствия ще бъдат унищожението на господствата на отделни държави срещу националните малцинства.”(Кьорчев 1926, 28).

Комплицираните проблеми на следвоенната действителност са проникновено анализирани от него в двата му сборника с прегледи на актуалната политическа обстановка “Европа през 1922 година” и “Европа през 1923 година”. В тях той изследва задълбочено френско-немските и итало-гръцки противоречия, репарационния въпрос, Лозанската конференция, итало-югославската спогодба и упадъка на Европа според Франческо Нити. Прав е Янко Янев да смята, че при едни по-добри обстоятелства “Кьорчев би станал идеалният български министър на Външните работи”(Янев 1932, 19).

Прегледът на политическите му съчинения не може да прескочи “Трагедията на американския президент” (1929). Излезлият посмъртно труд на Кьорчев е сполучлив авторизиран превод – калка на есенцията от нашумялата книга “Версай” (1927) на Карл Фридрих Новак. Тя е увлекателно и поучително четиво, изградено на принципа на алюзията. Трагедията на Германия на мирните преговори заради безсилието на американския президент Уилсън е експонирана и като пример за впечатляващо и национално отговорно поведение на представителите й, начело с Брокдорф – Ранцау, липсващо в нашата делегация, водена от Теодор Теодоров.

За Димо Кьорчев личността на Удроу Уилсън привлича със своята трагична съдба, в която личният крах е преди всичко провал на политиката на моралната отговорност в решителен за света момент, в който Европа и САЩ се срещат и надхитряват, без да могат да се разберат, тъй като все още англо-френската хегемония чрез диктата е неоспорима. При всички неизбежни възражения е очевидно, че “Трагедията на американския президент” е грамотно побългарен текст, придобил качествата на увлекателно поднесена историко-политическа хроника. Трудно е да го наречем Кьорчево завещание-истинското такова той написва на 3 септември 1928 г., поради компилативния му характер,по-скоро е критично преосмисляне на същността на версайската мирна договорна система, която рано или късно предстои да бъде ревизирана поради очевидно фрапиращата си несправедливост.

Обликът на политика и общественика Димо Кьорчев не би бил пълен без осмисляне на неговите политически статии и речи. Достатъчно е да отбележим няколко от злободневните за времето си опуса, които създава и в които личи яркото перо на темпераментния публицист – “Весела България” (1922), “Д-р Никола Генадиев” (1923),  както и  “Обединението” (1928) – отглас на завършилия обединителен процес между национал-либерали и стамболовисти, станал факт на 5 юни 1928 г.

3. След 1914 г. политикът Димо Кьорчев асимилира литератора Кьорчев, но от 1919 г. в съдбата на политика и общественика Д. Кьорчев настъпват съществени промени, които ще го следват с неизбежни трусове до мъчителната му смърт на 22 декември 1928 г. в Париж.

На 4 ноември 1919 г. той е арестуван като бивш депутат от мнозинството и член на ЦК на НЛП-петковисти от 25 април 1919 г., като е хвърлен в софийския  затвор, където престоява шест месеца, оказали се решаващи за болното му сърце. Освободен е предсрочно с помощта на Иван Вазов и Кирил Христов, той легитимира за сетен път гражданското си поведение със защитата на бившия министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството Добри Петков пред Третия държавен съд. Съдбата отново го посочва за лидер на 29 ноември 1920 г, когато възкръсналите либерални крила и фракции се обединяват в Национална либерална партия, на която Кьорчев е избран за организационен секретар.

За съжаление тази партия е бледо копие на някогашната стамболовистка формация (до 19 май 1934 г. ще се цепи осем пъти!), а и Димо Кьорчев не е някогашният харизматичен парламентарен лъв. Не са го напуснали вождистките му амбиции,неслучайно той изнася отчетния доклад пред втория партиен конгрес в София на 7 април 1924 г., личащи и във в-к “Независимост”, но  все по-често в сложната следвоенна обстановка демонстрира учудваща непоследователност и необичайни популистки ходове, бори се срещу дружбашката диктатура (21 май 1920 – 9 юни 1923) и подкрепя преврата на 9 юни, но не одобрява средствата, с коите се потушават септемврийските бунтове. Самият той е депутат в 21 и 22 ОНС (9 декември 1923 – 22 декември 1928), но след 22 септември 1923 г. е в опозиция на сговористкото правителство на Александър Цанков, тъй като е против крайностите му и желае възстановяване на парламентарните норми в страната, в съответствие с възгледите му за либералната държава. Поради това търси  коалиция с други партии, извън Сговора, неизбежно довела го отново при земеделците и при отцепниците на Националлибералната партия, за което е заклеймен на 4-тия й извънреден конгрес на 23 февруари 1927 г.В парламента е все така активен, дори когато зашитава спорни казуси като апелът му срещу преждевременната амнистия, замислена от сговористите, срещу която се обявява категорично, както и при неодобрението на примирителната позиция на българското външно министерство по българо-гръцките спорове , въпреки че настоява за увеличаване бюджета на същото ведомство на 28 декември 1925 г. (Дневници 1926, 551-556).

Кьорчев посреща болезнено отцепването на д-р Генадиевата група, формирала новата партия “Народно единство” на 12 септември 1923 г. и същевременно се бори против намесата в организационния живот на националлибералите от амнистираните на 26 юли 1924 г. бивши либерални водачи, забравяйки, че е бил един от тях пет години и инспирирайки конфликта “Млади-стари”, представящ се за “ново лице” на формацията си.

Нещо повече на Третия редовен конгрес на партията във Велико Търново на 24 май 1926 г., именно той е в основата на отнемане на представителството на Христо Ив. Попов, бивш правосъден министър, като делегат от Карлово и под негово давление се гласува резолюция, според която никой от бившите министри от кабинета на д-р Васил Радославов от 1913-1918 г. не може да вземе никакво място в управителните й тела (на партията – б.м.), нито да бъде неин активен член.

Този конгрес е пировият триумф на Димо Кьорчев. След като на 25 май 1926 г. за председател на партията е избран Михаил Патев, в постоянното присъствие Кьорчев се оказва в компанията на бъдещите си съперници Боян Смилов и Георги Петров.

Течението за сътрудничеството със сговористите, начело със Смилов, образува самостоятелна Националлиберална партия още след 4 месеца, а на 23 февруари 1927 г. отменя резолюцията от Велико Търново и разобличава Димо Кьорчев за разколническите му действия!

След 1926 г. Кьорчев е свидетел на тъжните гърчове на НЛП, чиято спирачка се явяват последните обединителни опити, изпреварили ненавременната му кончина на 22 декември 1928 г. Твърде художествен и  рефлексивен като тип, който предпочита да съзерцава, а не да издига барикади, но все пак държи на единството в НЛП, тъй като неговият идеал е либералната държава. Знаменателна е последната му политическа и програмна реч, произнесена на 21 октомври 1928 г. в Свободния театър в София пред делегатите на обединителния конгрес на националлибералите и стамболовистите, която се превръща и в негов пророчески завет : “На нас предстоят две неща : или да бъдем обединени и независими като партия, за да можем сами да се надяваме на собствените си сили, или пък да кретаме като някакви котерии, които смятат, че някой друг ще ги нареди на подходащето място”.Колцина от присъствалите и бурно аплодиралите го са знаели, че по същото това време Кьорчев преговаря усилено с водачите на Демократическата партия Малинов и Мушанов, полагайки основите на бъдещия „Народен блок” – още един последен брилянтен ход на члена на елитарната масонска ложа „Заря” от 1914 година!

Погребението на Кьорчев по негово желание се осъществява без речи и почести, а книгите си  – цели 2000 тома! – той завещава на лясковското читалище и на търновското читалище “Надежда”.

Едва след кончината му се забравят хулите и клеветите, издава се “Възпоменателен сборник по случай годишнината от смъртта му” (1929), двутомник с най-добрите му работи “Избрани съчинения” (1933-1934), приятели и съратници се втурват да пишат спомени и размисли, тъгувайки за непрежалимата загуба. Най-точен в характеристиките си е Симеон Радев, посочвайки : “Димо бе лирик по природа, философ по наклонност на мисълта, надарен с рядка интуиция, с установен интерес във всички посоки. Човек с толкова универсални интереси аз не зная между съвременниците ми в България.

У никого не е имало-в това съм уверен-тая сочност на духа, както у Дима…

Такъв човек бе роден за литература. Там бе призванието му.”(„Траурен лист”, 11 януари 1929)

Казано точно и вярно и потвърдено по-късно от изследователите му Янко Янев, Александър Йорданов и Илия Пасков като поредно доказателство за това как твърде често политиката смила и поглъща литературата, но и за туй колко трудно е да бъдеш универсалист в България, жонглирайки и в двете области.

Много ценни са изводите и обобщенията, които прави д-рЯнко Янев в своята книга, написана проникновено и с много болка.

Янев безапелационно заявява – „не се увлече от никакви миражи и остана верен на заветите на българските апостоли на свободата.”(Янев 1932, 15).

Съвсем точно го определя като идеолог, а не като борец, при което политическото му доктринерство отличава цялата му партийна работа.

Янко Янев твърди, че от Кьорчев би станал „ценен философски писател” и че е „политик в литературата и литератор в политиката”(Янев 1932, 17-20).

Според него Димо Кьорчев преминава през два периода в идейното си развитие-литературно философски и публицистичен, като водоразделът  между тях е Балканската война.(Янев 1932, 21).

Янев смята Кьорчев за „един от най-просветените български националисти, за които няма друга религия и друго божество освен нацията”, неговият партиотизъм „ е жива религия и национална етика, в основата на която лежи любовта към отечеството като най-велика добродетел, като най-висока нравствена ценност”(Янев 1932, 24).

Идеалът на Димо Кьорчев,  а това е и мечтата на здравата българска интелигенция, „освободена от всякакви фантазии за всенародност и побратимяване на държавите”(Янев 1932,35) е „обединението на България и създаването на една силна национална държава в духа и заветите на българските апостоли на свободата”(Янев 1932,35), но неговият национализъм „не е никакъв акт на насилничество и няма нищо общо с изтъпленията и подвизите на шовинизма.Това е един национализъм, освободен от всякаква класова ненавист и полицейско патриотарство”, който дори трябва да бъде „по-активен и по-борчески”!(Янев 1932,36)

Д.Кьорчев се опитва да бъде на висотата на призванието си и в литературата, и във вестникарството, и в политическите борби.

Но всъщност именно в обществените ежби той скоропостижно умира, понеже политическата личност у нас е „партийно зависима и тъй ниско оценявана и унизявана”.(Янев 1932, 10).

 И Димо Кьорчев е само още едно потвърждение за тази тъжна констатация.

Борислав Гърдев

Литература :

Димитров 2005 : Н.Димитров, „Тъга по съвършения Аз”, в „Димо Кьорчев.Между литературата и политиката.Изследвания, архиви, оценки”, Велико Търново, 2005

Дневници стенографски 1916, 1917, 1926 : Стенографски дневници на 17 и 21 ОНС, С., 1916, 1917, 1926

Йорданов 1992 : Ал.Йорданов, „Един от „забравените”, предговор към „Димо Кьорчев.Студии, статии, есета”, С., 1992

Йорданов 1993 : Ал.Йорданов, „Своечуждият модернизъм”, С., 1993

Кьорчев 1918 : Д.Кьорчев , „Целостта на отечеството и германските социални демократи”, С., 1918

Кьорчев 1926 : Д.Кьорчев, „Балкански съюз или Югославия”, С., 1926

Кьорчев 1929 : Д.Кьорчев, „Възпоменателен сборник по случай годишнината от смъртта му.Статии и речи”, С., 1929

Пасков 1994 : Ил.Пасков, „ Димо Кьорчев, „Време на надежди и катастрофи”(1905-1919). Дневници и политически студии, съставителство и предговор, С., 1994

Радев 2005 : Ив.Радев, „Димо Кьорчев-два етюда за човека и критика”, в „ Димо Кьорчев.Между литературата и политиката.Изследвания, архив, оценки”, Велико Търново, 2005

Радев 1929 : С. Радев, „Димо Кьорчев”, „Траурен лист”, С., 11 януари 1929

Янев 1932 : Я.Янев, „Димо Кьорчев. Личност и идеи”, С., 1932