Многоликият Андрей Ляпчев

Такъв остава в моите представи този мастит  български политик и държавник.Той се ражда на 30 ноември 1866 г. в Ресен, като шести син в семейството на грънчаря Тасе Търпов, изявен деец за независима  църква. Малкият Андрей учи в родния си град, в Битоля , а от 1881 г. в прочутата Солунска мъжка гимназия, където негов учител е видният педагог и книжовник Трайчо Китанчев. След уволнението на Китанчев, през 1884 г. Ляпчев се прехвърля в Пловдив, столицата на Източна Румелия.

Тук се сближава със Захарий Стоянов и става член на БТЦРК.

От комитета е изпратен в Панагюрище на 2 септември 1885 г. за осъществяване на съединителната акция, но по пътя е арестуван и освободен след падането от власт на Гаврил Кръстевич четири дни по – късно.

По време на Сръбско – българската война, започнала на 2 ноември 1885 г. е доброволец в Първи опълченски полк, като дори стига до превзетия на 15 ноември Пирот, където престоява до декември 1885 г.

Демобилизира се и се завръща в Пловдив.

Отново е в обкръжението на Захарий Стоянов и Димитър Ризов, поради което е съвсем естествено да подкрепи контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г., след който дори се изявява като отмъстител, преследвайки и набивайки първия български премиер Тодор Бурмов – виден консерватор и русофил!

Постепенно Ляпчев еволюира в своите възгледи, отношенията му със Стамболов и Захарий Стоянов охладняват, а самото правителство на Стефан Стамболов е подозрително към македонските дейци, особено след екзекуцията на майор Коста Паница на 16 юни 1890 г.

Ляпчев напуска България и слуша лекции по икономика и история в Цюрих, Париж и Берлин, без да завърши висше образование.

В личния си живот има страстно, но неосъществено увлечение по Лора Каравелова, парирано бързо и решително от властната й майка Екатерина, заради незавидното му финансово състояние.

Все пак се жени за Констанца Петрович на 12 април 1911, с която прекарва дълъг и щастлив съвместен живот и която го надживява с девет години.

След падането от власт на Стефан Стамболов на 19 май 1894 г. Ляпчев пристига в София, участва в дейността на Млада македонска книжовна дружина, а от 21 януари 1895 сътрудничи на опозиционния вестник „Млада България” на стария му приятел Димитър Ризов.

През март 1895 г.се включва в работата на Върховния македоно – одрински комитет, първоначално като секретар, а след това и като подпредседател, полагайки усилия за координация на действията с ВМОРО.

Осъзнавайки че противоборството между двете организации е непреодолимо,  две години по – късно напуска комитета.

Постепенно Андрей Ляпчев се ориентира към създадената на 18 август 1894 г. в Черната джамия Демократическа партия.

Той се познава с лидера й Петко Каравелов още от Пловдив, където за кратко именитият ни държавник е първоначално учител, а след това и кмет, но става част от близкото му обкръжение благодарение на Алеко Константинов.

Така се оказва един от стълбовете на партийния  вестник „Пряпорец”, от чийто страници воюва срещу въведения от правителството на Тодор Иванчов на 15 януари  1900 г.натурален десятък.

На 28 януари 1901 г. се провеждат парламентарни избори, спечелени от Демократическата партия.

В правителството на Петко Каравелов Ляпчев е назначен във финансовото министерство и отговаря за преките данъци.

Позицията му дава възможност да премахне натуралния десятък.

След смъртта на Петко Каравелов на 24 януари 1903 г. Ляпчев става заместник на новия лидер Александър Малинов, утвърждавайки се като безспорния икономически капацитет на партията.

За първи път Андрей Ляпчев е избран за депутат на изборите на 22 май 1908 г., което е съвсем естествено, след като от 16 януари е търговски и земеделски министър в правителството на Малинов.

Като правителствен емисар е изпратен да преговаря в Цариград с меродавните османски власти след обявяването на независимостта ни на 22 септември 1908 г.

Той пристига в столицата на империята на 18 октомври с.г.

Преговорите за компенсациите на бившия ни сузерен се проточват пет месеца, накрая Ляпчев предлага формула, оспорвана след това в мемоарите от колегата му финансов министър Иван Салабашев, но сработила в Цариград, според която независимостта ни е откупена за 88 милиона лева, финансирана със заем от руската централна банка.

На 6 април 1909 г. Ляпчев и османския външен министър Мехмед Рифат паша подписват протокол за признаване на българската независимост.

Преговорите с Компанията на източните железници приключват със споразумение от 13 юни 1909 г., което предоставя около 2 милиона лева компенсация на фирмата за национализираните железници в бившата Източна Румелия.

Ляпчев проявява завидна активност като министър.

Приет е закон за запазване, измерване и използване на мерите, въвежда се акциз върху производството на ракия, продължена е протекционистичната политика на преференции за местните производители при държавните доставки, като дори е създаден орган в министерството, който да координира различните преференциални режими.

Утвърждават се закони за минното дело, за мерките и теглилките, премахва се монопола върху солта, както и  задължителността на занаятчийските сдружения.

Във втория кабинет на Малинов – от 5 септември 1910 г.Ляпчев е вече финансов министър.

По негова идея се създава Българска централна кооперативна банка, чиято задача е кредитирането на кооперациите, намаляват се   вносните мита на промишлените суровини, съдейства се  за финансовата самостоятелност на общините, като им се прехвърлят приходите от беглика, училищния налог и пътния данък.

На 16 март 1911 г. правителството на Малинов подава оставка.

След започването на Балканската война на 5 октомври 1912 г.Ляпчев като доброволец работи в главния щаб на Македоно – одринското опълчение.

Уволнява се три месеца по – късно като младши подофицер.

На изборите на 26 ноември 1913 г. е отново избран за депутат.

Такъв е по време на Първата световна война, през която Демократическата партия е опозиция на правителството на либералната концентрация на Васил Радославов.

Ляпчев пише активно в опозициоза „Пряпорец” , изявява се като добър оратор в парламента, обявява се против въвеждането на григорианския календар от 14 април 1916 г., но с Атанас Буров успява да убеди правителството да приеме Закона за стопански грижи и обществена предвидливост , а като член за кратко на новосъздадения Централен комитет от 16 август 1916 г. се стреми да подобри снабдяването на населението с необходимите му стоки в трудните военни условия.

На 21 юни 1918 г. Малинов е  назначен за премиер, а финансов министър става  Андрей Ляпчев.

Положението на фронта се влошава след пробива на Добро поле на 15 септември.

Правителството решава без знанието на цар Фердинанд, намиращ се в Скопие, да започни преговори за примирие.

Делегацията се състои от ръководителя й Ляпчев, генерал Иван Русев и Симеон Радев.

Тя пристига в Солун на 25 септември, придружена от американския консул в София Доминик Мърфи.

На 29 септември Ляпчев и командващия съюзническите войски на Антантата на Солунския фронт ген.Франше д`Еспре подписват Солунското примирие, с което България излиза от войната.

Цената е висока – 100 000 български войници остават в плен и няма твърди гаранции за следвоенните ни държавни граници.

Все пак е предотвратена  окупацията на страната от сръбски и гръцки войски.

Завръщайки се от Солун, Ляпчев произнася на 2 октомври 1918 г. важна реч в парламента.

Тогава употребява прочутата фраза – „На мен, синът на Македония, се падна печалната участ да положа надгробния камък на мечтата за обединена България”, след което поставя директно въпроса за обдикацията на царя, въпреки че Съглашението не е дискутирало открито този проблем.

Всички партии подкрепят инициативата, а на ауденцията  в двореца на 1 октомври  на въпроса на монарха  „Какво мислят за мене съглашенците?” Ляпчев отговаря йезутски ефикасно : „Твърде ласкаво се отнасят към  Негово Царско  Височество престолонаследника!”

За Фердинанд е ясно, че трябва да напусне страната, което и сторва на 3 октомври 1918 г.

Като финансов министър през 1918 г. Ляпчев полага усилия за намаляване на инфлацията, повишени са някои акцизи, въведен е нов данък върху печалбата, ограничена е валутната търговия и вносът на стоки.

След реорганизацията на кабинета на Малинов на 17 октомври 1918 г. Ляпчев остава финансов и земеделски министър.

Съглашенците настояват българските власти да опразнят Добруджа, което противоречи на подписаното Солунско примирие.

На 28 ноември 1918 г. Малинов подава оставка, сменен от Теодор Теодоров.

В новия кабинет Ляпчев е първият в историята ни цивилен военен министър.

В ширококоалиционния кабинет на Теодоров назряват противоречия между част от съставляващите го пратии  –  най – вече между земеделци и демократи.

Основният спор е за приетия на 31 декември 1918 г. Закон за амнистия на участвалите във Владайския бунт.

Под натиска на земеделците демократите не са включени във втория кабинет на Теодоров, сформиран на 7 май 1919 г.

Ляпчев минава в опозиция.

На 28 март 1920 г. започва самостоятелното земеделско управление.

Ляпчев е враждебно настроен към него.

Той критикува корупцията, финансовата некомпетентност и некадърност на министрите на Стамболийски, както и неефективността на прословутата Трудова повинност.

Според него „ако продължи този  режим на партизански гонения и беззакония, ще понижим още повече достойнството си като народ.”

Андрей Ляпчев защитава руските белоемигранти и дейно участва в работата на Втория църковно – народен събор на БПЦ, провел се между 6 февруари 1921 и 16 февруари 1922 г.

Храни симпатии към създадения на 15 март 1922 г. от Александър Грегов Народен сговор, а след убийството му на 21 май 1922 г.го сравнява по обаяние с Алеко и обвинява управляващите за смъртта му.

Земеделските експерименти принуждават старите и все още активни партии да присътпят към съвместни действия в борбата си срещу БЗНС.

На 15 април 1922 г. Демократическата и Обединената народно – прогресивна партия постигат съгласие за координация на действията си и за едно бъдещо управление, а на 6 юли 1922 г. към тях се присъединява и Радикалната партия.

Образува се Конституционният блок на 6 юли 1922 г., в чието ръководство Ляпчев играе централна роля.

На 17 септември 1922 г. блокът свиква голям събор в Търново, париран от земеделския конгрес на цвеклопроизводителите.

Ляпчев остава в София като представител на блока, но въпреки че не е сред малтретираните в Търново и Горна Оряховица опозиционни лидери, е арестуван на 26 септември без съдебна заповед и в нарушение на депутатския му имунитет.

На 19 ноември земеделците провеждат референдум за съдене виновниците за националните катастрофи през 1913 – 1918 г.

На 1 декември Ляпчев, заедно с колегите си , е преместен в Шуменския затвор.

Процесът боксува, тъй като не се намират достатъчно читави юридически аргументи за осъждане на подсъдимите.

На 9 юни 1923 г. е извършен преврат.

Начело на властта застава правителстовто на проф.Александър Цанков.

Отношението между правителството и лидерите на старите партии са деликатни.

Водачите подкрепят отстраняването от власт на БЗНС, но са против вмешателството на Военния съюз и ВМРО в държавните дела.

Цанков иска обединяване на старите партии, но без техните лидери.

Това забавя с месец освобождаването им от затвора, а извънредният закон , по който са съдени е отменен едва в началото на 1924 г.

Излязъл на свобода, Ляпчев трябва да направи решителен избор – дали неговата Демократическа партия да продължи да крета самостоятелно или да се слее с другите партии от Конституционния блок и Народния сговор.

На 19 юли 1923 г. партиите от Конституционния блок прекратяват дейността си, на 24 юли демократи и радикалдемократи създават Съюз за демокрация, към който на 2 август се присъединява и Обединената народно – прогресивна партия.

На 10 август 1923 г. с обединението между Съюза за демокрация и Народния сговор се поставя началото на Демократическия сговор.

Ляпчев печели частична победа над групата на Малинов и Гиргинов в ДП.

Ако и да пише програмата на Сговора първоначално  не влиза в ръководството му.

Едва след парламентарните избори от 18 ноември 1923 г., спечелени от коалицията Демократически сговор – БРСДП и след осигурените за демократите 56 мандата, Ляпчев става шеф на общата парламентарна група.

На 22 декември 1922 г.във Висшия партиен съвет на Демократическия сговор Андрей Ляпчев става зам. – председател.

С това се централизира Сговора, като се суспендира самостоятелността на влизащите в него политически субект

А това предизвиква недоволството в групата на демократите около Александър Малинов.

През март 1924 г. Ляпчев отменя срещите си с британския премиер Рамзи Макдоналд и се връща в София, мъчейки се да спаси единството на партията.

Мисията му се оказва невъзможна – ДП е тясна за двама лидери.

Малинов напуска Сговора, Ляпчев печели връх в партията, овладявайки ръководството й , структурите , както и печатния орган – вестник „Пряпорец”.

Така към 30 март 1924 г. Ляпчев се превръща в безспорен лидер на старите партии в Демократическия сговор.

Макар и отговорен фактор сред управляващите, той не подкрепя безпрекословно правителството на Цанков.

Не му харесва репресията срещу опозиционните партии, прокарана от Закона за защита на държавата, приет на 4 януари 1924 г., не одобрява засилената държавна намеса в икономическата сфера, високите мита, премахването на свободната валутна търговия .

След организирания от БКП атентат в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г.правителството предприема крути мерки и кървави репресии, предизвикали широко обществено недоволство в Европа.

Срещу кабинета се обявява вътрешнопартийната опозиция, водена от Ляпчев и Буров, както и такива влиятелни меродавни фактори отвън като цар Борис III, ВМРО, военните около генерал Иван Вълков.

Под масирания двоен натиск Цанков е принуден да подаде оставка .

На 4 януари 1926 г. премиер на България става Андрей Ляпчев.

Ляпчев ръководи три правителства и управлява страната до 21 юни 1931 г.

По време на първия си кабинет до 12 септември 1928 г.  има да решава три основни задачи – умиротворяване на страната – според легендарния му лозунг „Со крокце, со благо и со малко кютек”, сключване на Бежанския заем и подобряване на отношенията със съседна Гърция.

На 5 февруари 1926 г. е приет Закон за условна и частична амнистия на престъпленията, извършени след юни 1923 г.

Освободени са близо 7000 души, възстановява се дейността на БЗНС, в страната се завръщат политически емигранти, помилвани са над 70 души, осъдени на смърт по ЗЗД, като от затвора е освободен  и видният комунистически функционер Христо Кабакчиев, получил присъда от  12,5 години лишаване от свобода,  на когото Ляпчев осигурява охрана и съдействие да замине за СССР.

Политическото умиротворяване дава възможност за сключването на 22 декември 1926 г. на Бежанския заем, с който правителството подпомага 250 000 български бежанци, пострадали в годините на войните.

В навечерието на изборите за XXII ОНС през февруари 1927 г. премиерът се среща с група стари и изпитани комунисти.Контактът осъществява полицейския информатор Никола Милев, с когото Ляпчев поддържа връзка чрез личния си секретар.

Пред 13 изтъкнати комунистически дейци , сред които Йордан Милев, Йонко Панов и Стоян Аврамов , в сградата на МВР , Ляпчев заявява, че „в България има място за образуване на една работническа партия, че той не възразява срещу нейното създаване и няма да пречи на дейността на тази организация”.

Така БКП се легализира като РП, като условието е легалната формация да не е подчинена на болшевишкото правителство в Москва.

След това се възстановяват РМС и Независимите работнически професионални съюзи.

От 5 март 1927 г. започва да излиза и вестник „Работническо дело”.

Изборите за парламент могат да се проведат и  стават факт на 29 май 1927 г.

Сговорът, подкрепен от коалиционния си партньор Националлибералната партия , ги печели убедително – 173 мандата от 273 места.

Уреждането на отношенията с Гърция се стимулира с подписаната на 9 декември 1927 г. Спогодба Моллов – Кафандарис.

Според нея населението ни в Беломорска Тракия се преселва в България, а етническите гърци от страната заминават за  Гърция.

България и Гърция се ангажират да компенсират финансово населението за имуществото, останало на територията на съседната държава.

Противоречията между отделните крила в Сговора се проявяват през 1928 г., когато се проточва поредната правителствена криза.

Мишената е военният министър Иван Вълков, обвинен в корупция и заиграване с ВМРО, смятан и за особено близък с двореца.

Стартът на кризата дава на 1 март 1928 г.транспортният министър Кимон Георгиев, който подава оставка в знак на протест срещу пасивното поведение на кабинета спрямо ВМРО, раздирано от жестоки братоубийствени междуособици.

(Припомням, че  на 7 юли, е застрелян членът на ЦК на ВМРО ген.Александър Протогеров, обвинен за смъртта на лидера на организацията Тодор Александров, убит на 31 август 1924 г.)

Подкрепя го групата на Цанков, гласувала в парламента против предлагания нов външен заем.

През лятото за оставката на Вълков се обявява и външният министър Атанас Буров.

Премиерът води разговори с царя, който поставя условието щом ще се маха Вълков, да се отстрани и Буров.

Ляпчев получава мандат , но  без Буров и Вълков, като проектокабинетът не получава подкрепата на бившите обединени народни прогресисти.

Пред заплахат да загубят властта противоборстващите крила в Сговора се обединяват и на 12 септември 1928 г. е образувано второто правителство на Ляпчев , в което вместо Кимон Георгиев е назначен Рашко Маджаров.

С постигантатото примирие в Сговора става възможно сключването на Стабилизационния заем от 13 ноември 1928 г., с който се финансират системните бюджетни правителствени дефицити.

При сключването му е финализирана сделката по отстраняването от власт на ген.Иван Вълков на 11 януари 1929 г.и пращането му като посланик в Италия.

На 29 октомври 1929 г.избухва световната икономическа криза.

У нас следващите два месеца са посветени на съдебен процес по ЗЗД срещу 52 представители на екстремисткото крило на РП.

Присъдите са сравнително леки, последвани от нова амнистия на всички осъдени по ЗЗД на по – малко от 15 години затвор.

Това предизвиква поредното недоволство на групата на Цанков и очаквано напрежение в редиците на Сговора.

На проведените на 12 февруари 1930 г.общински избори Сговорът се представя неубедително.

След това на предизвикания вот на доверие Цанков гласува срещу правителството, въпреки, че атаката за свалянето му не успява.

Правителствената криза се отразява върху здравето на Ляпчев.

Той се разболява, но след възстановяването си осъществява поредния компромис – прави Цанков просветен министър, давайки постове и на още двама негови поддържници.

С тази кръпка кабинетът му на 15 май 1930 г. получава поредната глътка въздух.

В страната замирисва на избори.

На 9 ноември 1930 г. са проведени такива за окръжни съвети.

На първо място е Демократическият сговор, следван от Трудовия блок и БЗНС „Врабча 1”.

Като шеф на  правителството Ляпчев съдейства за сключването на важния династичен брак на цар Борис III с Джована Савойска на 25 октомври 1930 г. с цел укрепване на връзките ни с Италия, но отказва на цар Фердинанд да присъства в София на православния брачен обред.

Измъчван от продължаващата икономическа криза и натиска на лявата опозиция Ляпчев предпочита да подаде оставка, да състави   кабинет  на 14 май , след провалени преговори за коалиция с демократите, като включва само двама представители на националлибералите и да отиде на избори на 21 юни 1931 г.

На тях Сговорът е победен от коалицията Народен блок, създадена на 30 май 1931 г.

Властта преминава по демократичен път в ръцете на стария Ляпчев съперник Александър Малинов.

Андрей Ляпчев подава оставка на 28 юни, тя е приета от царя на следващия ден, когато с Указ № 1 за премиер на страната е назначен Малинов.

След неблагоприятно протеклите избори здравословното състояние на  Ляпчев се влошава.

Лекува се в Берлин, разбирайки че има рак на белия дроб.

По време на половингодишното му отсъствие от страната разногласията в Сговора се засилват.

На 11 март 1932 г. той се завръща в София.

На 15 май в софийския театър „Ренесанс” започва  Първия, оказал се и последен конгрес, на Демократическия сговор.

Същият ден се случва неизбежното – групата на Цанков правди опит за преврат, като след парирането му  той слага началото на своето Народно социално движение, докато хората около Ляпчев и Буров продължават своята работа до 17 май.

Ляпчев закрива конгреса.Избрано е ЦБ, лидер остава той, а дясната му ръка е Атанас Буров.

Демократическият сговор на Буров – Ляпчев е наречен Розов сговор.

Андрей Ляпчев до последно се придържа към принципа да не води безогледна борба срещу новата власт , „докато тя не накърнява интересите на държавата.”

През есента зравословното му  състояние  се влошава.

Той заминава  за Берлин и Кил, но болестта му е вече в напреднал стадий.

На 30 октомври, след като е направил своето завещание, той се завръща в София и на 6 ноември 1933 г. умира в дома си на улица „Кракра” № 21.

В траурната си реч, шефът на праламента и негов отдавнашен съперник Александър Малинов ще заяви  – „Умря един парламентарист, един дълбоко убеден приятел на парламентарния режим.Отиде си човекът, когото най – много имат да оплакват неговите политически приятели, но за когото ще има да тъгува и Народното събрание – това е цяла истина – покойният бе един от ония народни избраници, който всякога тук беше на своя пост.”

Антон Страшимиров , имал спречквания с режима на Ляпчев през 1926 г. при публикуването на романа „Хоро”, ще бъде по – конкретен и точен  – „ От всички наши по – крупни държавници до днес Ляпчев е втори след Стефан Стамболов , който се чувствува органически чужд на всяка демагогия…Злополучието на Ляпчев бе , че като политически вожд  той нямаше качества на политически водач.”

Андрей Ляпчев успява да издаде три книги –„Стопанското положение на България”(1925), „Държавата и кооперацията”(1926) и „Развой на българското кооперативно движение”(1927).

Съдбата е милостива към него.

Прибира го 6 месеца преди преврата на Военната лига и Народен съюз звено от 19 май 1934 г., след който са забранени и политическите партии с Наредбата – закон от 14 юни 1934 г.

Въпреки вярата му в авторитета на царя като гаранция за запазването на конституцията, след свалянето на правителството на Кимон Георгиев на 22 януари 1935 г. именно монархът взема цялата власт в ръцете си , поемайки и огромна отговорност като върховен властови разпоредител.

Постепенно неговата безпартийна авторитарна система деградира до монархо – фашистка  диктатура, която, смачквайки парламентарната демокрация у нас, разчиства пътя за комунистическите властници, докопали се до управлението с преврата на 9 септември 1944 година.

Но това е вече друга история, в която знаменитият български държавник не участва и няма никаква вина за последвалата родината му трагична участ.

Той  остава до последния  си дъх убеден демократ и парламентарист, стремящ се към умиротворяване на страната, радуващ за нейния стопански и културен възход и за постепенното  реанимиране на принципите на плурализма и демокрацията , без които в България не може да функционира нормално гражданско общество.

Борислав Гърдев