ТУРЦИЯ И ПРОТЕСТИТЕ ЗА ПАРКА „ГЕЗИ”

Все по-категорично се налага и утвърждава становището, че политическият дневен ред на България от години се управлява дистанционно и се намира под залог на геополитически сблъскващите се на Балканите няколко световни и регионални суперсили в лицето на англо-саксонско ционисткия, руския и турския силови центрове. Това положение, бледи подобия на което  има познати в историята ни, е следствие от тотално поставяне в услуга на  глобалния „елит”  и  от национално-държавния нихилизъм на компрадорската българска олигархия, възприела още с началото на престъпното си формиране англосаксонския модел на пазарен икономически фундаментализъм и участваща на напълно подчинено положение в процесите на глобалисткия Нов световен ред (НСР).

На Балканите и в Близкия изток основният съдружник и подизпълнител на политиката на НСР поне от 10 години насам е Турция и  нейната олигархия, неизменният и вечен от края на Втората световна война насам пазител на англосаксонските интереси и Атлантическия алианс.

Чрез дейността на известния политик Тургут Йозал в навечерието на крайно десния профашистки преврат, извършен от военно-олигархичната върхушка през 1980 г., в турското стопанство започват широко да навлизат неоконсервативните правила на монетаризма и свободния пазар. Върху основата на все по-тясното сътрудничество и взаимодействие на военноолигархичния капитал с транснационалните корпорации и американския глобализъм правителствата на Тургут Йозал и военното ръководство внедряват в пратиката на мястото на постепенно изпразнилата се от съдържание национална идеология – кемализма –  нова „държавна идеология”, своеобразен механичен „синтез” от американските неоконсервативни  и неолиберални концепции, турския традиционен национализъм и „ислямските ценности”, който приема названието „турско-ислямски синтез”. Ролята на религията в турското капиталистическо общество не е еднозначна и има много голямо значение за процеса на турската национална интеграция. Ислямистката идеология противостои на нацията и националната идея, тъй като целите на исляма и на панислямистката идеолгия са недвусмислената реставрация на господстващото положение на религията в обществото и държавата и изграждане всеобща (и всесветска) ислямска общност. Но тя е много удобна обвивка на турския национализъм, който в процеса на възникването, формирането и развитието си е замесен от тестото на исляма. Особено важен е  ислямът за твърдото отричане, потискане и въоръжено унищожаване на кюрдското националноосвободително движение, което от 60-те години в Турция придобива лява и левичарска характеристика, а на етапа на възникване на този „синтез” става главната опасност за турския олигархичен капитал.

Всъщност, тази нова „държавна идеология” от 80-те години е  механичен „турско-ислямски натовски синтез”. А НАТО от края на 90-те години вече по същество е американски военен блок. Идеологията на този „синтез” е нов вариант на национализма на олигархията, която се стреми единствено към развитие на страната като имперска военно-икономическа регионална суперсила и дори като световна сила и този стремеж е ясно деклариран още в края на 80-те години.

В новия период след 1980 г., когато поради много силното социално поляризиране и противопоставяне кемализмът отдавна вече не е в състояние да изпълнява функцията на национален обединител, олигархичната и корпоративна капиталистическа върхушка отрежда тази роля на религиозния фактор. Затова ислямът като стабилно  допълнение на хегемонистичния национализъм и глобалистичните ценности е предназначен да солидаризира членовете на обществото и след кемалисткия период да бъде „възкресен” в обществения живот тъкмо по този начин. В условията на втората половина на 80-те и началото на 90-те години първостепенното прагматично политическо предназначение на исляма се определя преди всичко и от необходимостта да бъде средство за деполитизиране и идеологическа замяна с исляма на смазаните леви и левичарски идеи и на поставения на „сянка” десен фашизиран национализъм в социално-политически и национално крайно противопоставеното турско общество. Ислямът  става средство на прикритата терористична диктатура за потискане и борба с демократичните му сили и с идеологията на класовия антипод, за борба с националноосвободителното и ляво движение на потиснатата кюрдска общност. До към края на 90-те години управляващата военно-олигархична върхушка се стреми да предотврати евентуалното самостоятелно домогване на теократичните кръгове до властта и към средата на 90-те години на практика се отказва да експлоатира ислямския принцип за целите на държавното управление, като се стреми да не допуска неговата политическа реставрация.

Дирижираното популяризиране и налагане на исляма от най-високи държавни позиции през 80-90-те години и след това дава чрез неотрадиционализма и неолиберализма възможност за американска намеса за уеднаквяване и обединяване реакционните цели на американския империализъм и турската олигархия относно еволюцията на турския обществен процес.

Но освен това към него се присъединяват целите на т. нар. атлантическа солидарност. Затова той в своята същност е „турско-ислямски натовски (американски) синтез”, който има за цел възпирането на нарастващите демократични, леви и национални течения, върху които след 1980 г. е поставена административна забрана и те са посечени. Този „синтез” и целенасоченото популяризиране и възкресяване политическата и икономическата роля на религията се намират под контрола на турската държава, която самата от 80-те години насам е почти изцяло под контрола на НАТО и американския неолиберализъм и неоколониализъм. Чрез взаимодействието на „турско-ислямския натовски синтез” с американската държавна олигархия политиката на Турция намира удобно русло за външна експанзия.

Краят на 80-те-90-те години е период, в който турската армия е ориентирана към системни „трансгранични” действия и, нарушавайки всички правила на международното право, навлиза многократно и до днес на иракска територия. А по време на междуетническия конфликт и след формалното му урегулиране през 1995 г. в Босна и Херцеговина, в Югославската война на САЩ и НАТО в края на 90-те години, както и в създадената впоследствие държава Косово Турция има специални функции в съответствие със съвместните американо-турски цели. В България тези цели се реализират чрез създаването на противоконституционната турска етническа партия Движение за права и свободи и провежданата от нея съвместно с останалите български партии на олигархията политика на неолиберален глобализъм в полза на САЩ и Турция.

Все в посока на пълно сближаване и припокриване интересите и целите на турската с американската ционистка олигархия през 1998 г. със своеобразна „мека” намеса на армейския генералитет в политическия живот, този път без класически военен преврат, от власт е свалена и забранена обвинената в нарушаване конституционния принцип на секуларизма коалиционната „Партия на благоденствието”, която е неприкрито фундаменталистка и се стреми да преориентира страната от тясното обвързване със Запада към интегриране с богатите арабски емирства.

Ислямистката политическа идея почти веднага, обаче, отново придобива организационна форма и дава живот на няколко нови теократични партии, една от които е създадената през 2001 г. от Реджеп Тайип Ердоган Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Тя емблематично се отрича от движението „Национален възглед” на забрнената ислямистка партия, под крилото на която са израсли като политически ислямисти, и председателят Ердоган, и почти всички първи нейни дейци. Появила се в общественото пространство на крилете на широко прокламираните в посткомунистическия свят от неолибералисткия Запад демократични ценности и на първо място правата на човека, личността и малцинствата, в условията на дирижирано налагания в насилствено деполитизираното турско общество ислямизъм, партията бързо получава популярност и, експлоатирайки религиозните чувства на гражданите, печели парламентарните избори през 2002 г. и създава еднопартийно правителство.

Тесните връзки на дейците и ръководителите на ПСР   с американско-ционистката неолиберална върхушка и американските специални служби са най-малкото още от средата на 90-те години. Има достатъчно много факти, изобличаващи основния идеолог на тази партия – мюсюлманският проповедник на „мекия”, „модерен” турски политически ислям и ръководител на сектата „Нурджу” Фетулах Гюлен, притежател на междуконтинентална пропагандна империя от тв канали, университети, медресета, издателства, вестници (в. „Заман”) , а само в България – на три медресета, версията за нашата страна на в. „Заман”, Издателство „Заман” и веригата училища „Дружба” – в много близки отношения с ЦРУ и неговите мозъчни тръстове в САЩ.

Той е прогласен за идеолог на „модерния мек ислям”, в който се проектира да се обедини и развива съвременната „демокрация” в целия ислямски свят. Напълно в духа и стремежите на американо-ционисткия глобализъм за идеологически и политически контрол над световните религиозни и цивилизационни култури развива и по-широка дейност, като осъществява срещи и с папата, вселенския патриарх и израелския сефарадски главен равин, като посредник за междурелигиозни и междукултурни толерантност и диалог с цел сътрудничество между трите основни монотеистични религии – християнство, ислям и юдаизъм.  Има всички основания да се твърди, че „модерният” и „мек” ислям на ПСР е съвместно американо-турско творение, създадено изцяло по вдъхновение от управляващите САЩ  олигархични глобалистки среди. Фигурата Фетулах Гюлен играе съществена роля, задкулисно съдействайки на армейската върхушка, за преврата срещу предшестващата ислямистка Партия на благоденствието и нейния председател, за да могат последните да бъдат под- или за-менени от един нов глобалистки и ислямистки неолиберално-глобалистки американо-турски проект. По официални сведения от бивши служители на ЦРУ той получава американско гражданство именно чрез съдействието на това американско разузнавателно ведомство. Всеизвестни са и големите симпатии, с които се ползват министър-председателят Р. Т. Ердоган и министърът на външните работи А. Давутоглу сред американските управляващи кръгове и президентът А. Гюл сред управляващата върхушка в Англия.

Вътре в страната периодът на втория мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам, когато и за външен министър е назначен дотогавашният съветник по външната политика и международните въпроси на премиера Ердоган – професорът по международно право Ахмет Давутоглу – се характеризира с лансиране за обществено обсъждане и консумация на „нова” „демократична”, „кюрдска инициатива” за  решаване на декларативно признатото наличие на основния вътрешен парлив от десетилетия кюрдски въпрос в обществото, каквото всички предишни правителства от Тургут Йозал насам на практика отричат, но частично и временно боязливо признават, т.е., следват крайно непоследователна линия. Една година след обявяването на „демократичната кюрдска инициатива” е демонстрирана абсолютна неспособност за конструктивни демократични стъпки и действие в тази посока и в условията на разширяване на някои наложени от външната среда, главно ЕС,  но и Конгресът на САЩ, човешки права инициативата се обръща в своята противоположност като наново приема съвършено потиснически силов и военен подход за „решаването”  на националния въпрос по посока интересите на олигархичната държава.

Три години по-късно, в края на 2012 г. чрез сделка, постигната тайно между диктаторски управляващия премиер Ердоган и излежаващия доживотна присъда вожд на обявената за терористична кюрдска партизанска армия ПКК А. Йоджалан решаването на кюрдския въпрос чрез „мирен процес” отново е поставено на дневен ред. А „мирният процес” е въжделение на всички турци и кюрди, но всички те не влагат в това понятие едно и също съдържание.

Неприкрито реваншисткият имперски и проамерикански курс във външната политика на Турция ясно се проявява през същия втори мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам. Първата негова амбиция е хегемонистична и агресивна експанзия на турския капитал, подмяна на цивилизационно-културната същност и налагане в прилежащите страни, най-вече на Балканите, на турско-ислямската цивилизация. Те са формулирани почти веднага след назначаването през 2009 г. за  външен министър на Ахмет Давутоглу. Той огласява имперската доктрина на „неоосманизма”, която „обосновава” възможностите и “правото” на Турция като център на „модернизирането, мощта и развитието” да постави под свой контрол населението и териториите на бившите османски владения, днес прилежащи на Турция суверенни държави на Балканите, в Близкия изток  и Кавказ, намирали се повече или по-малко продължително време под османско владичество. С претенциите за първостепенна регионална и, дори световна, военно-икономическа сила, Турция увеличава всестранния агресивен натиск, все повече и повече по посока „неоосманизма” за реваншистко възстановяване Османската империя. Но „неоосманизмът” не е просто и само политика – той е идеология, построена върху турския манталитет, начин на мислене и светоглед. Той извежда легитимността за активните си и експанзионистични действия от присъщото на Турция „османско наследство”, което тя била „призвана” културно и политически да обнови в съвременните условия, като действа с модерни политически, икономически, ако потрябва, с военни и всички други разполагаеми средства и се възползва от благоприятните условия, предоставяни ѝ от  дадена регионална и по-широка международна конюнктура. Става дума за прагматичен съвременен проект, с органични идейни и емоционални корени в манталитетната почва на имперската османска носталгия, която у средния турчин е ве още много изразена и силна.

Една основна характерна черта на политиката на неоосманизма е системното прилагане на двойни стандарти. В това отношение турското поведение е парадигматично и временно може да донесе някаква полза на Анкара, но намалява желания от нея капацитет на регионален лидер и демаскира неспособността ѝ за автентично лидерство. Всъщност, Балканите са твърде сложен и вътрешнопротиворечив регион, за да могат двойните стандарти да постигнат трайни резултати, като например устойчива стабилност.

Чрез коварно и прикрито развенчаване на светските основи на  кемализма, на кемалисткото възпитание, образование и съзнание и неговите външни и същностни признаци вътрешната политика на глобалистко-ислямистката ПСР е насочена всъщност към денационализиране на турската нация. В последните месеци министър-председателят Ердоган съвсем волунтаристично премахва бюстове и паметници на основателя на републиката Ататюрк, към личността на когото в страната има голям култ, директно злослови срещу основателите на Турската република – Ататюрк и Иньоню, а също така от названията на някои институци и големи предприятия премахва задължителният израз  „Република Турция”. В тези и много подобни действия се изразява политиката на подмяна националната същност на Турската република. „Основанието” за тези действия е глобалисткото знаме за правата на човека и малцинствата.  Точно от него се възползва кюрдското  национално малцинство, което държавата много десетилетия наред се мъчи да асимилира и държи  в голяма икономическа и културна изостаналост, за да воюва с политически средства, но и по военен път, за своите национални права.  Малцинство, поставено при тези условия още след Първата световна война от „великите” Западни сили в лицето преди всичко на Великобритания чрез спазаряване с възходящата турска националистическа власт и буржоазия. Силното националистическо въздействие на кемализма, с приниципите на който са възпитавани много поколения турски граждани, както и  трийсетгодишната много кървава война на турската държава и армия с кюрдските въоръжени партизански  сили на ПКК създават разделение и разлом, особено между антиислямистките и светски турци и кюрди. От друга страна, партията на Ердоган успява в определена степен да обедини под ислямското знаме ислямски ориентираните турци и кюрди.

Все по-широко налаганата неолибералистка политика в полза на най-едрите ислямистки, но и неислямистки, холдингови компании и преди всичко в полза на глобалистките корпорации, предизвикват  силно нарастващо недоволство, особено у образованата интелигентна и кемалистка част от гражданите. Те ясно разбират, че практиката ва масова продажба на много големи и някои основни огромни държавни предприятия и обекти, много често съвършено негласно, дори тайно, на чужди икономически сили, поставят икономиката на страната под ипотека. Има сведения, че 60% от турското стопанство вече е в чужди ръце и под чужд контрол. В името на придобиване от олигарси на частна собственост все по-често се подлага на унищожаване природата, например със строежа на многобройни водноелектрически централи върху плодородни земи на дребни стопани,  чрез предприемане строеж на мегаломански строителни проекти като успоредния на Босфора канал „Черно-Мраморно море”, превръщането в огромни частни търговски центрове с османско-ислямска архитектура на такива обекти като Парка „Гези”, прекрасната централна Гара „Хайдарпаша” от 19-ти век на азиатския бряг в Истанбул, изсичането на около 400 дървета в „Белградската гора” в североизточната част  на европейската територия на Истанбул за построяване на правителствена резиденция, както и  превръщането на Музея на живите дървета „Ататюрк” в Ялова със същата цел, използването  Горското стопанство „Ататюрк” в Анкара за строежа на новото посолство на САЩ, унищожаването на гори и паркове в кюрдската част на страната и др. под.

Въпреки шумния ПР за „много успешно развитие” на турската икономика, което се изразява в наистина високи на фона снижаващите се все повече темпове на нарастване на БВП и икономиката като цяло в  останалите европейски страни, но неустойчиви темпове, стопанството на страната е белязано от ред показатели и процеси, които са признак на нестабилност, небалансирано развитие и нездравословно нарастване. Неустойчивото развитие и много резките колебания в нарастването на турската икономика са постоянни и датират поне от въвеждането на свободния неоконсервативен пазар от Тургут Йозал през 80-те години. „Сивата” и нерегистрираната икономика по анализи на сериозни икономисти достига до 50-60%, постоянно расте дефицитът в платежния баланс, причина за нарастването, е обусловен не само от големия и нарастващ енергиен внос на фона на все по-несъответен износ и тази картина се влошава. Не се осигуряват преки външни инвестиции, както и липсват вътрешни икономии. Делът на „косвените” данъци е 70%, тъй като ръстът се дължи на вътрешното търсене. Тоест, прехвалената „финансова дисциплина” е резултат не от активна политика, а от данъчната система и качеството на ръста. А косвените данъци се плащат от гражданите с ниски доходи.  За 2012 г. дългът на страната е 330 млрд. дол. Преките инвестиции са малки – страната получава малък дял от преките инвестиции в света, по-малък от дела на световните преки инвестиции, което не е признак за окачествяване като стабилна икономика от страна на инвеститорите. Зам-министър предсдателят Али Бабаджан нарече японците „много стиснати”, след като не успя да ги убеди да инвестират в страната му. Интересно е дали такова понятие може да бъде използвано за междудържавни отношения. За 2012 г. прогнозният ръст е коригиран от 6,5 на 5,6%. В статистиката на икономиката се използват някои заблуждаващи прийоми. Прилагат се ограничаващи социалните права на трудещите се мерки като проект да се премахне заплащането „за прослужено време”, което турските граждани получават при пенсиониране, но и при смяна на работодателя, и се замени с фонд, създаван от вноски от работодателите. Намалява се работният ден, като се проектира часово заплащане за „гъвкав труд”, „частично работно време”, „работа от дома”, „работа на повикване”. Твърди се, че тези мерки щели да увеличат заетостта и да намалят нерегистрираната икономика, но както лесно може да се заключи, те не могат да бъдат устойчиво и радикално решение на проблема и като цяло ще доводат до по-ниско заплащане на труда и частична безработица.  Управляващата върхушка не се стреми към създаване на масова съвременна средна класа, а обратно, ориентира стопанското развитие към неолиберално задълбочаване в противопоставената социална структура –  тънка олигархична прослойка и широки слоеве на другия полюс, ножицата на доходите между които постоянно се разтваря все повече.

Претенциите за “напреднала и развита демокрация” и за „мирно” регионално надмощие на турската суперсила сe дискредитират от много ниското демократично равнище на държавния механизъм. На практика няма реално разделение на властите. Правовата система е почти напълно зависима от властта и няма стремеж към деполитизиране, а обратното. Политическите и човешките права също са в зависимост от волята на политическото ръководство на държавата.

Многобройните политически престъпления не се изваждат на бял свят, прикриват се чрез съда, а огромните проблеми с кюрдската национална общност се „решават” преди всичко по силов път с оръжие. Демокрацията има напълно фасадна същност. Ясно се очертава домогване към диктаторски, фашистки режим. В културнообразователната сфера се дава категоричен превес на ислямско-турските и дори османските ценности. Такова държавно-обществено устройство и степен на развитие съвсем не е в състояние да приобщи по естествен път толкова сложно и в много отношения по-високо структурираните общества специално в балканските страни.

Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” удивително добре се съгласува и удобно допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия – с цел да изпълнява важна функция в осъществяване целите на последната в ислямския и останалия свят.

Активната „световна” роля на „модерния мек” ислям на най-новото поколение турска ислямистка олигархия, към което за десет години се присъединяват и всички по-големи олигархични кръгове, възникнали в предишни периоди, се демонстрира много ясно и настойчиво във верижната „арабска пролет” в света от края на 2010 г. насам, в която му е отредена уникална роля. „Модерният мек” ислям на турската ислямистка ПСР е лансиран като алтернатива на авторитарните режими в североафриканските и други арабски страни в Близкия изток, в които за изключително кратко време последователно се разразяват еднотипни бунтове и „революции”, призоваващи към демокрация. Междувременно косвената и пряка американска и на други страни от  НАТО  намеса там носи разруха, смърт и хаос. И точно това е състояние на обществото, много целесъобразно за установяване контрол върху процесите и ресурсите му от страна на глобалните играчи и сили. Всичко това се вписва в проекта на американския финансов капитал за „Големия близък изток(ГБлИ)”, прокламираната цел на който е бързо изграждане по правилата на неолиберализма на нововъзникващ пазар на територия с големи местни запаси и източници и евтина работна ръка, един от проектите на неолиберализма за излизане от глобалната криза, увеличаване печалбите и осигуряване динамика в ръста на брутния вътрешен продукт на САЩ, както и елиминиране пазара и значението на Европейския съюз. Чрез проекта ГБлИ  Турция и турският „модерен” политически ислям активно участват в осъществяване целите за печелившо преодоляване от страна на глобалния капитал на деструктивните за него последици в неолибералния глобален пазар, последици, явен признак за хроничната криза на системата, демонстриращи нейния неизбежен завършек. Този проект, обаче, предвижда създаване на многовековно лелеяната от кюрдите обща тяхна държава на етническата кюрдска територия, върху която те живеят компактно, но разпокъсани след Първата световна война между Иран, Турция, Сирия и Ирак, в кюрдската територия на последния от които се намират над 40% от иракските петролни залежи. Както е известно, по време на войната през 2001 г. САЩ създават в Ирак  автономна кюрдска администрация под свой контрол и днес американски корпорации добиват и изнасят петрол от там, а кюрдските политици в тази страна не само продават на турското правителство петрола на по-ниски от световните цени, но и подкрепят политиката на ПСР на Ердоган. За създаването на обща кюрдска държава, наречена от американските социални инженери „Голям Кюрдистан” трябва да бъдат отцепени кюрдските територии от Турция, Сирия, Ирак и Иран. Този проект е изграден в противовес на амбициите на турските „модерни” ислямисти за формиране чрез политиката на „неоосманизма”  на супермощен турски силов център на Балканите и в Близкия изток, който не отговаря на интересите на американо-ционистките глобалисти.  Но съществуват доста настойчиво лансирани перспективи при подобно развитие на международните процеси Турция да бъде компенсирана на Балканите, на първо място с българска територия. На 2 юни 2013 г. в голяма реч  на редовно общо събрание  на Дружеството за култура и солидарност на румелийските турци премиерът Ердоган може би за първи път така ясно и точно артикулира реваншисткия стремеж за ри-мейк на империята на Балканите под своето знаме след „100-годишно пренебрегване”. Той се обръща към „всички турци, албанци, бошнаци…Братя, ние сме едно и никога няма да ни разделят… Докато Турция расте, става по-богата и по-силна, и нашите братя на Балканите ще имат полза от това. За нас няма разлика между Истанбул, Анкара, Измир, Бурса, Едирне и Скопие, Призрен, Сараево, Тирана, Солун, Кърджали и Шумен. Ние не можем да живеем отделно от тях.”

Всеизвестен, изразяван и от политици-ислямисти на всеослушание факт, е, че още преди създаването на ПСР и дори преди намесата на военните от 28 февруари 1998 г., израслите под крилото на създателя на „Партията на благоденствието” Неджметин Ербакан нейни ръководители са били в определени отношения с политически среди в САЩ. Дори самият Ербакан през 2008 г. заявява: „Тайип Ердоган създаде ПСР по заповед от САЩ”. В цитиран от заместник-председателя на опозиционната  Народнорепубликанска партия в парламента доклад още от 1996 г. на известния американски мозъчен тръст РАНД Корпорейшън, финансиран от ЦРУ, се казва, че президент в Турция трябва да стане А. Гюл, а министър-председател – Р. Т. Ердоган. От 2002, годината на овладяване държавната власт, партията е  взела само едно решение против интересите на САЩ.

По искане на Джордж Буш-младши и държавното ръководство на САЩ в разстояние на 4 месеца Ердоган коренно променя подхода си към войната в Ирак и се мъчи да убеди своята партия за присъединяване към американската агресия в нея. Верен на опасния си хазартен подход във външната политика, обаче, след като дълго време уверява американските съюзници, че Турция ще се присъедини с армия в „горещото” налагане чрез военни действия на „демокрация” в Ирак, той в последния момент се отмята и отказва участие в агресията срещу съседната страна.  В доклад на Кристоф Лемън, един от съветниците на Нелсън Мандела, като един от важните пунктове на „арабската пролет” се посочва преобразуването на турската политическа система и на Турските въоръжени сили (ТВС). Предвидено е  преобразуване, което да се развива на приципа на лаицизма*, но да позволи ТВС да работят в координация с „Мюсюлманските братя” и движенията на салафитите. За тази цел турската военна върхушка вече от няколко години е обезглавена по най-противозаконен начин от

* Термин от френски език, с който в турския обществен живот се обозначава разделеното съществуване и ненамесата на исляма в дейността на държавата. 

властта.

Днес ръководството на тази партия и на турската държава  действа крайно опасно в съгласие със сценариите и проектите на  американо-ционистките „елити” за налагането на НСР. В започналите през 2011 г. вътрешносирийски бунтове, прераснали чрез външна агресия в жестока гражданска и война срещу сирийската държава с  искания за внос на демокрация, а всъщност стремеж за окупиране на страната, в която си противостоят двете основни геополитически световни сили, в Сирия на Турция от много време се отрежда роля на подизпълнител на политиката за целите на глобализма чрез косвена и пряка агресия. Страната извършва много усилени подривни действия, с всички финансови и материални сили съдейства на въоръжаваните от Катар, Саудитска Арабия, САЩ, Франция диверсионни антисирийски сили на бандити от най-крайните организации на политическия ислям, оръжие на американо-ционизма и на най-ретроградните  арабски шейхства,  и следва крайно опасна и авантюристична външнополитическа линия на поведение. След като правителството на ПСР се ангажира и беше активно въвлечено повече от две години във войната в тази страна с осигуряване лагери за действителни и мними бежанци, с активни логистични действия, с осигуряване бази и възможности на американски подразделения от НАТО да обучават диверсионни отряди, навлизащи през осигурен от властта коридор през сирийско-турската граница, след като на няколко пъти по протежение на тази граница възникваха опасни военни инциденти и кризи със свален самолет на ТВС, с обстрел по мирно население и на 11 май т. г. с голям кървав атентат с три коли-бомби в град Рейханлъ, Хатай, близо до сирийската граница, в който загинаха над 50 души, а ранените, сред които имаше и много тежко ранени, са над 100 души, гражданското напрежение в страната нарасна изключително много.  В ПСР трудните решения за турската външна политика по отношение на Сирия и вътрешното обществено напрежение във връзка с избухналия в самия край на м. май народен бунт срещу всички антидемократичтни действия и практика на ръководството предизвикаха определени търкания между зам.-премиера Бюлент  Арънч и Р. Т. Ердоган, за които беше декларирано, че са преодолени без да бъде разкрита причината им. Заедно с това на 19 юни премиерът Ердоган е имал телефонен  разговор с президента Обама, в който е заявил внезапно, че закрива коридора през турско-сирийската граница за доставките на оръжие от САЩ и НАТО на сирийските „въстаници”,  с което се нанася удар по решението на САЩ за модернизиране въоръжението на бандитските групи там. Той е оправдал решението си със „страх от възмездие от Русия”. Диалогът му с руския президент Путин продължава по посока координиране действията в решаването на сирийския конфликт. Поведението на турския министър-председател и на ръководството на ПСР във външнополитически план продължава да е непредсказуемо и предизвикателно. Контактите с американския президент не са прекъснати, а в отношенията с важни политически фигури от ЕС настъпиха някои пертурбации след като канцлерът на Германия и други политици обявиха, че прекъсват преговорния процес с Турция след кървавите действия на правителството спрямо протестиращите. Цялото ескалиране на действията в Сирия и турското участие в тях, както и тясно свързаното и с войната в Сирия решаване на изключително сложно структурирания кюрдски въпрос нагнетиха в много голяма степен общественото напрежение.

На фона на тази цялостна картина на турския обществен  вътрешен и международен процес под управлението на все по-ожесточената „мека” ислямистка диктатура в края на м. май на най-централния, борчески и знаков за републиканска Турция истанбулски площад „Таксим” се разрази народният бунт на кемалистки възпитаното в духа на лаицизма и светските демократични ценности младо поколение. Бунт за запазване на тези принципи и ценности, които ислямистката власт вече открито отрича и потъпква и като цяло бунт срещу диктаторското управление против националната държава в интерес на глобалистките американо-ционистки сили. Той беше силно подкрепен на дело и материално от ред професионални организации на машинни инженери, лекари, зъболекари, а също някои много големи синдикати с членове от по неколкостотинхиляди.

Над двеста на брой преподаватели и служители от легендарния за турските национално-революционни и антиимпериалистически и антиамерикански борби на интелигенцията, дал много геройски паднали в борбата за човешки права срещу турската олигархия Средноизточен технически университет в Анкара отправиха публикувано в пресата писмо до протестиращите, в което им изразяват безрезервна подкрепа  и решително се обявяват против насилническата преграда през базисните права и свободи, заявяват, че отговорността за случващото се в страната е изцяло на властта, вярват, че приемането на справедливите и законни искания на „Солидарност за Таксим” са минималното изискване за демокрацията и правовата държава. Осъждат държавното насилие в цялата страна, прилагано против достойно защитаващите базисните права, начин на живот, околната среда и страната си като необходимост да бъдат хора и считат за дълг да кажат на общественото мнение, че от всички отговорни лица трябва да се потърси смека за извършеното. Започнал като противопоставяне срещу изсичането на парка „Гези” с цел властта там да възстанови голяма артилерийска казарма от 19-ти век като 76-ти по ред голям търговски център в метрополията Истанбул, бунтът беше удавен в кръв, в задушлив газ, разрасна се и обхвана цялата страна и продължава в различни форми и днес. Властта потушава повсеместните протестни действия най-брутално. Има поне петима мъртви, 11 хил. души в различна степен осакатени, около хиляда души задържани и неопределен брой „изчезнали”. На 24. 06. 2012 г., институцията на протестиращите „Съпротива за Таксим” обяви и създаване на  „Партия за социалистическо пресъздаване”, иронично наречена  от тях „Мародерска (както назова протестиращите министър-председателят) народна партия”.  Двамата съпредседатели на партията подчертават, че  е получила динамика от събитията в парка „Гези” партия на труда, която намира мястото си сред социалистическите формации и движения и задача на която е премахване  противоречието с труда, заемане с проблемите на жената, с кюрдския въпрос, който според тях е един от най-важните в страната, с  мирния процес, в който те ще подкрепят кюрдския процес, и във връзка с който поставят интернационалния принцип, заемане с решения за игнорирания проблем с младежта, а също така, поставяне специално ударение върху екологичните проблеми. Подчертават, че формират самоуправляваща се структура, за да се включат в обществени действия с цел да бъдат глас на народа.

Не следва, обаче, да се изключва поръчкова намеса в протестите на Таксим и в страната на финансирани от външни и  местни глобалистки кръгове НПО-та, имащи за цел  разпалване вътрешни размирици и дори гражданска война и заинтересувани от дестабилизирането на страната. Направляващите сирийския световен конфликт американо-ционистки среди не могат да бъдат удовлетворени от подхода на Турция  към конфликта, в който тя явно не изпълнява докрай поставената й задача за най-активно и „горещо” ангажиране със свои военни сили във войната срещу сирийската суверенна държава.

Още повече, самият Ердоган много ясно заяви на няколко пъти, че няколко големи частни банки са спонсорирали протестиращите и „Съпротива за Гези” и че в действията им са замесени такива НПО-та. В няколкото групи, определяни за среща с премиера представители на протестиращите, имаше немалко бивши или актуални членове на „Отворено общество”, които впоследствие отпадаха от състава.

Все пак демократичните и социалистически идеи и искания на „Съпротива за Гези” и протестиращите по цялата страна са надеждата, както за демократичното развитие на „мирния кюрдски процес”, така и за крайно необходимото изминаване  новия път към демократизиране на държавата и политическата власт. Така или иначе, ислямистката власт е изключително силно дискредитирана и, въпреки упорития отказ да чуе народния призив за слизане от властта, едва ли вече е в състояние да остане в нея чрез избори, след като и нейни привърженици се обявяват против управляващата партия. В голяма степен политическата й съдба зависи от подхода на кюрдите и решаването на кюрдския въпрос.   Като се има предвид, че около 70% от кюрдите в страната искат „демократична автономия”, 10% са за федеративна държава, 10% за независимост и само 10% са готови да живеят в колониалните условията на  досегашния културен геноцид, и дори значителна част от тези кюрди, които гласуват за  ПСР, нямат разбиранията на тази партия по кюрдския въпрос, може категорично да се заяви, че лансираният държавен „мирен процес” няма особена перспектива.

Турското общество ще може да върви по пътя на демократизирането, само ако кюрдският въпрос в страната се решава по демократичен, а не по феодално-глобалистки път и само като се решава заедно с демократизирането на цялото общество. Съпротивата за Парка „Гези” е липсващата в наши дни важна стъпка в борбата за демократизиране на Турция, задача, която трябва  да подкрепят  всички демократични сили и на първо място кюрдският народ.  И точно реакциите на новото кръвопролитие, на 28 юни т.г. в кюрдско село в община Лидже, Диярбекир, сочи, че е избран общия път за борба за демократизиране. Протестиращите против строежа на нов жандармерийски участък в селото са обстрелвани от жандармерията, убито е 17-годишно момче, ранени са 10 други души.  Този кървав акт веднага е поставен редом до зверствата в Истанбул, Анкара, Мерсин, Адана и другите градове в по-западната част на страната. Истанбулската „Съпротива за Гези”, хиляди хора в европейската и азиатската част на метрополията демонстрираха мирно с плакати „Съпротивлявай се Лидже”,  „Лидже не е сам, редом до него са Таксим, паркът „Гези”. Протестиращите заявиха, че заплахата и насилието на управляващата ПСР  в процеса на съпротивата за „Гези” се повтарят в Лидже с военния огън против съпротивата в кюрдските граждани на Турция.

Емилия Б. Славкова