ЗАЩО Е ЦЯЛАТА ТАЯ ГНУС ОТ ТОДОР ЖИВКОВ
На последната си снимка внуците му изглеждат в позната форма. Тодор Славков се опитва да маскира с брада и тъмни очила отдавна досаждащия махмурлук. А Жени Живкова излъчва типичния си коктейл от дружелюбност на сфинкс и мистичност на познато само на нея източно учение. Те обаче са от Семейството и им е позволено да не се гнусят от дядо си.
Затова далеч по-интересен е селският кмет до тях, който доброволно е влязъл в ролята на селския идиот на републиката. Същински Мунчо, тръгнал съвсем сериозно да крещи с паметник на Тодор Живков на площада. А това вече е прекалено крещящо за изтънчения градски вкус, който има развито чувство за ирония и по същото време организира пародии на деветосептемврийска манифестация. Даже дотолкова е напреднал в материята, че е усвоил също самоиронията и я демонстрира с плакат „Сорос – враг №1 на Тутраканската селищна система”.
Ако имахме повече класическа социология, нейните професионалисти вече щяха да са резервирали всички свободни стаи в село Одърне, където кметът строи паметник на Живков. При това го прави не защото няма какво да прави, а понеже така е обещал преди изборите. Т.е. електоратът е харесал идеята и неговият селски вкус към историята си заслужава да бъде изследван. Не е нужно да му се дава оценка, достатъчно е само да бъде проучен. Вероятно точно така би направил Иван Хаджийски, но едва ли и крадците на името му – задигнали го, за да си озаглавят някакъв институт и по-научно да пръскат по масите с мозък.
Можем да махнем с ръка и да кажем – ебах ти селяните, но то само едни селяни могат да харесват друг селянин. Но това пак ще е оценка и въобще няма да помогне за разшифроването на въпроса – защо е цялата тази градска гнус от Тодор Живков, продължаваща близо четвърт век след политическата му смърт. И то, при положение че приписваните му и извадени от контекста на времето най-големи държавнически грехове се мултиплицираха от наследилите го политици. Което нямаше да е толкова дразнещо, ако същите не претендираха за антиподи.
Има ли разлика между 16-а съветска република и 26-а, 27-а страна членка на ЕС. Има ли разлика дали ще раболепничиш пред Москва или пред Брюксел, дали роботизирано ще изпълняваш командите на едните или директивите на другите. Има ли значение как ще се наричат влизащите в икономиката ти пари – братска взаимопомощ или солидарност на европейския данъкоплатец. Има ли разлика пред чужденец от каква националност ще си разчистваш вътрешните български сметки. Разлика има и това е разликата между Изтока и Запада, но тази разлика не е принципна.
Например има ли принципна разлика между Живков, организирал велика правешка интрига на Вълко Червенков пред Кремъл, и най-кресливо гнусящите се от него автентични десни. Преди две години Бойко Борисов изпусна някакви думи, които въобще не приличаха на ритник в главата на падналия в историята Живков, и автентичните веднага писаха до Единната народна партия. Тя да се произнесяла като последна инстанция – може ли така реабилитиращо да се говори за един бивш диктатор, направо супердиктатор. Андрея Илиев, който наскоро издаде няколко книги за Никола Гешев, твърди, че митът за суперполицая е създаден и последователно налаган от комунистите. Имали са нужда от силен и жесток враг като оправдание, че са си отваряли устите при арестите. По същия калъп автентичните митологизираха Живков като супердиктатор, за да съчинят алиби на затворените усти и мижитурстването си преди непорочното зачатие на местната демокрация.
И докато тяхната гнус може да бъде рационално обяснена, логиката е безсилна да проумее, как други автентични могат да празнуват 9 септември като начало на ново летоброене, да манифестират напълно сериозно, да въздишат по отминалото време „Ех, добре си живеехме тогава, другари” и да държат патетични речи, без да обелят в тях и думичка за Живков. Ако той не е за хвалба, кои тогава са ви по-представителните герои на последвалото историческо време – Георги Димитров, Васил Коларов или Вълко Червенков.
Сравнен с Живков, кой от тях към днешна дата е по-малко партийно гнусен и какви са критериите. Между другото винаги ми е било притеснено къде автентичните леви слагат логическото ударение на подигравката в определението „бившият бодигард на Тодор Живков”. Ако е на „бодигард” – OK, но ако е на „Тодор Живков” – чукай на дърво и не се присмивай, защото не се знае каква деменция и теб може да те застигне.
За близо четвърт век сигурно бяха произнесени милиарди изречения за разочарование, започващи с „Това (за някоя модерна свинщина) преди го нямаше” или с „От еди-колко си години нищо не е правено, нещата отиват само на по-зле”. Като под „преди” се разбира преди 10 ноември и оттогава започва броенето на еди-колко си години. Въпреки това четвърт век вече живеем с колективна гнус от Тодор Живков, което си е жив народопсихологически парадокс. И може да се подигравате на селяните от Одърне, но те поне са наясно със себе си.
Калин Руменов
В. Новинар