СТЕЛА

През 2006 г. жените пилоти все още бяха екзотика в българските ВВС и колегите им мъже ги възприемаха, ако изобщо го правеха, със смесени чувства.Вярно е, че летенето е мъжка професия, a и също, че по принцип мъжете са по-добри пилоти, шофьори, мотористи и пр. от жените. Това не пречи някои жени да са по-добри шофьори или пилоти от някои мъже. Неколцина от тези “някои” мъже бяха на служба в Авиобазата. Въпрос на кадрова политика би си помислил някой, но такава просто нямаше. Не само в Авиобазата, а изобщо и повсеместно.

Момичетата учеха доста по-усърдно от момчетата. Дали защoто бяха по-съвестни, или защото искаха да се докажат в този мъжки свят, нямаше никакво значение. Важен беше само крайният резултат. А той бе, че с тях се работеше много по-лесно и по-приятно. Дори да нямаха други предимства пред мъжете, достатъчно беше, че в кабината на хеликоптера ухаеше приятно на парфюм, а не на… на каквото и да е там.
Една от тях, а именно курсантката Стела, беше толкова добре подготвена на теория, че успешно се конкурираше дори с най-добрите екземпляри от мъжки пол. В един горещ летен ден тя започна летателното си обучение. Едва при второто си качване на хеликоптер й се случи нещо преинтересно. Преди това беше изпълнила само опознавателен полет по маршрут. Това е полет за запознаване с района на летището.  Обучаемите само се возят, а инструкторите показват от високо природните забележителности наоколо. Вторият полет, обаче хвърля курсантите направо в дълбокото, защото е полет на висене. Абсолютно и неоспоримо най-трудното нещо, което може да се прави във въздуха.
Както си висеше Стела каза на инструктора си:
– Една лампа примигна .
“Хм”- помисли си той – “много ти разбира главата от лампи”, но все пак прояви интерес:
– Коя лампа? – попита я той, колкото да поддържа разговора.
– Ето тази. – и тя сложи показалеца на лявата си ръка на една от сигналните лампи на таблото. С дясната си ръка продължи да се опитва да закрепи хеликоптера на висене.
Докато инструкторът се чудеше, коя по дяволите е тази лампа, тя примигна отново изпод показалеца на курсантката. Това беше лампата сигнализираща за наличието на метални стружки в маслото на опашния редуктор. Това е редукторът разположен на опашката на хеликоптера и свързващ опашното витло с вала към двигателя. Стружките в маслото показват, че някое зъбно колело или някой лагер в редуктора се износва прекомерно. Такава сигнализация има както за oпашния редуктор, така и за двигателя, и за главния редуктор, който пък е към главното витло. В случай, че някоя такава лампа светне, пилотът трябва да кацне по най-бързия начин. Хеликоптерите със задрали редуктори не оставаха за дълго във въздуха. Те имаха лошия навик да падат на земята, което можеше сериозно да обърка плановете за вечерта на целия им екипаж.
– Стружки – каза Стела – Трябва да кацаме веднага.
– Точно така. – потвърди инструкторът.
Инструкцията на летището ги задължаваше да докладват на контролната кула за всеки отказ на авиационната техника. Той реши да не спази процедурата в интерес на работата. Ако докладваха за отказа всички Bell-206 щяха да бъдат спрени от полети до изясняване на случая. Точно сега, в разгара на лятото, всички вертолети летяха с обучаеми – курсанти и лейтенанти – и не му беше времето да ги приземят за неопределен период.
Инструкторът поиска от кулата разрешение за подлитане до хангара. Ръководителят на полетите в кулата беше врял и кипял в авиационните дела и без да задава излишни въпроси разреши подлитането. Ясно му беше, че нещo нередно става и няма нужда да натоварва ефира. Още повече, че всички радиоразговори се записваха. Той можеше да се информира за случващото се и по телефона.

След като хеликоптерът бе паркиран, техниците учудени питаха: „Проблем ли има, та се прибирате толкова рано?“. Проблемът наистина беше сериозен – стружки в маслото на опашния редуктор. Техниците, които бяха най-добрите в професията си, казаха, че знаят какво трябва да се направи и че веднага се заемат със случая.
След няколко минути инструкторът се качи в контролната кула и обясни на ръководителя на полетите, за какво става въпрос.
– Аз разбрах, че имате някакъв проблем – каза ръководителят – но по-добре е да не се записва, за да не спираме полетите.
– И аз така си помислих. – каза авиаторът. – Дано открият причината и да я отстранят по-скоро. Аз сега отивам да взема резервния хеликоптер и продължавам с курсантките, че днес им е първият ден. Да не ги разочароваме.
– Окей. И умната. – инструктира го ръководителят на полети.
Няколко дни по-късно инструкторът очакваше някакви новини за стружките, но такива нямаше. Новини нямаше. Стружки имаше.
Обикновено когато се докладваше за отказ на авиационната техника, се създаваше комисия, която да разследва отказа. В случая нямаше доклад, нямаше и комисия. Тaка се облекчаваше и работата на Полковника, който беше неизменният председател на всички видове комисии в Авиобазата.  За него липсата на доклад беше добре дошла. Няма доклад, няма проблеми. Последното, което искаше той, бяха проблеми в неговата база. При него всичко бе цветя и рози.
Все пак инструкторът беше страна по случая и реши, че след като е спестил проблемите на Полковника, последният ще бъде така добър да му сведе до знание какво се е случило в проклетия опашен редуктор. Но не би. Под достойнството на Полковника беше да се занимава с някакъв си капитан.
В далечния край на планетата, например в САЩ, хората ставаха полковници, защото притежаваха някакви качества. Единственото негово качество беше, че е полковник. Или както се казва: “ Toй е полковник и затова е голяма работа.”, а не: ”Той е голяма работа и затова е полковник.”
Все пак след няколко месеца, по неведоми пътища до инструктора достигна информация, че то не било метални стружки, а цели два шплента  в опашния редуктор. Беше невъзможно да са попаднал там случайно, а да са пуснати нарочно беше просто невероятно. Кой болен, перверзен мозък би сторил това? Сега вече инструкторът разбра, защо този иначе толкова наперен полковник се спотайваше като мишка. В Авиобазата му имаше проблем, при това голям. Следователно, колкото по-малко хора са в течение, толкова по-добре. Това беше поредното доказателство, че някои командири и началници не заслужават доверието на подчинените си.
Така и не се разбра кой, кога, как и защо е (из)пуснал шплентовете в опашния редуктор на онзи “Джет Рейнджър”. Навярно някои богоизбрани знаеха, но от това нямаше никаква полза за простосмъртните. Поне се разбра, че Bell произвеждаха много добри хеликоптери, които не можеха да бъдат съборени от два шплента.

Валентин Георгиев

*Aвторът е завършил Висшето военнoвъздушно училище „Г. Бенковски“, Долна Митрополия през 1992г., специалност летец-пилот на хеликоптер. През 2009г. завършва курс за командири на ескадрили във военновъздушна база „Максуел“ в САЩ. Летял е на няколко типа руски, американски, френски и италиански хеликоптери. Дългогодишен пилот-инструктор.