ОТКАЧАЛКАТА ПИКАЕ И СИ МИСЛИ ЗА ЕСЕНТА

Драги ми читателю, заглавието на този материал не е мое и се извинявам за него. Признавам си, откраднах го. От Едвин Сугарев. Стихосбирката на този виден български общественик така се нарича – „Стихове на откачалката“, а това е заглавието на един от опусите в нея. Не знам кой е мислил това изскочило от сърцето заглавие, но и древните мъдреци, и съвременните реклами казват – бъди това, което ти казва сърцето.

И отново ти се извинявам, драги ми читателю, че ще те занимавам в тази хубава есенна вечер с истериите на един човек, чиято жажда за внимание е неизкоренима. Дори Индия и Монголия, където уж беше дипломат, не успяха да смирят тази негова варварска омраза към мислещите различно.

Едвин Сугарев спря във времето, когато беше на върха на вълната. Застопори се в мига, когато думата му означаваше нещо, когато енергията му работеше за градивни цели. Никога повече той не успя да открие друга кауза, която да защити. Замръзна като вцепенен бик, вторачен в червеното, и не успя да разбере, че плащът го няма, бикоборците са седнали по софрите, а публиката се смее на хипнотизираното животно на арената.

Днес Едвин се опитва да открие отгласи от старото противопоставяне между ново и старо, между дясно и ляво, между социализъм и капитализъм в променена среда. Някак си годините са минали покрай него и той наистина не е отчел колко различни са нещата днес. Прилепва старите си пристрастия към нови личности, защитава Бойко, привиждайки в него спасителя, когото така и не откри през 90-те. Не за друго, те двамата са от коренно различен типаж и във времената преди Виденов Сугарев би клеймил Бойко със същата страст, с която днес го защитава. Причината е, че Едвин така и не откри друг враг, с когото да се мери – завинаги неговата тъмна страна остана БКП/БСП. Подобно на шизофреничен самотник той търси начин да крещи срещу сянката, за да си потвърди, че е още жив, че още присъства. Като бродеща „откачалка“ скита по улиците (и телевизионните студиа) и крещи безпосочно срещу всеки, който е по-млад, по-сподобен и има повече бъдеще от него самия.

Сугарев нито веднъж не демонстрира желание за диалогичност. Нито веднъж не спори с идеи и не защитава идеи. В неговото съзнание се противопоставят само хора срещу хора. Тази страст да отречеш другия, да го унизиш, да го оплюеш носи привкуса на онова време, в което Сугарев е израснал – на грозния социалистически порив да унизиш различния, да си част от една единна маса, която има общ враг и общ месия – защитник от врага. Едвин Сугарев е готов да крачи бодро в сянката на този, когото е обявил за месия-спасител. В случая си е избрал Бойко Борисов, подведен или подкупен от антикомунистическата му риторика. Сякаш, защитавайки го, си купува индулгенция за нещата, които той самият не успя да промени, защото не е нищо повече от креслив глас от старо време.

И до днес Сугарев не обелва и дума за злополучната си кариера като дипломат. Далечният Изток се оказа твърде далечен за него и той се прибра с подвита опашка, не усетил, че са отминали 20 години от времената на първото СДС, на първите митинги, на първите, но истински, протести.

Гладната стачка срещу комунистите, когато те са причинили глад на всички, е достойна. Гладна стачка в защита на този, който доведе глада отново, е грозно, гротескно, карикатурно зрелище. Сугарев всъщност е в състояние на перманентен глад. За здрав разум.

И ще завърша отново със стих от вечно гладния поет:

„..пипки да ти изкълват оная работа

да бди над тебе облак или ангел

да ти направят клизма с дяволска опашка

да се разсипе който зло ти мисли

…

хей колко души има там

какви тълпи те обитават…“

Пресиян Антонов