СНИМКИТЕ ИМАТ ПАМЕТ

Тази кратка история ще ви пренесе в дома на Иван Иванов, фотограф по професия. Иван има едно дете – син на име Иван младши. Синът на Иван учи в първи клас е едно люлинско училище и мечтае като баща си да стане фотограф. Тази вечер синът на нашият герой е гледал телевизия и има въпроси към баща му, който работи нещо на компютъра си.

– Тате, искам да те питам нещо. Каква е тая история с тоя чичко, който се появи на една снимка с едни други чичковци с тъмни очила?

Иван Иванов въздъхва и погалва малкият си син по главата.
– Сине, този чичко доскоро ни беше министър – председател. Нарича се Бойко.
– Знам го! Най – силният, който бие дори и Чък Норис, нали? – казва синът на нашият герой.
– Същият! Оказа се, че той се е появил на това фото с други лоши чичковци – отвръща бащата
– Добре де! А защо от три дни когато пусна телевизора, вместо детски филмчета, някакви други чичковци само говорят, че чичо Бойко не е на тази снимка? – не разбира детето
– Нарича се политика, сине – казва бащата – а в България политиката означава винаги да обвиняваш друг, когато усетиш, че нещата не са добри за теб
– Значи и Гошо от нашия клас е политик – казва малкият ученик – и той никога за нищо не е виновен.
Иван Иванов се замисля. Дали политикът в България не се ражда такъв. Или става такъв по – късно.
– Тате, кажи – пита синът му – в крайна сметка Бойко ли е на тази снимка или не?
Иван прегръща малкия ученик. Май е време да му разкаже една приказка, която е искал да му спести.
– Седни, сине. Сега ще ти покажа няколко снимки.
И цъка на една снимка на компютъра си.
– Тате, това е същият чичо. С кого е на тази снимка. Изглежда толкова млад.
– На тази снимка, тате, Бойко е заедно с още един чичко, който се казва Алексей. Двамата са, как да кажа…От едни служби, които са тайни. Толкова тайни, че всички ги знаем. Тук са приятели, макар че после се оказаха врагове.
– Като аз и Жоро в училище. Бяхме приятели, но се скарахме кой да седи до Ани – казва Иван младши.
– Сине, и в политиката е така – основните скандали са за власт, пари и жени – отвръща бащата – а сега виж тази снимка.
– На тази снимка виждам само чичо Бойко – казва детето и поглежда баща си въпросително.
– Да, така е. Аз съм правил тази снимка. Тогава едно момиче от Перник изчезна. Един месец не можаха да разкрият какво се е случило. В момента, в който направих снимката тъкмо бяха намерили трупа на момичето, което се оказа убито. Точно след 2 минути чичо Бойко ще препоръча на родителите на убитото момиче да занесат на кучетата, които намериха тялото телешки пържолки.
– Тате, това е много тъжно – казва малкият ученик – няма ли нещо по – весело?
– Ето, виж тази снимка – Иван Иванов зарежда нова снимка на компютъра си.
– Хахаха…Ама на тази снимка чичо Бойко държи друг чичко за ухото. Кара ли му се – пита детето.
– Тук чичо ти Бойко държи за ухото новият президент Плевнелиев по време на пресконференция в нощта на изборната победа. Нали е смешна?
– Тате, не е смешна! Знаеш ли как боли. Онзи ден госпожата ми се скара и ме стисна за ухото. Не беше никак смешно.
– Добре де, признавам си. Не е смешно. Ето ти още една снимка – казва бащата и се чуди как да приключва този разговор.
– Ама на тази снимка отново е чичо Бойко с някакви хора около него – казва детето.
– Това са журналисти, сине – отвръща бащата – тази снимка отново съм правил аз. Само след няколко секунди Бойко Борисов ще каже, че студентите в България трябва да станат овчари, защото страната ни има нужда повече от прости хора, отколкото от образовани.
Синът на Иван Иванов, фотограф по професия, поглежда баща си с въпросителен поглед. Той иска да разбере какво точно се опитва да каже баща му, но нещо му убягва.
– Тате, защо ми показваш всичките тези снимки? – изстрелва въпрос към баща си малкият Иван младши
– Сине, ето ти една последна снимка. Това е братовчед ти, заедно с цялото му семейство. Тук сме се снимали пред Терминал 1 на летището. Минутка, преди всички да заминат за чужбина.
– Сашо много ми липсва. С него си играехме на различни игри – казва синът на Иван
– Тази снимка, сине, е в резултат на всички останали снимки, които ти показах – казва бащата и погалва синът си по главата – за четири години снимах много такива снимки на приятели, познати и съвсем случайни хора. Снимките имат памет. Снимките помнят по – дълго от нас.
Малкият Иван кима тъжно с глава.
Взема таблета, подарък от братовчед му, който живее в чужбина и поглежда една снимка, на която са заедно.
А по телевизията един чичко, непознат за него започва да обяснява, че снимките не са това, което са…

Стамен Николов