ПРОФ.ЛЮДМИЛ ГЕОРГИЕВ: НА ИДИОТИЯТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ СЛОЖЕН КРАЙ.

За да лъсне цялата истина, за да стане безпощадно ясно, че на идиотията трябва да бъде сложен край, че Мутрата трябва да бъде озапатен, че Реформаторския блок трябва да се кротне и да започне дълга и упорита работа по изграждане на структури, че окупаторите трябва незабавно да прекратят незаконните си действия! Тези 50 хиляди души на Орлов мост трябва да се разглеждат именно като последно предупреждение за царящото в центъра на София и в Ректората беззаконие!

Людмил Георгиев е възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология и по психология. Професор по социална, етническа и политическа психология в Алма матер. Автор на десетки научни и публицистични студии, статии и седем монографии. В началото на 2014 г. се очаква книгата му „Критическата психология на политиката и историята“. Чете лекции по етническа, политическа, социална и екзистенциална психология и психология на религиите.

„Все се надявам, че народът ще започне да усеща най-после, че грижата за държавността е преди всичко негова“

– Проф. Георгиев, вие преподавате политическа психология. Какъв е вашият прочит на събитията от събота – двата митинга, огранизирани от БСП и ГЕРБ?
– По безапелационен начин стана очевидно, че  петмесечните протести и рехавата окупация на Ректората нямат поддръжка в страната, както и че подкрепата за правителството е по-голяма, отколкото съпротивата срещу него.
Това, че управляващите се осмелиха да направят митинг, за мен е знаменателен факт. Има още няколко такива неща в тази ситуация и първото от тях е, че за първи път може би се постави необходимостта този народ да започне да мисли себе си като нация. Имам предвид нация, която е съставена не само от мнозинствения български етнос, но нация, която включва в себе си и турци, и роми, и помаци, и всички общности, които традиционно населяват тази земя. Досега това нещо не се е случвало. За първи път лидер от турски произход от такъв мащаб говори в центъра на София. Тези нюанси е добре да се маркират.
Намирам, че е крайно време народът да почне да мисли себе си като нация. Българският гражданин Хасан от Ардино е еднакво значим с Петър от Радомир, както и със Зюлкие, да речем, от Якоруда, или Иван от Факултета. Те са еднакво значими с Асен Генов например от жълтите павета на София. Аз не мога да разбера от позициите на какво самочувствие някой може да казва, че единият е по-важен от другия. Това е абсурд. Ако продължаваме така, доникъде няма да стигнем. Полезни-безполезни, качество-количество. Това са абсурдни разделения. Това е един откровен фашизъм, зле преведен при това.
– Според някои съботните митинги са еднакво неприемливи?
– Аз разбирам онези, за които и двата митинга са еднакво грозни, една предимно естетическа позиция, която би била чудесна, ако се отнасяше за друга ситуация. Ако не беше онази продължаваща медийна манипулация, която искаше да ни внуши, че едва ли не цялото общество иска оставката на кабинета „Орешарски“ и връщането на мутрата Борисов като шеф на коалиционен кабинет между ГЕРБ и Реформаторския блок. Ако не беше повече от петмесечният терор, чрез който нищожна групичка същества тормозят гражданите на София под водачеството на известни, умни, красиви и интелигентни другарки и другари от НПО-тата на Сорос и Отворено общество. Ако не беше онова откровено беззаконие на окупаторите в Ректората на Софийския Университет, чиито вдъхновители зад маската на въобразените претенции за морал се държат като зомбирани партийни комисари. Ако не бяха шизофренните напъни на огромния отряд от козируващи журналисти, които лъжеха най-безскрупулно за това, което всички виждахме, че не е така, както ни се представя. Някаква дрогирана групичка от неидентифицирани субекти, искаща да превземе парламента на Републиката, биваше представяна като носител на Новото, а пък полицаите бяха обвинени във всички смъртни грехове. Ако зад цялата тази измама не се криеше простият факт, че се цели нацията и държавата отново да бъдат обрамчени в диктатурата на онова парадоксално същество Бойко Борисов, заедно с разни Цветан Цветановци, Цецки Цачеви и цялата тази долнопробна ГЕРБ-аджийска пасмина!
Ако го нямаше всичко това, естетическото възприятие на случилото се в събота в София можеше и да има някакви основания! Но на фона на продължаващото насилие над мисленето това, което се случи в събота на Орлов мост, повече от сигурно е, че трябваше да се случи! За да лъсне цялата истина, за да стане безпощадно ясно, че на идиотията трябва да бъде сложен край, че Мутрата трябва да бъде озапатен, че Реформаторския блок трябва да се кротне и да започне дълга и упорита работа по изграждане на структури, че окупаторите трябва незабавно да прекратят незаконните си действия! Тези 50 хиляди души на Орлов мост трябва да се разглеждат именно като последно предупреждение за царящото в центъра на София и в Ректората беззаконие!
Повече от убеден съм, че стъписването на естетите е резултат тъкмо от това, макар и все още неосъзнато, предупреждение, което хората от България категорично заявиха в съботния ден на шествието от Орлов мост до президентството! Защото ако това безумие продължава, то очевидно следващия път могат да дойдат и 200, и 500 хиляди! Ако след стъписването последва осъзнаване и нормализиране на ситуацията, то страната все още има шанс! Ако въпреки всичко обаче мутри, реформатори и окупатори продължат с абсурдния си поход към властта с незаконни действия, то драмата очевидно няма да се размине!
– Това няма да доведе до нищо добро.
– Да. Ще възпроизведе това, което традиционнно в България се възпроизвежда. Противопоставяне по всички линии и невъзможността на нацията най-после да започне да мисли себе си в своето единство. Ако тя не го направи, няма как да структурира и държавата си. Това са редоположени неща. Или мислиш нацията като цяло, което е почвата за усещането за държавност, или си разединен докрай и няма държавност, и тогава участието в политиката се разглежда единствено като продължение на традиционните индивидуални стратегии за оцеляване. Бойко Борисов е пример за това. Макар да управляваше България четири години, той няма усещането за държавност, той не знае какво е министър-председател, та камо ли да знае какво е държавата.
– Той управляваше държавата, както се управлява бандитска групировка.
– Да, с полицейски привкус при това. Това е истината.
– Борисов сякаш сложи капката, която преля чашата на процеса на разделението?
– В българската история не е имало такова чудо от това ниво – министър-председател на държавата. Това е уникален случай и естествен резултат на тоталния ни отказ да мислим държавата като нещо наше и даване приоритет на индивидуалните стратегии за оцеляване както сред масата, така и сред елита.
– Вие сте от преподавателите, които не подкрепят окупацията на Софийския университет.
– Да подкрепяш незаконни и противоречащи на автономията на Алма Матер действия, особено днес, когато страната от 10 години е член на НАТО и от 7 – на Европейския съюз, и то през призмата на въобразената идея за борба срещу комунизма, е типичен израз на българската политическа инфантилност, за която говоря. Изглежда закономерно от такава оценка, че сегашните колеги-идеолози на окупацията ги нямаше никакви в началото на този последен преход, когато преди 1989 г. се формираха първите дисидентски движения, а след това беше структуриран СДС. А пък най-отчайващото е, че голяма част от тези днешни „революционери“ се оказват агенти на Държавна сигурност, които си мислят, че с днешната си борба срещу „комунизма“ ще изчистят от себе си този срамен етап в живота си. Те разсъждават така: „По-добре Бойко Борисов, отколкото БСП!“… Това е уникален парадокс, който няма смисъл да бъде коментиран.
– Когато хепънингът приключи, как ще работите заедно с онези, които подкрепяха окупацията, представяте ли си го въобще?
– Що се отнася до бъдещето, за съжаление тази окупация нанася много трайни увреждания на академизма в университета, чиито последствия ще тегнат години напред. Алма Матер много време ще се лекува от днешните травми. Това се отнася и до отношенията между колегите, които днес са драматично противопоставени, защото идеолозите на окупацията разглеждат нас, противниците, едва ли не като долни комунисти. Наистина сме заприличали на всичко друго, но не и на университет.
– Как стигнахме дотук – до това противопоставяне, до това отрицание на всичко, до тази омраза? Май пътят не ни отведе до храма, а някъде другаде…
– В основата и на днешната, и на предишните исторически драми на българската общност стои, според мен, една твърде типична амбивалентна културна представа, която предполага приоритетите на индивидуалните стратегии за справяне и оцеляване, придружени с отказа да се мисли общността и отсъствието на чувството за държавност. Към това трябва да прибавим липсата на достатъчно историческо, а оттам и на психологическо време, през което общност и елити да самоосъзнаят себе си като нация и държава. Тук нямам предвид само онези прословути „500“ години, но също и предшестващите ги сто, през които на практика няма българска държава, а това значи формиране на специфично културно отношение към света, в което индивидуалното оцеляване се приема като свръхценност, а представите за общност и държава са изпразнени от съдържание. Впрочем тъкмо в тази посока можем да си обясним и историческата трагичност на Левски, на Ботев и другите радетели за създаване на самостоятелна и независима българска държава. Тази тяхна лична драма се определя от невъзможността огромната част от общността да промисли идеята за необходимостта от собствена държава.
В същото време не по-малко драматично се полага националната психика и през последните 135 години от създаването на Третата българска държава. Оказва се, че за такъв изключително кратък от историческа и психологическа гледна точка период българската общност преживява три дълбоки състояния на социална аномия, на фундаментални преходи – след 1878 г., след 1944 г. и след 1989 г. В тези етапи, в които старите норми вече ги няма, а новите все още не са утвърдени и не функционират, като културни регулатори на мисленето и поведението се възпроизвеждат точно тези типични представи за значението на индивидуалното оцеляване и липсата на чувството за общност. Нещо повече – в такава психична среда държавата се разглежда като ненужно бреме, което е дошло незнайно откъде и определено пречи на индивидуалното битие. Затова българската общност предпочита да делегира права на друг, който да се оправя с тази тежест, с държавата. През първия преход това е монархическата институция, през втория партията-държава, а през третия – различните социални инженери, заявили се като Месии на общността. Бойко Борисов е последният от тях засега, но от друга страна, тъкмо неговата одиозна фигура е нелицеприятната истина за спецификата на българската култура като цяло и политическата в частност.
Що се отнася до храма, за който ме питате, гениалният български поет Стефан Цанев навремето само в един стих дефинира състоянието на общността: „Свинята мисли кочината си за храм, за Дева себе си, Исус е нерезът“… Няма какво да добавя, струва ми се.
– Ще рискувате ли с прогноза какво предстои? Ще се появи ли ново „красиво обещание“?
– Лечението на националната психика от управлението на Бойко Борисов може да започне след неговото тотално изолиране от живота на обществото. В тази посока, както казах, определено съм оптимист. Що се отнася до „красивото обещание“, все се надявам, че народът ще започне да усеща най-после, че грижата за държавността е преди всичко негова, че той не може да се откаже от тази си роля и да я делегира на друг, независимо от илюзиите на изборните процеси. Заедно с това ние ще трябва да започнем да мислим и собствената ни представа за това какво представлява българската нация. Опасявам се, че огромната част от населението все още не е наясно за това. И най-важното от моя гледна точка, от гледната точка на моята критическа психология – трябва най-после да се сложи началото на процеса на осъзнаване на собствените ни културни особености, които векове наред затлачват общностната психика. Само тяхното осъзнаване ще предположи необходимостта от създаването на такива условия, чрез които те ще бъдат преодолени постепенно. Вярно е, че за това е необходимо дълго историческо и психологическо време, но не по-малко вярно е, че за кратък период ние по никакъв начин не можем да изградим у нас морал и ценности, които другите народи и нации са създавали с векове. Може и да не звучи твърде оптимистично, но това е истината, друг изход няма.
Светла Василева

В. Дума