Агент на ДАНС: Втрещени сме! Тези хора са затвора! Afera.bg: Вие мишки ли сте, кажете кой ви спира!

Вече имаха всичко. Всичко онова, което ТЕ трябваше да свършат за да си заслужат заплатите. На тепсия им беше поднесено онова, което не можеха да свършат месеци наред смехотворните им регионални бюра, пълни с агенти на родното ФБР с вид на чиновници, които махаха гащи с костюми и при всяка среща с бандит или журналист, пълнеха гащи. Това бяха старите информационни работници на НСС, които като видеха белезници и се изчервяваха като пред първо чукане.

ДАНС имаха всичко.

Някакви неконтролируеми репортери разриваха минираните полета на корумпираните магистрати и ченгета във Варна като трактори, докато местните агенти пишеха доклади, разбори, анализи и всякакви писания и хленчеха – да, ама, не можем нищо да направим без прокурор.

Прокурори обаче за поръчкови „европейски упражнения” винаги се намираха.

Бях се превърнала едновременно в агент на прикритие, журналист, ченге и бандит. Месеци наред трупах информация за онези, които всъщност трябваше да вършат всичко това, и продължавах да си калявам нервите след всяко поредно успиване: „Спокойно, търпение, информацията ви е точна, работим, болното място на ръководството на ДАНС е „модела Варна”, ще се случат трусовете!”.

От самото начало знаех, че ме лъжат.

Бях минала отдавна слънчевия и възгоржен период на младата журналистика, когато си готов да повярваш на всяко вдъхващо доверие ченге, че ще помогне да бъде разплетена корупцонната схема.

Времето и Господ ме научи, че в България нещата никога не са справедливи. И никога не се случват по закон. У нас интересите и парите бяха толкова огромни, че всички бяха оплетени като свински черва и нямаше как единият да извади окото на другия.

Знаех, че ме лъжат, но играех своята игра.

А играта ми беше простичка – колкото се може повече информация, закована с доказателства за да не могат да мръднат. Изобщо не се надявах, че Върховна касационна прокуратура, МВР или ДАНС ще си развалят дослука, но знаех, че рано или късно цялата истина излиза.

Така ми се даваше. От Горе. Или поне така се шегувах.

Някога, когато една млада дебела съдийка по евтина поръчка ми беше изпляскала присъда 8 месеца лишаване от свобода при три години условен срок „за клевета”, с която местната власт искаше да ми запуши устата, пред съда се разсмях. Не можех някак да повярвам, че и мутрите по онова време нямаха такава присъда.

Дебелата съдийка истерично изкряка – ще ви глобя за непристойно поведение пред съда, а в очичките и като на лента минаваше надписа „кариера, пари, кариера, пари….”.

Кариерата не закъсня.

Дебеланата отслабна и благодарение на висшата си господарка в Окръжния съд успя да заработи здрави мангизи като издигната в кариерата.

Сега вече ходи като царица със стандарт на мутреса, или поп-фолк певица. И понеже се чуди кой от двата имиджа да избере окончателно, дава интервюта в местната преса от кой точно магазин и от коя марка си избира бельото.

Всички в съда и прокуратурата знаят за колосалните рушвети, смачканите дела и схемата за правене на мангизи.

Всички мълчат като плъхове.

Нямах никакви илюзии.

Ако онези по върховете на съдебната система не приличаха на Дебеланата, то поне всички те бяха от нейната порода. А ако не бяха, нямаха никаква сметка да си пържат хората.

Това беше Затворено общество. Знаеха си лайняните далавери до една, брояха до стотинка рушветите на другия, поименно можеха да ти изредят смачканите и пробитите дела, но това оставаше за консумация в кафенето, кръчмата или по кюшетата на съдебната палата.

Нямаше кой да им среже възела. Възелът беше общ.

„Мега” прокурорката и висшето ченге с три пръста чело, по време на разследването на едно ужасно дознание с още по-ужасен обществено значим характер, бяха изпили една кола уиски със син етикет. А полицайчето се беше научило да пуши скъпи пури.

Полицайчето беше от едно силистренско село и навярно цял живот копнееше да заприлича на всички онези висши ченгета, които като оглавяха службите и ресорите в МВР, лапваха пурите от по две-три хиляди лева.

Бях заковала цялата им група, която по безобразен начин действаше като наказателна бригада. И волно, или неволно работеше за истинските мафиоти в морската столица.

Дознанието, по което, иначе услужливите медии пишеха, че е заловена цялата мафия на Варна, целеше просто да издигне в кариерата няколко провинциални комплексари, да разчисти пътя на „нашите си” мафиоти и да влезе в графата „европейски упражнения”, която трябваше да послужи като пясък в очите на Европейската комисия – как България се справя с престъпността.

В същото време ченгета и прокурори действаха като долнопробни бандити. И правораздаването беше сведено до търговия, рушвети, лъскави косюми и стандарт за дознатели, плюс Аудита, както и до безпрецедентното нарушаване на основното правило – закона над всичко, когато разследваш, когато разкриваш, когато съдиш.

– Втрещени сме! Това, което се случва във Варна не може да бъде истина. Но, имаме пълна информация, нашите също работят здраво. Потресени сме как е възможно тези хора да правят всичко това!

„Тези хора” са висши полицаи и магистрати.

– Ами аз това го говоря от месеци наред. Защо чак сега се потресохте? И каква файда като сте се потресли? Нали сте ДАНС, да му еба майката? За какъв такъв са ви направили? Да се втрещявате, или да правите нещо? – губех нервите си някъде по пътя. Имах чувството, че се блъскам в една стена и главата ми отскача като плажна топка.

Говорехме едно и също. Сега даже предвиждах думите на дансанджията – ето сега, точно сега, изчакай още малко, работим, нещата ще се случат… Това го чувах месеци наред. Като мантра. Тоя път оня отсреща обаче рече:

– Виж сега, работата е много деликатна. Значи ако ние тръгнем, трябва да има прокурор зад нас, а нали знаеш, че е много трудно да се намери такъв при подобен случай…

– Айде бе, и какво му е трудното и деликатното на случая? Да не би да е по-деликатен от смешките с Галевити и Баретата? Имате си там един, дето само Яне да ревне и хуквате след него като малоумни… Де го тоя борец за правда бе? Де го тоя прокурор? – знаех, че същият този всепрехвален прокурор като е чул за какво става дума по случая във Варна, си е бил камшика сам и се е отказал да действа.

– Ами ако ние тръгнем, ще се изтълкува, че повеждаме война на прокуратурата и МВР, че тръгваме срещу тях за да им разваляме дознанието…

– А какво още трябва да се случи? Ако тези хора започнат да убиват? Вие пак ли ще си играете на обидени и обидчиви госпожици? Нали сами признавате, че се вършат престъпления?

– Чакай сега, спокойно. Нещата се знаят и ние ценим изключително това, което сте направили. Информацията ви е абсолютно точна. Нашите също работят. Всички сме потресени. „Моделът Варна” е втрещяващ. Сега ще видим какво ще се случи и тогава ….

Говорех вече ледено. Това ми беше крайната фаза. Всички онези, които знаеха какво е да си с мене, знаеха, че престана ли да викам и да се пеня, и заговоря ли ледено, това означаваше краят.

– Вие мишки ли сте, бе? Педерасти ли сте? Кажете кой ви спира? Как е възможно, когато става дума за подобни драстични престъпления да ми говорите кой на кого щял да се обиди? Как така намерихте на бърза ръка прокурор за да ушиете варненската съдийка за подкуп, само защото любовника и я изработи? На кого трябваше да стане в подчинение варненския административен съд, че така бързо ударихте, а?

Говорех и в същото време знаех, че няма никакъв смисъл от всички тези думи.

– Права си, както винаги. Но това е системата. Знаеш ли, че има откровени бандити, които са шефове на дирекции в МВР и ние нищо не можем да направим! Да не мислиш, че и ние не вием като ранени животни? Един от най-висшите полицаи в МВР е завършен мафиот и никой не ни чува…

– Ами вървете на майната си тогава! За какво сте? По тази логика за да не се скарате с прокуратурата, със Станишев, с Миков, никога няма да заковете висш корумпиран магистрат или ченге, така ли? За нищо не ставате, брат, повръща ми се от вас!

Дансаджията нямаше какво да ми каже повече. Но продължих не заради него, а за да изтрия собствените си сълзи, които вече течаха по бузите ми от безсилие.

– Сега ще ти кажа само едно. Всичко, което се случи ще излезе на бял свят. Ако не ме изчистите, ще напиша тази книга. Ще извадя всичките кирливи ризи на тези лайнари, които си мислят, че могат да въртят Варна и България на пръста си. Изобщо не ми пука. Но ще вкарам целия парламент в ДАНС, ако трябва, за да видим какво знаете, какво сте свършили, какво има в масивте ви и защо главният прокурор също продължава да се прави, че е от Левуново…

Затворих телефона, който естествено, беше под контрол.

Отпуснах се и свих единият пръст на ръката си.

Не бях напълно сама. Имаше един човек до мен, който струваше колкото цяла армия. Господ ме беше пожалил – поне до този момент, въпреки всички опити да ни разделят. Не си сама, не си сама, не си сама, повтарях си и дишах дълбоко.

Телефонът извъня.

– Готова ли си? – дрезгав глас. Само толкова и затвори.

Облякох анцуга, нахлупих бейзболната шапка и сложих черните очила. Докато агентите с костюми пишеха анализи за „обстановката”, на мен ми трябваше конкретна информация.

В света на мутрите трябваше да бъда мутра.

Веселина Томова