Как натисках Алексей Петров

"Медиите натискат службите”, твърди в интервю пред в. „Уикенд” съветникът на шефа на ДАНС Петко Сертов – Алексей Петров. Ето какво казва още той: „Имаме негативен опит от използването на медиен и политически натиск срещу службите за сигурност през последните 20 години на прехода. В преобладаващата част от случаите медийният натиск е политически и корпоративен. Голяма част от медиите лесно биват въвличани в кампании, целящи оказването на натиск под една или друга форма. Допълнителни рискове за въвличането на медиите в подобни кампании е неясната собственост на голяма част от тях. Медийният и политически натиск създава три групи рискове за националната сигурност: влошаване на психологическата среда в службите, изтичане на квалифицирана информация и създаване на чувство за недосегаемост и безнаказаност в престъпните кръгове. В България на службите за сигурност и медиите предстои да извървят дълъг път до създаването на работещи и устойчиви модели на взаимодействие. У нас се е развил своеобразен частпром в сигурността. Депутатите, които трябва да са стожери на сигурността, със своето поведение и действия, я подкопават. Затова хората не вярват на институциите. По мой адрес за изречени много лъжи и са правени много опити да бъде злепоставян даже пред чуждестранни посолства. Но година и половина, откакто съм в ДАНС, никой не показа нищо конкретно, освен познатото омаскаряване”.

Алексей Петров категорично е прав в едно – че на спецслужбите и на медиите предстои да извървят дълъг път до създаването на работещи модели на взаимодействие.

В цял свят разследващи журналисти и спецслужби са партньори и си пазят гърба един на друг.

В България журналистите са третирани негласно от спецслужби и ченгета като врагове.

В цял свят спецченгетата работят заедно с разследващите журналисти и има едно неписано правило между тях – на финала на общата битка, журналистът получава първи новината за изработеното от спецслужбите с негово съдействие.

В България спецсслужбите употребяват и пълнят набелязани и впримчени от тях издания със сугестираща предварителна информация и така разчистват сметки.

Алексей Петров категорично не е прав в едно – пътят до взаимодействието между медии и спецслужби не е никак дълъг. Той е ужасно кратък – само при едно условие – че в тази играе се играе коректно, а не по почина „прецакай другарчето”.

И тъй като Алексей Петров твърди, че медиите натискали спеслужбите, сега му е времето, без бой с чукове, да си призная:

Да, аз натисках Алексей Петров!

Да сме живи и здрави, през есента, в една книга, която подготвям, едно към едно ще излезе цялата история „без маска и без грим”, но съм длъжна днес да подвигна леко завесата.

Аз съм една смотана варненска журналистка. За такива като мене столичните светила на журналистиката се изказват снизходително – провинциални дописници. Лошо няма, при мен обаче късметът ми вързва зара.

Преди една година не аз проявих интерес към Алексей Петров, а той към мен и към сайта, който списвам. Напълно оправдано – на провинциалната „дописничка” изобщо не и пукаше какво ще пусне в сайта. За цялата тази история обаче – в книгата.

Срещнах се с Алексей Петров заедно с Веселин Данов. Бях преминала през мълчаливия отказ за съдействие на варненската дирекция на МВР в лицето на шефа и комисар Митко Димитров, по повод сигнали и информация за корупция в службата БОП – Варна. В МВР си криеха насраните задници един на друг и това, че ми се проправяше път към ДАНС, за мен беше чест.

Впечатлението ми от Алексей бе порязяващо. Той не каканижеше излишно, не мънкаше и не обещаваше глупотевини като ченгетата с три пръста чело на варненска територия.

Каузите ни съвпадаха. Аз водех битката си срещу корумпирани ченгета, висши офицери и магистрати. Той – също. Стиковахме позиции и начини на действие. Това беше първата част от модела на „взаимодействие на медиите със спецслужбите”. Седмица по-късно арестуваха Веселин Данов и това стана повод за отвратителни спекулации. Както от страна на обвързаните варненски магистрати и ченгета с мафията, така и на среди, които изобщо не бяха в час какво точно се случва. Научих се да мълча, защото когато си „взаимодействаш” със спецслужбите трябва да умееш да мълчиш, дори и когато си журналист и искаш да изгърмиш преди всички всичко. Заради глупотевините, късният пуберитет и голямата уста на Веселин Данов, Алексей Петров го следяха, подслушваха телефона му, засичаха мобилните му клетки. С мен бе същото.

Много по-късно главният прокурор Борис Велчев щеше да се обърне към служител на ДАНС с думите: „Ама тя нали защитава Данов?” и щеше получи отговор от дансаджията: „Тя може да е приятел на Данов, но защитава истината! А истината е такава, каквато я пише!”. Поводът за питането на Велчев бяха шокиращите доказатества, които му бяха предоставени от ДАНС, вследствие на работата по прословутото „мега” дознание, разследвало като… кучето на нивата.

В продължение на почти година аз като разследващ журналист свърших брилянтно работата си със спецслужбите. И съвестта ми е чиста като сълза.

Направих и невъзможното – вкарах няколко лица, мои източници, в схемата, включително, завързвайки ги за спецслужбите. Те работеха като пчелички и натрупаха масиви от информация и доказателства, за които териториалното звено на ДАНС – Варна можеше само да мечтае. Навярно сега на някого всичко това може и да звучи смешно, но в книгата си ще опиша всички ситуации „като на филм”, които никога не съм предполагала, че могат да ми се случат. Включително и рисковете от „прецакването на другарчето”.

След цялата тази свършена работа, започнах да натискам Алексей Петров и всички останали, които работеха по случая.

Натисках ги нагло, арогантно, ядосано, разплакано, яростно. Защото знаех какво имат спецслужбите и защото недоумявах защо НИЩО не правят.

Оказа се, че те си били „свършили” работата. Обаче нямало прокурор, който да застане зад гърба им. Оказа се, че не можело ДАНС да се скарат с главния прокурор Борис Велчев и Върховна касационна прокуратура. Оказа се, че въпреки че са „втрещени” от безобразията, вършени във Варна от магистрати и висши ченгета, „нямало как да развалят „мега” дознанието”, защото какво щели да кажат от Европа и как щели да си развалят отношенията с ВКП”. Оказа се, че са съгласни с мен, че това е звездния шанс на главния прокурор Борис Велчев да размаха гилотината над главите на безобразните си подчинени прокурори и над смехотворните, обвързани с мафията ченгета, обаче „нищо повече не можели да направят”. Оказа се, че нямат отговори и на въпроса за какъв такъв тогава са ги създали ДАНС и по тази логика ще имали ли някога арестуван поне един висш магистрат или висш полицай, щом не искат да скършат хатъра на Борис Велчев.

Да, натисках ги! Защото имах правото да поискам от спецсслужбите, на които бях съдействала с абсолютното съзнание за изпълнен граждански дълг, да свършат последното – най-лесното – да сложат белезниците.

Само че дойде втория етап от „взаимодействието между спецслужбите и медиите” – хвърлиха мене на вълците.

И си измиха ръцете. Неправейки нищо. Това не е никаква изненада – случва се и в най-кофтите филми. Алексей Петров струва колкото целия ДАНС на квадрат. Обаче в ДАНС е пълно с куп ченгета, които цял живот се буткаха в контраразузнаването и бичиха частпром, както самия Петров отбелязва, и никога не бяха помирисали и белезници. А и ги беше страх да гъкнат. Навряни като мишки по бюрата, те никога не знаеха какво точно да направят, или как да провят куража и хъса да се борят за да отстоят позицията си.

Те бяха подчинени на премиера, а знаейки, че откровени бандити са начело на служби в МВР не можеха да направят нищо. Ядяха се един друг в спецслужбите и си правеха мръсни интриги един на друг.

През това време, аз и няколко луди като мене, чакахме ДАНС да си свърши работата.

„Медийният и политически натиск създава три групи рискове за националната сигурност: влошаване на психологическата среда в службите, изтичане на квалифицирана информация и създаване на чувство за недосегаемост и безнаказаност в престъпните кръгове”, казва Алексей Петров. И сигурно е прав. Обаче аз нямах зад гърба си олигарх, който да издържа „мощната” ми медия. Нито пари, нито ресурси, нито някой престъпник, който да ми ръководи писалката. А и тези, които вече ми бяха свалили „профила”, знаеха, че такъв, който да ми движи писалката още не се е родил.

Онези корумпирани прокурори и ченгета, срещу които поведох битка денонощно подслушваха разговорите ми с Данов от ареста. И градяха тезата, че престъпните кръгове влияели върху медиите.

Освен с Данов обаче, милите, трябваше да вдянат, че един разследващ журналист говори с всички – с наркобосове, с политици, с ченгета и ако трябва със Сретен Йосич.

Натискането ми върху Алексей Петров приключи. Безславно. И с пълно поражение. Системата можеше да смачка, когото си поиска. Аз бях най-лесната.

Но днес, когато Алексей от пиетдестала на най-тиражната медия, принципно и на ангро пръска общи фрази за медиите и спецслужбите, не мога да не реагирам.

Прав си Алексей, но кажи цялата истина!

Тази, която знаеш ти, знам я и аз. Тази, която знаем всички. Не се крий зад общите, добре звучащи фрази за взаимодействие „тинтири – минтири”. Кажи кой вързва пранги на ДАНС, кой бачка зад гърба ви като „вътрешен враг”, кажи и защо се налага да прецаквате ценното, иначе взаимодействие с разследващите журналисти, само заради други мръсни интереси. Които не са за казване.

Кажи я тази истина. Не си венчан за ДАНС.

А аз повече няма да те натискам.

Просто защото, може би всички ние, смешните провинциални журналисти, се надяваме като в „Жега” насреща си да видим чест и мъжко партньорство.

А не да играем в серия от „Инспектор Стрезов”.

В подъл, селски, български вариант – с нож в гърба.

Веселина Томова