Бойко Борисов – „нашият лидер” №2
Нашият лидер изисква от нас…”, пророни сърцераздирателно Цецка Цачева в първото си изявление в кулоарите на парламента. „Царят посочи г-н Борисов за водач в два многомандатни района, а той посочи мен за водач в Пловдив…”, промълви благоговейно Лъчезар Иванов в поредното си медийно „участие”, в което пропусна да вметне, че мандатът вече бил даден (?!).
И впечатлената „публика” тутакси трябва да разпознае Бойко Борисов като „нашият лидер” №2, тъй като неговите последователи не са особено оригинални – „нашият лидер” не беше ли онзи потресаващ вопъл на „царедворците” към богопомазания според тях Симеон.
Бойко Борисов наистина „възникна” и се разви пред очите на винаги готовата за обладаване от поредния харизматичен водач „публика”. От един момент нататък. Преди това беше охраната на Т.Ж. и приятеля на Валентин Златев. Последва и качването (по наследство – както прилича на един готвен да бъде припознат като носител на харизма бъдещ „естествен лидер” (военен термин) на равнището чрез тъй навременната и добре отиграна смяна на охраната на Симеон – Румен Ралчев (също бивш охранител на Т.Ж.) сдаде на Бойко Борисов.
Според класиците (Макс Вебер и предходници) харизматичният лидер посочва наследника си. Само за прегледност – Т.Ж. „посочва” Симеон, а той – Борисов. Подреждане в линия. Но геометрията не е вярна, а само е удобна, както реди сладурски лаф Анри Поанкаре. Толкова повече в политиката нещата са по-засукани и преплетени, а митологията за обща консумация може да привиди един Борисов не като обикновен пожарникар с „разпънат шланг”, а като Лобачевски на мимолетните конфигурации на неевклидовата ни политическа сцена.
Как няма такива като Лъчезар Иванов да откриват легитимността си като придобита след ПОСОЧВАНЕ. Питането е – това ли са новите естествени лидери на Борисов? И още – няма ли да бъде наказан той след време заради очевидното погазване на естествения подбор?! Някои от кадровите му решения са просто изумителни – „находки” отвсякъде. Особено в парламента. При реденето на правителството Борисов е някак по-придирчив.
Обаче…
Как няма да посочва и да реди Борисов, след като президентът отсече – „Хората гласуваха не за ГЕРБ, а за Бойко Борисов!”. А Борисов се прави, че си вярва – „Самичък изградих всичко – партия…”. Едно е сигурно – Борисов прояви търпение и дочака своя час. А това не е малко…
Но той много прилича на „Сеньора в своите владения” – постоянно излиза от една роля, за да влезе в друга. Апропо – сеньорат или посочване на последователи се среща твърде често в Ориента. Оттук и „дългът” за изтребване на всички други възможни кандидати в дома на Осман (Вебер).
Всъщност Борисов не е класически харизматик. Класиката прогласява – харизмата може да бъде само „пробудена” и „изпробвана”, а не „научена” или „формирана”. Той е „микс” между двете – в един момент беше класически неофит. Припознаха го за новопосветен в политическата „класа” (Сега тя е в краката му, клепкайки с челобитен патос). И тъй като само изпробваният новопосветен се допуска до владетелските власти, тестваха го на различни позиции.
Харизматичният лидер се справя. Полира уменията си, но се грижи за браздите в „лоното на мозъчната си пулпа” (Кабанис). Задължителният „тефлонов ефект” опакова имиджа му – удари на съдбата, които биха размазали неприпознат за носител на харизма, отскачат от него почти без следи. И така придобива „авторитет” – квалификация за лична власт.
Опасността – да се увлече от удобствата на командната верига. Костов и Симеон са различни примери на едно и също явление – господарско отношение към последователите и тяхното преразпределяне в рамките на Клиентелата. След като се напапкат временно овластените безличия завличат в политическото небитие господарите си.
Борисов засега действа по-решително от бившия си политически „патрон”. Случилото се с рапърчето му беше нужно като знак. Договорът за лоялност с депутатите при него ще бъде действаща властова техника, докато харизмата му е призната и всекидневно потвърждавана. Това е закон. На гребена на електоралната „революция” щабът на харизматичния водач управлява (Вебер) чрез временен мандат с отзоваване. Макс Вебер е железен познавач на Френската революция – много повече от Пантев, който не пропусна каламбурите обаче с 14 юли. Принципът на отзоваване е действал неотменимо в Комитетите за народно благо.
Как иначе – харизматичният водач знае, че е обречен, ако подвластните не са доволни от благосъстоянието си при неговото властване. В това отношение харизматичният водач се нуждае от верен властови инстинкт – Борисов очевидно го притежава за момента. Той знае, че нищо не може да направи без паричките от ЕС. Затова изпраща очакваните оттам сигнали и в замяна е дарен с предварителна информация за отпускането на спрените пари по САПАРД.
Това разбива родната „публика”, свикнала да се реди на опашка за билети за оперна „звезда”, след като е аплодирана в Италия. Примерно. Сега родените бюрократи и демократите на заплата в Брюксел не могат да се нарадват на новия политически водач в България. И го затрупват с подаръци – все същото позволяващо предвиждане знание, което е тяхната най-голяма тайна. Сега ехалето няма как да не плесне с ръце и да се възрадва – „Нашият човек е в играта, ще завърти нещата и ще оправи…”. Така се говореше и за Симеон – до време…
Борисов не си поставя срокове. Но с антична страст гради образа си на „вечен” победител – „винаги пръв да съм в боя и другите да надминавам” (VІ песен, 208). Като не забравя внушението за лекота при победата – добре се е сражавал този, който с лекота е побеждавал (Сун Дзъ). „Да правиш нещо добре, означава да си го направил по-добре от друг. За да бъдеш пръв, трябва да изглеждаш пръв, трябва да се правиш на пръв” (Хьойзинха). Класика – изкушението да бъдеш това, което изглеждаш. Борисов систематично се упражнява в това изкуство.
Изобщо при „анализирането” на Борисов се забравя каратето и се преакцентира върху неглижиращото – „пожарникарчето”. Борисов нито е световен шампион по карате, нито е супергерой от кохортата на знаменитите щатски пожарникари, но Хладнокръвието му не е за подценяване. Както и „тежкото му его” – наистина винаги се стреми на него да му е удобно, защото „владетелите трябва да предоставят на други неблагодарните дела, а за себе си да запазват благодатните”. Но и при този комфорт да не се поддават на изкушенията за негативна терапевтична реакция.
Борисов едва ли трябва да бърка „разпоредителната власт” на харизматичния водач с узурпираното право да се раздава лидерско „правосъдие” чрез квалификации и лафове на едро. И вероятно не бива да забравя – за политическите водачи съдят не по намеренията, а по резултатите. За изборите успя. Но те бяха само средство към властта. Тя пък е инструмент за потвърждаване на харизмата – водачът трябва да прави подвластните щастливи. Всекидневно.
Ако Борисов си мисли, че сме впечатлени от кадровите му решения в парламента, греши – Цецка Цачева „изпъква” само на фона на Лъчезар Иванов.
Но и двамата са безпощадно лоялни последователи засега – „нашият лидер” и прочие. Това унищожи Симеон – сега дори най-малоумните му поддръжници не искат и да чуят за „царя”. Защото вечните „наши” винаги протръбяват – „Ние сме на ваша страна”. Деленето на „наши” и „ваши” компрометира дори „автентичния” харизматичен лидер. Какво да говорим за убедения демократ. За какъвто ще се представи Борисов при първите трудности – за да сподели отговорността, разбира се.
Ако не иска „публиката” да го привижда като „нашият лидер” №2, да влезе в друга роля – още по-добре: да бъде себе си, а да не изобразява „човек от народа” (Т.Ж. далеч не е откривател на този вечен властови пиниз).
Любомир Живков