Двойното дъно на двойния стандарт
Темата за ченгетата и досиетата, както и за двойните стандарти, има двойно дъно. Както и да бъде изтълкувано, колкото и бумерангово да се окаже разсъждението ми в очите на желаещите да го видят по този начин, ще се опитам да го покажа.
Гледам снимка в интернет на усмихнатия и уважаван от мен бивш председател на комисията по разкриване на досиетата Методи Андреев. Ако има някой, който да е представителен за последователните, макар и не дотам успешни усилия за разконспириране на конспиративното в нашата държава, това е той. Методи Андреев и днес не отстъпва от принципното си становище и приветства намерението на Бойко Борисов да бъде отворен остатъкът от досиетата.
И с кого се е „обградил” той, най-представителният и най-последователният в тази борба? Ами „обградил” се е със Серафим Стойков. Вижда се на същата снимка до него на пресконференция. Седи със сведена глава в явен дискомфорт и в дисонанс с широката усмивка на г-н Андреев. Може би защото там се говорят едни обобщения за ДС, а самият той е дългогодишен щатен служител на ДС.
На Серафим Стойков дължим разкритията от първата вълна по отношение на ДС. Не го познавам, освен като интервюиращ, нито пък мога да знам точно какъв дял има в демонтажа на машинарията на бившите служби. Но мога да си представя какво му е струвало да застане публично срещу бившите си колеги и да оглави службата, която по време на правителството на ОДС започна да подава на публиката информация за точно това минало.
А какво да кажем за Радослав Райков? Той пък е почти неизвестен на публиката. Направи го известен с едно единствено интервю Констанца Анчева в „Отечествен вестник” веднага след падането на кабинета на Филип Димитров през 1992 г. Райков, вторият човек в йерархията на разузнаването, току-що изгонен от току- що назначения от президента Желев нов шеф Бриго Аспарухов, не просто проговори, но назова точните агентурни имена на Доган и обкръжението му, барабар с легендите им и някакви там автентични кодови номера.
Информацията му, като на ченге, оглавявало години наред турското направление в разузнаването, беше убийствено точна. Нито една българска медия обаче не я разпространи. Моя скромна милост направи това в първото си предаване „Още” по телевизията ( в което по-късно също така беше показано и разказано, как Бриго Аспарухов и компания инструктират български журналисти по вътрешно политически теми в тайни квартири на разузнаването на българска територия – с това се занимаваха тези другари!).
Получих заплахи за живота си, но това е нищо. Защото Констанца се спомина от скоротечна болест в разцвета на силите си и остави 4 сирачета. Радослав Райков, също след заплаха за живота му, избяга от България и вероятно и до днес се крие някъде в чужбина ( обади се в „Свободна Европа” няколко пъти).
Мога да продължа с много драстични примери от бърлогата на злото, заради което изобщо я имаше ДС. Родени, расли и възпитавани като еничари ( за което, с извинение, нямат никаква вина) срещу собствения си народ хора, като Литвиненко дръзнаха да се надигнат срещу главорезите в Русия и в собствените им редици. И платиха с живота си по особено мъчителен начин.
Уважаеми смелчаци, тук и в уютната чужбина, които обичате да обобщавате по адрес на подлежащите на заклеймяване, лустриране, а защо не и кастриране на всички гадове, докоснали се или „докоснати” от ДС , дали вашият позволен днес безкомпромисен гняв е чак пък толкова справедлив и обоснован от собствената ви смелост да се опълчите срещу същата тази смъртоносна система?
Ясно е, че този въпрос ще предизвика нови оплювки и най-малкото подозрения, че се опитвам да прилагам двойни стандарти. Нищо подобно. Двойните стандарти ги има ( снимката на Серафим Стойков от ДС до най-представителния в борбата с ДС Методи Андреев). Упоритото нежелание да бъдат признати обаче няма да помогне на никого и на нищо. Двойни стандарти няма само във фабриката за бройлери, в която са излюпени , живуркали страхливо и пременени днес като ястреби „преследвачи” на ченгета.
Двойните стандарти са неизбежни , защото хората, ако някой не знае, се различават, колкото и да се опитват да ги унифицират. Важното е да не бъде допускано да има двойно дъно – а точно то е навсякъде, където и да задълбаете. Ако имате малко смелост да вдигнете кирката и да копнете около себе си, поне толкова енергично, колкото хвърляте камъни по другите, може и да го забележите.
Само че от такова копане човек може и да пропадне. На два метра под земята. Малцина го правят
А на онези, които ще подвикнат по този повод „ кво сега, да ги наградим ли осъзналите се ченгета”, няма да влизам в тона. Само ще им припомня, че и за тях важи призивът на президента Кенеди пред гражданите на Западен Берлин: „Не питайте какво ще направи за вас вашата страна, а кажете какво сте направили вие за нея”.
Впрочем Кенеди говори пред берлинчани в разгара на най-яростната конфронтация със СССР. Сърцата на тези берлинчани, на два пъти на поредни избори, печели с пламенни речи срещу бруталната съветска политика бившият комунист Ройтер. „Двоен стандарт”, нали?
На желаещите да повтарят расистката мантра, че нямало бивш негър, бивш комунист и бивше ченге, пожелавам да си отговорят какво са направили за своята страна, преди да се въоръжат с тази удобна за избиване на собствени комплекси примитивна философия. А и да се запитат: те самите позволяват ли си да имат правото да се променят, или смятат, че това е „двоен стандарт”?
Защото без развитие, без промяна, човек си остава на дъното, колкото и високо да му се струва то. И много често дъното е двойно – много по-често, отколкото мнозина „праведни съдници” на грешниците са склонни да си го признаят.
И още едно интересно наблюдение: истински пострадалите от комунизма, пред които само мога да сведа глава мълчаливо, далеч не са сред най-шумните участници в обобщенията за това как „бившите“ трябва да бъдат поставени под общ знаменател и да минат „под ножа“ на моралното заклеймяване. Те просто са били „шумни“, когато това е било опасно.
Твърдя, че не си противореча, когато казвам, че ДС задължително трябва да бъде разконпирирана до последното досие, но в същото време пледирам за разбиране към правото на хората да бъдат различни, когато ги съдят индивудуално за колективна вина без да са причинители на нечия лична трагедия.
А и съставът на съдийското жури не е без значение – желателно е да се състои, ако не от светци, то поне от хора, които с ръка на сърцето си могат се похвалят, че са изпълзели напълно чисти от кочината на комунизма – не са грухтели “ другарю началник“, не са се докоснали до масовите идиотизми на комсомола и ОФ, не са се домогвали до по-добрия животец със средства, за които днес е срамно да си припомнят.
А от друга страна – защо пък онези, огромното мнозинство българи, които не са репресирани, да нямат право да се възмущават искрено от репресиите срещу другите, колкото и късно да са прозрели или научили за тях?
Смея да твърдя, че антикомунизмът няма да постигне нищо друго, освен мутации на комунистическото мислене, ако не си отговори на горните въпроси и не преодолее примитивните обобщения.
Иво Инджев