Я да видим кой не е чел Конституцията, кой не е чувал за нея!
1.
Това, че българският политик книжки не чете, не е новина. То си е факт – безусловен, прескръбен и оскърбителен. Даже и законите, дето ги пише, не ги чете, поради което не ги и спазва. Те, законите, не се отнасят за него, а за простолюдието. Българският политик е първосигнален, импулсивен, пристрастен, острастен, свръхемоционален, хистеричав, докачлив, обидчив, лесно възпламенителен, изобщо – някак биометричен.
И – нищо удивително! – най-непознатата за него книжица, една такава, тъничка, не е стихосбирката на коварний Дебелянов, а самата тя, Нейно Величество Конституцията. (Прочее, гласът ми изпръхна да убеждавам един вестник, че Конституция се пише с главна буква, обаче – не и не!) Същата Конституция, дето поредният безграмотник жажда да прекроява по тертипа на своите спонсори и режисьори, на техните капризи и политически амбиции.
Последната илюстрация на тази простодушна неграмотност избликна ради Божо Димитров, тоз препъникамък, драматично заприщил пътя на правителството. Сините викнаха – „Да се гласува министър по министър!”. Проблемът на сините не е Божо, а тяхната непомерна арогантност, с която прикриват срамотния си лик, ама нейсе. Към синия хор се присъединиха тутакси неколцина красни гласа (красни в смисъл червени, а не красиви). Едните – щото искали да гласуват за „нашите хора” (сиреч за Божо), другите – щото искали да гласуват против „нашите предатели” (сиреч срещу Божо). То и на червените проблемът не се казва Божо, понеже именникът на червените проблеми е предълъг, ама карай.
Междувременно г-жа Цецка рече: „Ако има такива предложения, ще реагираме съобразно правилника и Конституцията”. На въпроса означава ли това, че няма да позволи поименно гласуване за отделните министри, непозволено от Конституцията, г-жа Цецка отвърна: “Не съм казала такова нещо”.
2.
Докато г-жа Цецка решава какво е казала, да видим какво пише в Конституцията.
Първо. Президентът възлага на кандидата за министър председател да състави правителство и в 7-дневен срок да предложи състав, сиреч ЕКИП на Министерския съвет (чл. 99, ал. 1 и 2).
Второ. „Народното събрание избира и освобождава министър-председателя и по негово предложение – Министерския съвет; извършва промени в правителството по предложение на министър-председателя; създава, преобразува и закрива министерства по предложение на министър-председателя” (чл. 84, т.6 и т. 7).
Трето. Народното събрание най-напред избира министър-председателя, а след това – предложения от него кабинет. Депутатите гласуват ан блок за състава на МС, а не за всеки кандидат-министър поотделно. Ако предложения екип бъде отхвърлен от парламента, избраният вече премиер не може да предлага нов състав на правителството.
Екипният принцип, заложен в Конституцията, „изключва възможността съставът на МС да се определя от парламента и има за последица – в случай на неизбиране на предложения състав КАТО ЦЯЛО – неуспешно приключване на мандата и неговото изчерпване… ако предложените от избрания министър-председател структура и състав на правителството не бъдат одобрени от Народното събрание, трябва да се счита, че мандатът се изчерпва, т.е. приключва неуспешно. След като парламентът не избира предложения МС, това означава липса на съгласие, респективно невъзможност да се постигне съгласие, което води до възлагане на мандат на кандидат от следваща парламентарна група, или – ако конституционните възможности са изчерпани – до разпускане на парламента и назначаване на служебно правителство”. (Решение № 20 от 23.12.1992 г. на Конституционния съд).
Четвърто. Правомощията на правителството се прекратяват при гласуване на недоверие на МС (като ЕКИП!), или на премиера; с приемането на оставката на МС (като ЕКИП!) или на премиера; с подаване на оставка на МС (като ЕКИП!) пред новоизбраното НС (чл. 111, ал. 1 и 2).
Пето. Конституцията изключва гласуването за предложените министри поотделно, защото такова гласуване:
А) Ще наруши екипния принцип, който е конституционен.
Б) Ще принизи водещата роля на министър-председателя при съставяне на правителство и така „грижовно” ще го разтовари от неговата отговорност.
В) Ще създаде риска всяко едно правителство да бъде отхвърляно заради един министър. Всяка ПГ (включително тази, в която е мандата), по своя или по чужда воля може да си набележи някого, и заради него да отреже бъдещия (включително своя) кабинет.
Г) Ще произведе комични и абсурдни ситуации, в които е избран само един министър. Във всеки парламент има достатъчно зевзеци, предостатъчно политикани, както и всевъзможни антропологични недоразумения, готови да се подиграват с избирателите.
Д) Ще предопредели непрекъснатото пребиваване на държавата и обществото в омагьосания кръг „предложение за правителство – провал при гласуването – ново предложение – нов провал – служебно правителство – нови избори – нов парламент – и пак отначало”. И така – до оня заветен миг, когато невидимата власт, олигархията, диктаторските мераци или външни интереси (заедно или поотделно) постигнат някакви свои съмнителни цели.
Шесто. Конституцията не предвижда гласуване на недоверие на отделен министър, от което (както някои силно жадуват) да последва падане на цялото правителство. Оставката на един министър също не води до падане на правителството.
Седмо. Ако парламентът гласува новото правителство министър по министър, тогава трябва да гласува и оставката на предишното правителство министър по министър.
Според Конституцията оставката на правителството пред новоизбраното НС също се гласува ан блок. В противен случай ни е гарантиран следващия абсурд: Ако парламентът гласува оставките на всички министри с изключение на един, означава ли това, че правителството ще продължи да работи?
3.
Обяснявам подробно, защото конституционните принципи не са случайни или фриволни хрумвания, още по-малко – лесен обект на безграмотни набези, авторитарни покушения и диктаторски сценарии.
Сините по принцип недолюбват Конституцията, понеже някога техните единосъщни предци я римуваха с проституция, докато лежаха по плочките и сърцераздирателно изобразяваха геройски мъки и страдания. Презрението към Конституцията, конституционната неграмотност и съзнателното интриганстване на гърба на основния закон са не само част от синия PR – те са същност, те са алфата и омегата, слънцето и въздухът за всяко синьо политическо същество.
Червените също не са света вода ненапита. Едно припомняне: След самосвалянето на Филип Димитров парламентът трябваше да гласува правителството на проф. Любен Беров – правителство, с мандата на ДПС, с програмата на СДС и с подкрепата на БСП. Тогава ръководството на червената ПГ, зад гърба и през главата на червените депутати, внесе предложение министрите да бъдат гласувани поотделно. Датата беше 30.12. 1992 г. – една седмица след решение N 20 на КС. Предложението беше отхвърлено като противоконституционно.
Конституционните познания на ГЕРБ са изначално оскъдни и твърде ефимерни. Давам пример с миналогодишните августовски вопли на ГЕРБ. Оттогава ГЕРБ напоително захвана да призовава президента да прекрати предсрочно мандата на 40-то НС и на правителството, да назначи служебен кабинет и да насрочи парламентарни избори през есента на 2008 г.
Това бяха 3 от 17-те стъпки на ГЕРБ „за връщане доверието на европейските институции към България”.
Звучеше красиво, дори опияняващо за непросветените. Но нямаше и няма нищо общо с основния закон на Републиката.
Защото: Президентът свиква парламентарни избори, когато има решение на НС (чл. 98, т.1); назначава служебно правителство, разпуска НС и насрочва нови избори, когато нито една парламентарна група (или коалиция) в новоизбраното НС не може да състави правителство (чл. 99, ал.6), или когато правителството е подало оставка, или на правителството му е гласуван вот на недоверие и отново нито една от парламентарните групи (или коалиции) не може да състави правителство (чл. 99 и чл. 111).
Във всички останали случаи президентът не може нито да прекрати мандата на парламента, когато му хрумне; нито да издаде указ, с който да прекрати мандата на правителството, каквито и възражения да има към него; нито да назначи служебен кабинет, дори и да му се иска; нито да насрочи извънредни парламентарни избори. Президентът такива правомощия няма.
Оттогава се чудя дали ГЕРБ не знае какво пише в Конституцията поради невежество, или знае, но съзнателно спекулира с масовата безпросветност, за да се хареса на същата масова безпросветност.
Друга волна заигравка с президентските правомощия датира от 30.4. 2009 г., но в ролята на homo ludens се изявява видна червена юристка, известна като зайченцето бяло с цигулката. Цитат:
„Между другото, защо е нужно президентът да заплашва с референдум? Ако наистина си привърженик на мажоритарната система – бол свободно време (това е институцията с най-много такова), експертите ти под ръка. Сложи един закон и тогава питай защо не искат да го внесат и приемат. А не само с едно послание. Те посланията са за историци, ама нали някой трябва да ушие гоблена” (в. „24 часа”).
Зайченцето ли не знае, че президентът няма право на законодателна инициатива и дори не е гобленист?! Обаче знанието носи само тъга, пък друго си е хем да клъвнеш президента по правомощията, хем да получиш аплодисменти от споменатата масова непросветеност.
Така неусетно стигаме до Янето, което току иска Велико народно събрание, нова Конституция, президентска република и 140 депутати. Няма да се впускам в тази тема сега. За финал – една информация и един въпрос. За размишление. Информацията: броят на депутатите в досегашните 41 обикновени Народни събрания (от октомври 1879 г. насам) е 9923, средно аритметично – 242,024 депутати във всеки отделен парламент. Въпросът: колко са президентските републики в ЕС?
Велислава Дърева