Неделчо Михайлов: Оставаме си аналогови пичове в цифровата ера
Неделчо Михайлов е 49 годишен и е сред най-колоритните и уважавани районни кметове във Варна. Завършва вечерна гимназия. Следва богословие. В момента завършва и Публична администрация. Двукратен републиканки шампион по бокс за юноши, но и бивш член на рок група. Дългогодишен радио и тв-водещ и продуцент. В момента кмет на район „Владислав Варненчик“ във Варна.
– След толкова сериозни промени в живота ти как се чувстваш и като кмет?
– Мисля, че начинът на „кметуване“, или по-сериозно казано – на управление, е отражение на характера на човека. В този смисъл аз във всяка нещо, което правя и съм правил през дните си съм се опитвал да наложа върху общоизвестната щампа за нещата, своето собствено разбиране и своите собствени представи. Така е било и в бокса, и в музиката, така беше и в телевизията, така се опитам да бъде и днес – на тази публична позиция. Това, че примерно моите представи как трябва да работи и комуникира един районен кмет съвпадат с представата на повечето хора, си е въпрос на чист късмет. Защото ако тези представи не съвпадаха, аз нямаше да променя начина си на работа и поведение.
– Как се реши да събаряш незаконните цигански къщи в района? Малко кметове се решават на подобна стъпка.
– Не мисля, че това е героизъм. Или някаква битка. Става въпрос за нещо съвсем елементарно – спазването на законови положения, които може и да се коментират, но трябва да се изпълняват. Защо досега не са се изпълнявали и защо циганските къщи са се нароили като гъби – това е въпросът. А героите са други, не съм аз – това са хилядите българи, които виждаха толерирането на циганския етнос и не абдикираха от себе си. Те са героите, те са нашата съвест…
– Кой говори сега в теб – кметът, или рокаджията?
– Нямам впечатление, че в мен живеят няколко личности. В определен момент и под определен ъгъл това би било доста притеснително. Говори човекът и говори гражданинът. Така е било и така ще бъде – формата е временна, визитката също. Или си човек, или не си. А ако не си човек и кмет не можеш да бъдеш и рокаджия също. Крайно време е доста хора да приемат факта, че има такива, които могат са се справят с няколко неща едновременно, докато други и с едно не могат.
– Морето никога не прощава, но в същото време те зове и приласкава. Нямаш ли обаче чувството, че покрай нашите човешки дивотии и хаос започнахме да разболяваме и него?
– Морето никога не може да бъде болно. По-скоро трябва да се молим то да ни излекува. От това, в което сме почнали да се превръщаме. Аналогови пичове в цифровата ера. Хора с телефони за 2000 и автомобили за същата цена… Хора, които пият заместител на кафе, ядат хляб без брашно, перат без накисване и правят секс без жени…
– Тук не е Индонезия, но еврокомисарката Кристалина Георгиева позира усмихната на фона на трагедията в Аспарухово без да стана ясно дали с нещо е помогнала на пострадалите хора. Това лицемерие ли е, или нещо друго?
– Аз бях в Аспарухово, когато госпожата направи въпросната снимка. Не ми стана ясна идеята общо взето – усмихнати хора, а на заден план – руини и човешки трагедии. Вероятно е някакъв европейски пиниз, който нам е неизвестен, не знам. Със сигурност възприятията се променят при дълъг живот в чужбина. Понятията се размиват, както и чисто реактивните способности. Със сигурност е голяма простотия да го направиш обаче. Тук, в България.
– Ако станеш кмет на цяла Варна – как би пренаредил града?
– Отговарям кратко и ясно. Такава позиция не влиза в сегашните ми творчески планове!
– Каква е историята на храма във „Владиславово“?
– Историята е показателна за много неща. Преди 15 години е отредено място за храм в район „Владислав Варненчик“. Впоследствие почти в началото на всеки мандат са правени първи копки на този храм – общо четири.
– Петата успя ли?
– Започнахме наливането на основите на 21 май 2012 г. – празника на района. Освети ги Дядо Кирил, Бог да го прости и царство му небесно Тази година пак на 21 май новият ни владика – Йоан го освети. Най-важното е, че този храм е паметник на живия българин. Той е изграден на 100% от дарения на българи! Фирми и граждани. Това е знакът, че има още огънче някъде дълбоко в сърцата ни, огънче, което е обветрено от времето, в което живеем.
– Как го кръстихте?
– Той вече си имаше име – Св. Мина.
Димитър Генчев