Сбогом, ДАНС! Господа офицери, ние бяхме дотук.

Днес получих послание. От един офицер от ДАНС:

„С края на ДАНС свършва приказката, че нещо може да се промени в България. Корупция и синтетични наркотици ще хранят новите властимащи… а агент Купър си отива тъжен вкъщи, този път завинаги.”

Мислех си да напиша нещо за всички онези агенти от ДАНС, които знаят за какво става дума и поради неписания закон на професията си, никога няма да могат да изкрещят цялата истина, но реших, че е по-добре да им подаря едно стихотворение.

Не е писано за ДАНС. Но е за всички онези офицери, които си отидоха тъжни вкъщи. Завинаги.

ПРОЩАВАЙТЕ, ГОСПОДА ОФИЦЕРИ,

това не е моята гражданска война.

С вас се бихме на няколко фронта

и шрапнелите, еполетите и кителите

са само думички от песен емигрантска…

С вас нощем свивахме по една махорка

и с люта водка приспивахме болчицата,

че не тази родина отвювахме,

че не тази е нашата родина…

Господа офицери, ние бяхме дотук.

Кучета ни яли.

И врагове.

Нашите битки, погроми и походи

прашясват в музеите.

От летящите ни коне останаха подковите

по вратите на ясновидците.

Вече не ни чакат.

Нито графини, нито врагове,

отписаха ни като инвалиди от

най-свещената война.

А сърцата си бяхме дали,

и душичките ни кървяха,

и не искахме нищо, само Бог молехме,

да синее небето без взривове

и децата да спят като в приказка.

Господа офицери,

да се спрем до могилата.

Да запалим по цигара с почернени пръсти.

И онази да изпеем – кахърната,

че за войниците няма медали.

Че онези, които потъват във боя

ги забравят като гълъбова песен,

че онези, които са стреляли първи,

не им знаят гробовете…

Че се сбъдва прокобата –

най-сърцатите да ги стъпчат преживе,

и смъртта да е била най-милата

пред несправедливостта на живота.

Ние бяхме дотук.

Господа офицери,

прощавайте,

и Бог да ви пази…

Веселина Томова

Из книгата „Последно десет”