Лудите – те да са живи!
Имам едно съмнение, че стоте дни толеранс към ново правителство не е никаква традиция, а най-обикновено ослушване. Затваряш уста и наостряш уши. Събираш информация, за да се ориентираш в много сложни въпроси, които в крайна сметка се свеждат до един: каква ще е твоята полза от новата власт? Ще ти дадат/вземат ли пост? Ще те включат/изключат ли от обръч? Ще ти намерят/търсят ли отговорност? До стотина дни тези неща се изясняват и край на толеранса. Ако са ти дали пост, обръч, отговорност – правителството е оправдало доверието ти, вярваш му, подкрепяш го, хвалиш го. Ако са ти взели – издържал си сто дни (защото си благороден), но оттук нататък бой, бой… (защото си принципен).
Никаква такава традиция за сто дни толеранс в българската история няма. Кое правителство е имало сто дни толеранс и после е било критикувано – на Стефан Стамболов, на Александър Стамболийски или на Тодор Живков? Традицията беше къде измислена, къде привнесена отвън, за да се предаде благоприличие на слюнкоотделянето, което предизвиква кокала на властта. Нека изчакаме, казват. Ще изчакате какво – да видите дали ще ви допуснат, дали ще ви изтикат, или ще ви натикат?
По скромното ми мнение властта трябва да бъде наблюдавана, хвалена и критикувана от първия й миг. Традицията на журналистическата професия въобще не повелява да се мълчи, иначе нямаше другото име на професията да е куче-пазач на обществото. За сто дни властта може да се опияни от толкова много илюзия за непогрешимост и недосегаемост, че на сто и първия ден опазването на стадото вече да е изцяло извън възможностите на кучетата.
Някои неща стават ясни още в първия ден, не е нужно да се изпие цялото море, за да се констатира, че е солено. Традицията на журналистическата професия повелява да преценяваш коя грешка се прави от неопитност, кой гаф е невинен, кое забавяне е предизвикано от тежко наследство и да бъдеш снизходителен в първите сто дни. Но също така и безпогрешно да прецениш коя грешка застрашава бъдещето, да предвидиш как от съвсем малка и простима – каквато изглежда сега, грешката ще набъбне, ще расте, ще смазва.
Двойният стандарт е такава грешка. Ако човек има два аршина, то не е за един-единствен случай, то е за всичко. Божидар Димитров не може да бъде председател на парламентарна комисия, защото е бил агент, но може да бъде министър. Ако Божидар Димитров беше станал председател на парламентарна комисия, българите в чужбина можеха да бъдат без министерство, но след като не стана – не могат. Десислава Танева не може да бъде министър, защото е от някакъв кръг, квадрат или триъгълник, но може да бъде председател на парламентарна комисия. Никой от парламента няма да излиза в отпуск, председателят на парламента е в отпуск. Един за приятелите, втори за министрите, трети за председателите, четвърти… – колко аршина дотук преброихте?
Рапърът Маниака не може да бъде депутат заради агресивни текстове на песни, писани преди години, а Лъчезар Иванов може ли да бъде заместник-председател на Народното събрание въпреки твърденията на дъщеря му, че бащата е бил агресивен към нея, попита Сашо Диков през седмицата от телевизионния екран. Друг журналист не би задал такъв въпрос, но Сашо Диков не знае, че такива неща не се питат, и затова пита точно това, което интересува хората. И добре, че попита. Защото Лъчезар Иванов се обади по телефона и за три минути се саморазобличи пред зрителите по начин, по който триста сашодиковци не могат да го направят.
Сашо не знае, че председателят на Народното събрание не е прието да се нарича Цецка. Фамозната Цецка още по-малко. Само че хората я наричат точно така – не заради името, не заради костюмчето, не заради сбърканите думички, а защото, когато от една година знаеш, че ще вземеш властта, трябва да имаш повече ресурс от няколко женици, измъкнати от провинциалния мрак.
Не виждам никой друг освен инцидентната поява на Диков по бТВ, който в тези първи дни на правителството да се държи като истински пазач на стадото. Не знам какво мисли останалата част от сега толерантно приведената гилдия, която обикновено го гледа леко подигравателно и отвисоко, но аз си мисля: Лудите, лудите – те да са живи!
Веселина Седларска
В. „Новинар”