Б. и Б.

Пет минути след края на първото ми предаване по пловдивската обществена телевизия „Тракия” седнахме за малко с Евгени Тодоров да обсъдим как е минало и какви реакции са се натрупали.Телефоните не спряха да звънят – каза Евгени. Поляризирани мнения – от страхотно харесване и подкрепа до директни призиви още отсега да те сваляме от екран. Имаше дори обаждане от София – от някаква жена, която много настояваше, че трябва да те няма в ефир. Коя е? – поинтересувах се, но май че не се била представила. Има няколко жени в българската столица, които ще са особено щастливи, ако потъна вдън земя. Техният слугинаж към преките им началници отдавна ги е лишил от физиономия, така че усети ли се отнякъде полъх на свобода, обезумяват от нещастие по непостижимото. Но както и да е. Пловдив винаги е бил очарователен. За себе си го наричам пухкав град. Или град, който е като локум – разтяга се и се проточва заедно с цялото си наслаждение, което предлага. В столицата на някогашната Източна Румелия минутите и часовете се движат по собствена логика. Те не отброяват време, а погледи, зеленина, кафенета, книгите на малкото площадче отстрани на старата джамия… Още по време на пресконференцията, която няколко часа преди предаването беше излъчена на живо, се обади зрител и припомни как в годините преди Съединението българската интелигенция се преселила под тепетата заради режима на княз Батемберг.

Да го наречем княз Б. При управлението на княз Б., за свободолюбивите и мислещи хора в София никак не е било лесно. Онези, които са се усетили навреме и не са искали да търпят произвол, са се разбягали в различни посоки, една от които – към Пловдив. И тогава той е бил прекрасно място за емиграция. Със собствен театър и опера, с гражданство, с десетки и най-разнообразни печатни издания източнорумелийският обществено-политически център е бил с далеч по-ярка физиономия, отколкото столицата на княжеството. Хора, запознати добре с историята, твърдят, че истинската пловдивска интелигенция навремето не е приемала особено охотно идеята за съединение с княжество България, защото са виждали риск от обезличаване. През каквито и перипетии да е преминавало развитието след 1885 година насам, градът продължава да си бъде с характер.

Невъзможна спекулация би било да се опитваме да си представяме как е щял да се развие, ако преди 124 години събитията бяха осуетили присъединяването. Сигурно – в най-едри щрихи, щеше да събира огромни чужди инвестиции, да поддържа плавателна река Марица и да подпомага София и България по пътя им към членство в ЕС и НАТО. Няма как – румелийците щяха да са по-развити и понеже са добродушни – щяха да помагат. Това – естествено – е фантастика, тъй като историята е съвсем различна. И действителността днес не търпи особено размечтаване. Княз Б. е управленецът Б. Той е мнителен, суетен и не търпи да не бъде харесван. Б. и Б. много си приличат. Около тях се натрупва много лакейщина и клиентелизъм, но и малкото свободна мисъл бяга. Ако и сега опитът за свобода оцелее под тепетата, ще може да се повярва в смисъла на съпротивата срещу безразличието, надменността и неграмотността. А ако победят обажданията на лакеи от софийски телефони, значи Б. и Б. така са се съединили, че май старата пловдивска интелигенция ще излезе права, че се е съмнявала в смисъла от еуфорията да сме заедно.

Георги Коритаров

www.koritarovonline.hostzi.com