Девети септември и ние
Няма как да пропуснем тази дата. За хората от моето поколение и по-възрастните деветият ден на деветия месец не може да ни остави безразлични. Започвам с тези, за които девети септември е сакрална дата. Символ на победата над фашизма, начало на народнодемократичната власт, довела по-късно до социализъм, в това число и развит. Ден на справедливо възмездие, героизъм, революционна романтика, братски могили и спомени от младостта. Ако не беше една друга дата през 1989 г., закономерно трябваше да се стигне и до най-справедливия обществен строй – комунизма.
За други – това е най-черната дата в националната ни история. Ден на терор и насилие. Начало на съветската окупация и най-мракобесническата част от новата ни история. Символ на национално предателство и край на българската държавна независимост.
Надали ще можем да намерим допирни точки в оценките на двете групи българи. Но безспорно е, че девети септември 1944 г. е сложил своя незаличим отпечатък върху най-новата ни история и днешното състояние на страната ни. България днес е такава, каквато е, в голяма степен поради половинвековната диктатура на комунистическата партия. Партията, която дирижира т.нар. „преход”, за да гарантира собственото си оцеляване и запазване на властовия си и икономически ресурс. Която създаде Държавна сигурност и чрез нея продължава да контролира страната – като започнем от президента, минем през контрола на контрабандните канали, наркотиците и трафика на хора, и стигнем до собствениците и управителите на най-тиражните и рейтингови медии. Партия, за която обвързаността с Русия е почти религиозен императив. Партия, която успя напълно да обезличи официалната Българска православна църква, да я превърне в послушно оръдие на антизападната си и проруска политика, и по този начин нанесе незаличими поражения върху изгражданата с векове национална и ценностна идентичност.
Дошлата на власт на 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) – с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция, е престъпна организация. Тя е отговорна за обезличилото страната свое управление в периода 1944-1989 г., довело до национална катастрофа. Може би за някого това да е изненада, но тези оценки са почти дословно възпроизвеждане на текстове от български закон, който е действащо право и в момента – Закона за обявяване комунистическия режим в България за престъпен от 2000 г. В началото на 2006 г. Парламентарната сесия на Съвета на Европа прие резолюция, осъждаща престъпленията на тоталитарните комунистически режими – масовите нарушения на човешките права, включващи убийства, смъртни случаи в концентрационни лагери, депортации, мъчения, принудителен труд и други форми на терор. През 2008 г. бе приета Пражката декларация за европейската съвест и комунизма, призоваваща към „постигане на общоевропейско разбиране, че както нацистките, така и комунистическите тоталитарни режими – всеки от тях оценяван и съден по собствените му ужасни “заслуги”, са разрушителни в своята политика на системно прилагане на крайни форми на терор, потъпкват всички граждански и човешки свободи, започвайки агресивни войни, и като неразделна част от идеологиите им – изтребват и депортират цели нации и общностни групи; и като такива те трябва да бъдат смятани за най-голямото зло, поразило ХХ в.”. Ако трябва да разграничим с нещо българския вариант на тоталитарен комунистически режим в сравнение с останалите бивши комунистически държави в Източна Европа – това е в неимоверно по-големия размер на насилие, възможно най-дълбокото проникване на Държавна сигурност във всички сфери на обществения и личния живот, изключителното раболепие пред Съветския съюз – повод страната ни все още да се помни като най-верния сателит на „империята на злото”.
Ето защо оценката на девети септември 1944 г., сложил началото на тоталитарния комунистически режим в България, не е толкова въпрос на третиране на историята и на миналото. Това е преди всичко въпрос на настоящето и бъдещето на страната ни. Успехът или провалът на една нация е преди всичко ценностно предопределен. Не можем да сме успешни в изграждането на демократична и правова държава, ако не отхвърлим категорично тоталитарното минало. Комунизмът е отрицание на свободата; терорът и насилието изключват толерантността и върховенството на закона; подслушването, преследването и осъждането на хора поради убежденията им потъпква основните човешки права; преклонението пред символите на комунизма означава неискреност, неспособност и нежелание за приемане ценностите на демокрацията.
Два свята – единият е излишен, както е пророкувал един от любимите им поети.
Кой свят избираме ние?
адв. Иван Груйкин,
Гражданска инициатива „Справедливост”