Граждани от първо лице
Отдавна не се бях замислял над социокултурното съдържание в понятията „провинция” и „столица”. Пиша това директно, както го усетих, а това означава, че никой не трябва да се обижда от заложеното привидно противопоставяне. То не конфронтира хората по местоживеене, а се опитва да провокира манталитет. Преди да се случи така, че да започна телевизионно седмично предаване в Пловдив, професионалните ми излизания извън София се брояха на пръсти. С екипа на „Здравей, България”от Нова телевизия от време на време ходехме да правим открити студия в различни градове, когато се провеждаха предизборни кампании. Но и тогава чарът на командировките отместваше встрани сериозните подробности на контраста. Всичко изглеждаше симпатично, понеже е различно. Само веднъж – в Петрич, около задържането на известния като Коце Маца бизнесмен в Германия, преживях шокираща случка, за която и по-рано бях писал.
В деня преди предаването ни, което беше организирано да стане в градината на най-популярното градско кафене, се срещнах с поканените за участие местни фактори и проведохме предварителен разговор, за да се ориентирам накъде ще тръгне сюжетната линия, когато на другата сутрин светнат прожекторите. Един след друг хората идваха и понеже обстановката беше неформална, те се отпуснаха и изприказваха чудовищни неща за местната мафия и корупция – с такива пикантни подробности и обстоятелствени пояснения, че си казах – след излъчването на следващия ден на площада или ще се стреля, или из града ще тръгнат полицейски камионетки, които да прибират разобличените направо от къщите им. Дойде следващата сутрин. Седнахме, кафетата пред нас, камерите работят, аз – в настроение, защото си викам – и половината от вчерашния ни разговор да се възпроизведе, пак ще стане голямо събитие. Грънци! Питам ги настоятелно за всичко, което те ми бяха очертали, а отсреща – недоумение, примигване и такова бягане по тъча, сякаш пазят държавна тайна, а не се опитваме да разкрием корупционни схеми.
Стана ми неудобно и се почувствах странно. Що за хора бях поканил? Щом свършихме, не се стърпях и ги попитах направо – отново неформално. Добре де – вчера се правехте на герои, а днес си правите оглушки. Заплаши ли ви някой? И какво, мислите, ми казаха? Ти ще си тръгнеш оттук, но ние ще останем. Ако бяхме говорили, нямаше да можем да си намерим място от проблеми и притеснения. Нека в София се оправят!
Страх ли беше това, пресметливост ли, безнадеждност ли – в крайна сметка животът си е техен, а и волята дали искат да го променят. Но тогава за първи път си дадох сметка колко е трудно да си гражданин извън столицата. Малките общества имат свои неписани закони и свое разбиране за морал, които често се оказват непробиваеми отвън. И затова, когато имах няколко предварителни срещи в Пловдив и започнах да чувам „по-добре от София да отговорят на еди-кой си въпрос”, си спомних за преживяването от Петрич. Тогава реших телевизионният ми експеримент да си постави една основна цел – да направя така, че гостите ми въпреки всичко да започнат да разсъждават от първо лице – така, сякаш решаването на проблемите зависи от тях. И по регионални, и по национални проблеми да се опитват да предлагат техни собствени, а не изплагиатствани и преразказани решения.
Петъчните ми ефирни разговори се оказаха успешни. Екологът Христо Николов не ме изненада със смелостта си – познавах го от негово участие в национално предаване и там той не спести нито едно неудобно име. Стори същото и в Пловдив, дори с още по-провокативни факти и актуална информация по въпроса за заменките. Питанката е – и какво от това? Ще подхване ли държавата да разплита разкритията на Николов, или сега тя ще се държи като една малка уплашена провинция? Май че ще стане точно така – гражданският екологичен протест ще си остане в Пловдив, а провинциалната тишина ще обгърне столицата. Вторият ми разговор – по политическа тема, силно ме впечатли. Пловдивският лидер на Атака Тодор Христев разби на пух и прах и партията си, която сляпо подкрепя ГЕРБ, без да е ясно защо, и ГЕРБ, който няма програма, а се опитва да погълне по-малките си партньори.
За разлика от мнозина, които са живи в гримьорната, но „прегарят”пред микрофон, Христев оживя тъкмо в студиото. Той дори прие да мисли дали да оглави вътрешна опозиция в Атака, тъй като изводът, до който стигна беше – по-добре разцепление, отколкото обезличаване и претопяване. Казах му да не се учудва, ако през седмицата го изключат от партията. Едва ли ще се учуди. Но каквото и да стане, имаше огромен смисъл от този разговор. За него, защото вероятно си е дал сметка, че за национална политика може да се мисли сериозно и далеч от така наречения „столичен център”. А за мен – защото видях, че мисията да се пробуди автентично и различно политическо и обществено говорене извън София изобщо не е обречена. Напротив – неслучайно изразът е „да хвърлиш камък в блатото”. Камъкът се хвърля отвън. И когато „блатото” – конформизмът, надменността, безразличието и мутренщината са окупирали центъра и го притискат в принудително хвалебствено мучене, периферията е тази, която трябва да хвърля камъните. Един след друг – и току-виж, квакането затихва и се появяват гражданите от първо лице.
Георги Коритаров
www.koritarovonline.hostzi.com