Външният министър на Правец

Когато политик започне да говори с категоричност, обикновено трябва да се разбира точно обратното. Например, ако Бойко Борисов казва преди изборите, че България твърдо ще се откаже от изграждането на АЕЦ “Белене”, това значи, че със сигурност ще я строи. Ето тези дни, например, след като поговори с Владимир Путин по телефона, Борисов вече не е така категоричен за централата. А агенцията за кризисен пиар на Диана Дамянова, която дълбоко се е вклинила на всички неминистерски постове в правителството, започна да обработва народните маси с разни информации, премерено пуснати в подбрани медии. Те се характеризират с един и същи сценарий: Бойко уж е много против АЕЦ, но би склонил за строежа й, ако българският държавен дял в нея от сегашните 51% се намали, да речем, на 20%, уж за да се облекчи бюджетът на държавата. Така ореолът на премиера като мъжкар, който държи на думата си, се запазва, защото строежът вече се оправдава не с мекушавостта му, а с някакви настъпили промени, постигнати след “силния” натиск на Борисов.

Естествено, въпросната агенция за кризисен пиар спестява разни подробности като тази кой ще е най-облагодетелстван от увеличаването на частния дял в АЕЦ “Белене”.

Подобен сценарий вече е разработен и за петролопровода Бургас – Александруполис, срещу когото Борисов хвърляше огън и жупел преди изборите. Макар, че срещу строежа му вече се проведоха три референдума, хора от правителството довериха, че агенцията на Дамянова е готова да стартира акцията по обработката на народонаселението в посока да приеме и изграждането на тръбата. Сценарият бил същият: официално уж Борисов ще е против тръбата, но би склонил за нея, ако “руските партньори” изнесат сигурни данни, че тя ще е екологично безопасна. Разбира се, руснаците на мига ще изнесат нужните “нови” данни за екологичните подобрения на проекта. Така народът трябва да бъде убеден, че премиерът държи на думата си, защото петролопроводът вече се строи по “нови” еко-правила, които, едва ли не, нямат нищо общо с договорените от предишния кабинет.

Все още обаче решението дали да се даде зелена светлина на сценария за петролопровода не е взето.

Причината е, че основното лице от приятелския кръг на Борисов – президентът на “ЛУКойл България” Валентин Златев, без чието позволение премиерът не предприема нищо, на този етап не иска тази тръба.

Преди 6 години “ЛУКойл” бе част от проекта Бургас – Александруполис, но по-късно руското правителство го извади оттам. Оттогава ЛУКойл дискретно работят срещу петролопровода. Официално те нямат нищо против него и подкрепят горещо руските власти. Неофициално обаче подпомагаха и трите референдума в България. Един от лидерите на протеста срещу тръбата, например, е Евтим Цинцарски. Той е общински съветник в Бургас и се представя за голям еколог. Всъщност Цинцарски доскоро бе служител на ЛУКойл, продължава да е в изключително топли отношения както със Златев, така и с настоящото ръководство на “ЛУКойл Нефтохим”, което го покани за един от шефовете на Организацията на ветераните-нефтохимици в Бургас.

Всеки, запознат с манталитета на Златев, знае, че няма как негов приближен да участва в масова акция, без одобрението на самия Златев.

Така че засега цялата кампания по налагането на петролопровода е отложена и ще бъде задвижена в зависимост от това дали ще се засили натискът на Русия и Гърция над България за строителството му.

Тези два примера показват колко е важно една държава да има силна външна политика. Защото не бива да се правят илюзии, че строителството на такива мощности, в които са преплетени държавни интереси, е само икономика, бизнес и сделки от чист вид. Уви, точно в момента не може да се каже, че България има някаква ясно изразена външна политика. Напротив! Ще е справедливо да се посочи, че няма никаква такава. По-наблюдателните трябва вече да са забелязали, че при нито един информационен повод, свързан с въпросните проекти, не се чу и дума, произнесена от уж външния ни министър Румяна Желева, сякаш руските интереси у нас и преплитащите се с тях гръцки такива нея въобще не я касаят.

Нещо повече – Желева мълчи по принцип вече трети месец за всичко. Тя няма отношение към членството на Турция в ЕС, тема, която не слиза от дневния ред на много нейни колеги на Запад.

Споровете на две съседни нам страни – Македония и Гърция за името на първата също са й безразлични. Съдбата на българските контингенти зад граница въобще не я вълнуват във време, когато редица правителства обсъждат извеждането на собствените войски от Ирак. Някак встрани от нея се случва и възроденото обсъждане на Лисабонския договор, втори референдум за който предстои след две седмици в Ирландия. Едва покрай трагедията в Охрид се чуха някакви нейни рехави изявления, но те бяха направени от кумова срама и по-скоро по задължение. А иначе Желева не е от мълчаливите. Онези, които я познават в другото й амплоа, знаят, че може да не млъкне близо час. Защо тогава тази бъбрива иначе жена е толкова тиха и незабележима като шеф на дипломацията ни?

Отговорът се крие в това, с което започнахме – когато при встъпването си в длъжност Желева с усмивка заяви, че много се радва да поеме Министерството на външните работи, следваше да се разбира, че го прави с огромно нежелание. Нейната единствена мечта бе и си остава да е далеч от България – там в Брюксел, където е царството на бюрократите и където тя така добре поживя четири години като евродепутат. Който не е минал през Брюксел да види как си живеят луксозния живот чиновниците там на гърба на данъкоплатците от цяла Европа, само той не знае защо всеки, докопал се до службица в белгийската столица, после със зъби и нокти си я брани. Желева не прави изключение. Тя вероятно би била щастлива и да е само евродепутат, но категоричната победа на ГЕРБ на изборите у нас й даде възможност да мечтае за нещо много повече. Вече иска да е еврокомисар. Малко след изборите Бойко Борисов допълнително наля масло в тази й мечта като заяви, че категорично не подкрепя сегашния ни еврокомисар Меглена Кунева и ще я смени. Поради това Желева се отказа от евродепутатския си мандат и прие да е външен министър с идеята, че това ще е временно, само за няколко месеца, докато уредят замяната й с Кунева. Та в момента България все едно няма външен министър.

Румяна Желева само телом е в София. Духът й отдавна витае над облачен Брюксел и си представя деня, когато ще се нареди до шефа на еврокомисията Жозе Барозу.

Тази духовна липса в МВнР, естествено, няма как да не окаже влияние върху цялостната работа в министерството. От три месеца там всичко е блокирано в очакване ще се вземат ли Желева и Барозу или не. Не се извършват никакви нови назначения по отделите, макар много от тях да останаха без шефове, тъй като титулярите бяха пратени на дипломатическа работа в чужбина. В следващите три седмици още два отдела се очаква да се оголят. Без шефове на отдели е замряла цялата текуща работа на по-дребните служители. Те не могат да си придвижват документацията, а референтите на различните държави от нашето Външно няма как да организират срещи със съответните чужди представители у нас.

Когато някой служител, останал без шеф и без възможност да си върши пряката работа, попита кога най-сетне ще има назначения, от кабинета на Желева му отговарят сухо, че първо трябвало да се приеме новия Устройствен правилник на министерството. Ама понеже министърът витае из Брюксел, и правилникът е отложен за по-добри времена. Вътрешните преназначения на свой ред и те са спрени. Планът за посещения на чужди дипломати у нас също седи празен, а в момента все още вървят визитите, уредени още по времето на Калфин (например, посещението на чилийския външен министър преди две седмици). Желева не се е заинтересувала да уреди и своя визита някъде по света, макар дори българските войници в един Афганистан или в един Ирак да имат нужда от поне моралната подкрепа на място, която дипломат №1 би могъл да им даде. Впрочем, единствените посещения на Румяна Желева извън страната са като придружител на Бойко Борисов в Брюксел и на срещата на външните министри от ЕС в Стокхолм на 4-ти сепметври, където просто бе задължена да иде.

Единственото ръководно решение на Желева като министър до момента е, че си назначи луксозен съветник от Германия. Той се казва Бенджамин Оберман.

Никой не знае в какво точно я съветва, защото госпожа министърката нищо не е направила. Затова пък въпросният Оберман получава всеки месец сигурна заплата от 3000 евро, а държавата му е осигурила хотелска стая, където да живее. Освен това му покрива всеки месец по два билета отиване и връщане до Германия. Този луксозен живот на г-н Оберман контрастира на мизерното заплащане в самото министерство. Редовите служители там получават към днешна дата чисти 430 лева заплата, а г-жа Желева не е направила нищо, за да се опита да подобри живота им. Нейната грижа е Брюксел.

Но, както вече отбелязахме, когато Бойко казва нещо с категоричност, трябва да се разбира точно обратното. И тук случаят “Желева” не би трябвало да е изключение. Жозе Барозу тези дни издирваше подкрепа, за да запази поста си като шеф на ЕК. Десницата в Европейския парламент нямаше нужното мнозинство, за да му я осигури. Лидерът на либералите Ги Верхофстад му я обеща, но сред условията, които бяха поставени, бе и това да задържи Кунева като член на бъдещата Еврокомисия. Аргументът му бе, че тя е професионалист, има вече опит и е известна. А освен това била и либерал, макар че в Брюксел всичко е толкова бюрократично размито, че в един момент вече няма никакво значение дали си бил пратен там като социалист или християндемократ. На Барозу сега не му остава друго, освен да притисне Бойко и той да се откаже от кандидатурата на Желева, което е много вероятно да се случи. В четвъртък премиерът обяви, че знае коя ще е българската номинация за еврокомисар. Но нямало да я каже сега, защото ГЕРБ имала демократични процедури, които трябвало да се спазят и предложението да излезе от името на партията.

Що за демократични са процедурите, при които лидерът знае името, преди партията си, е друг въпрос.

Но първият етап от натиска на Барозу над мъжкия ни и мускулест премиер, по всичко личи, вече бе приложен на 9 и 10 септември по време на срещата по между им в Брюксел. Веднага след нея Борисов много категорично отричаше да е имало такъв натиск, но когато човек слуша премиера, както вече отбелязахме, трябва да чува точно обратното на това, което той казва. Така че в следващите седмици, ако натискът на Барозу се засили, агенцията за кризисен пиар на Дамянова ще има доста работа – нейна ще е отговорността да втълпи на народонаселението как хем Бойко е мъжкар и държи на думата си, хем вече много харесва Кунева или пък някое друго лице, различно от нежеланата в Брюксел Желева. Няма съмнение, че ще се справи и с тази задача. Все пак почти всички пресаташета и началник-кабинети в министерствата са хора, предани на Дамянова. Тя си назначи доверени лица дори и в такива министерства, които на пръв поглед не играят важна роля за политиката на страната. Като например това на културата, където шеф на кабинета на Вежди Рашидов е Ива Петрони, която преди време бе временно изпълняващ длъжността шеф на агенцията на Дамянова “Ди енд Ди”, докато титулярката бе вицепрезидент на “ЛУКойл – България”.

Има обаче още два въпроса – защо в Брюксел не харесват толкова Желева и защо пък Бойко толкова много я харесва и постоянно я изтъква като един от най-верните кадри на ГЕРБ? Отговорът може би се съдържа в биографията й и в начина, по който е попаднала в полезрението на Борисов. Знае се, че

голяма част от сегашното правителство на България е творение на приятелския кръг “Хелиос”, основни лица в който са бившият кмет на Правец от времето на Тодор Живков – Васил Златев и синът му – споменатият по-горе шеф на “ЛУКойл – България” Валентин Златев.

В тази група руските интереси са силно застъпени, а това няма как да не дразни Брюксел, който повече от всичко друго се плаши от руски троянски коне. Желева също е близка по свой си начин с този приятелски кръг. През далечните 1997-1998 тя бе зам.-председател на Съвета на директорите на “Езтур” АД, което и тогава, и сега стопанисва някогашната резиденция на Тодор Живков в Правец. Желева се появи във фирмата от квотата на отдавна преименувания приватизационен фонд “Труд и капитал”. Но точно в “Езтур” тя се сближи с Васил Златев. Към края на 90-те един от най-големите акционери в “Езтур” вече е фирмата на Златев “Тера тур сървиз”. Но на тази най-важна част от своето минало, може би помогнала й да изгради толкова добра политическа кариера днес, самата Желева отделя най-малко място в официалната си биография, която може да се намери в сайта на МВнР – само едно редченце. Точно това редченце обаче може да й помрачи мечтите за Брюксел, а България да обрече още четири години да храни министър, който само телом е тук, а иначе никакъв го няма.

Пролетина Николова