Репортери без надница
Носи се слух, че в България има свобода на словото. Този път няма да го разпространявам, че да не ме погнат и от последното ми журналистическо убежище- като нищо някой мастит бизнесмен ще си купи интернет и край с моето неетично поведение.
Обаче има и други слухове. Не мога да устоя на изкушението да не ги разпространя. Стават все по-упорити.
Говори се, че свободните журналисти ставали все повече. Прогрес! В смисъл, че освобождават журналисти на тумби и те отиват на т.н. борса на труда. Което означава – никъде. Защото борса на труда за журналисти у нас няма.
Има търг за роби с журналистически опит- предимно горчив. Особеното му е, че роботърговците не наддават за най-мускулестите, а търсят по-хилавички, готови на всичко и на всякаква цена. Преглеждат ум устата, за да се уверят, че могат да си я държат затворена. Гледат не за здрави зъби, а точно обратното – дали нямат. Ако нямат, стават. Колкото по-малко, толкова по добре.
Ако тези слухове са верни, призовавам робите да се замислят. То бива, бива свобода, ама чак пък толкова- не ви ли писна? Къде ли е границата на репортерите („Репортери без граница” казват, че у нас тя е смъкната под санитарния минимум за една демокрация).
У нас на „репортерите” просто им взимат надницата и те стават репортери без надница. И което е най-удивителното, това не тревожи никого, освен тях и техните близки.
Май слуховете за свободата на словото ще се окажат лъжливи. Добре, че не ги разпространих!
Иво Инджев