Как се става „подлога на мафията”
Задържането на Бацата по този случай ще излезе напълно нефелно, тъй като ще се окаже, че по времето, в което трябва да е пребил Вальо Бончев в дискотеката, е имало стотици купонясващи. Куп свидетели ще се кълнат, че Бацата е седял до бар-плота и никого не е пребивал, а самият Вальо Бончев ще се окаже борчлия на Христо Асенов. Прокуратурата ще направи опит да дискредитира и адвокатът на Бацата – Димитър Топалов. Истинската цел на прокурорското упражнение ще лъсне малко по-късно – Бацата е трябвало да бъде натиснат в ареста да свидетелства срещу полк. Стамов.
По-късно Бацата ще ми каже: „Толкова ме е гонил Стамов, само неприятности съм имал… Но не мога да натопя един човек с лъжи, ей така, дори и да е най-омразното ченге. Каквото и да му струва, човек трябва все пак да има достойнство”.
Освен Бацата, всички улични герои бяха привиквани един по един за да бъдат притискани да свидетелстват срещу шефа на БОП – Варна
полк. Стамо Стамов. Години по-късно с една печална горчилка в душата, самият Стамов ще каже: „Тези, срещу които работих през цялата си кариера като ченге, излязоха мъже, не се поддадоха и не излъгаха, а колегите ми – излязоха мръсници!”.
Същият ден, в който излезе фалшивия материал за Бацата и неговото арестуване, предадох материал по случая с цялата истина за задържането на Христо Асенов. Вечерта на редакционния телефон ме потърси Иван Иванов – шеф на Регионалната служба за сигурност. Иван беше масон и го наричах Зидаря. Държеше да има добри отношения с мен, защото кой знае защо трепереше да не го изтипосам, че е масон. По онова време българските масони още не ходеха с табелки по челата, че са такива. Гласът на Иван звучеше силно притеснено, но мазно:
– Веси, разбрах, че си написала един материал, който трябва да излезе утре…. Моля ти се, не го пускай.
Стана ми смешно и наистина се разсмях. Иван ме познаваше и все пак беше ченге – би трябвало да ми е свалил „психологическия профил”, че точно с такава атака се постигаше абсолютно обратния ефект.
-Айде бе! И как ще стане тая работа? – щом контраразузнавач № 1 на Варна ми се обаждаше директно да спра материала си за истината на ареста на Бацата, значи ги бях ударила точно в слабото място.
– Виж сега, за твое добро е… Добре, ако не изтеглиш материала, поне не го подписвай с името си, моля те… Ще имаш неприятности!
– Ама, виж, сега… По-добре е наистина да не го подписваш…. – мънкаше Иван
и аз му теглих една майна, и затворих.
Картинката беше ясна. Главният редактор Петър Тодоров, който се криеше в кабинета си, четейки материала ми, вече го беше пратил на шефа на РДВР – Варна полк. Любо Димитров, гънейки се какво точно трябва да направи. Много по-късно, години след това, от Иван Иванов разбрах, че тогава, когато ми се е обадил в редакцията, е бил в кабинета на Любо Димитров.
„Любо ме извика в кабинета си. Там беше окръжният прокурор Иван Тодоров. Нямах и представа за какво ме викат на пожар. Любо ме зауговаря – Иване, ти си говориш с Веселина Томова, моля ти се, обади и се и кажи да свали един материал за Бацата….Обясниха ми за какво точно става дума и поискаха от мен като шеф на службата РСС да подпиша, че нарушаваш държавната тайна и националната сигурност, ако публикуваш този материал…. Отказах им категорично и тогава ме накараха да ти се обадя по телефона за да опитам да те спра”, ми призна Иван години по-късно.
Тогава нямах представа какво е ставало в кабинета на шефа на РДВР – Варна, но интуицията ми подсказваше, че някой ме цели в гръб. Бях поразена, че това го прави окръжният прокурор Иван Тодоров.
В онези смутни времена имах прекрасни впечатления от Иван Тодоров и подържах с него колегиални отношения. В Окръжна прокуратура той и прокурорите Ружа Големанова, и Соня Нейкова минаваха за „червени”, и въпреки че минавах за яростна опозиционерка, изпитвах към тях респект. Младостта ми все още живееше с илюзията, че в правосъдната ни система има честни и читави хора. Слушах Иван в съда, следях покрай журналистиката работата и на тримата, и нямах никакви поводи да се съмнявам в професионалната им коректност.
Полк. Стамов беше арестуван и аз нямах никакъв достъп до него и делото му. Едва година по-късно, когато прочетох дебелите томове по делото със скалъпените му обвинения, с изумление разбрах, че точно окръжният прокурор Иван Тодоров е бил първия човек, който е написал до шефа на Военна прокуратура Николай Колев пасквил срещу Стамов.
Тогава още вярвах на Иван Тодоров. Това обаче не означаваше, че не бях изумена от номера му с фалшивата информация за ареста на Бацата.
Шефът ми без да промълви и дума пусна материала ми и то, подписан с моето име, както го бях предала за печат. Винаги, когато не трябваше ми махаше името, но точно този път то грееше под публикацията със страшна сила.
На следващия ден точно в 10 часа в редакцията ми се обади лично окръжният прокурор Иван Тодоров и любезно ме покани на кафе в кабинета си. Примката се затягаше. Казах шеговито на колежката ми Жулиета Иванова, с която деляхме едно бюро – ако не се върна до час, да знаеш, че са ме арестували, без да знам как понякога майтапите ни с вселенска скорост можеха да се трансформират в реалност.
В кабинета на Иван Тодоров заварих Ружа Големанова и Соня Нейкова. По-късно разбрах, че и двете не са имали представа за какво ги е извикал Иван. Иван се държа изумително арогантно. Крещеше ми как преча на прокуратурата да си върши работата, как развалям едва ли не фундаментално разследване, как ТЕ ми вярвали колко съм принципна и честна, а аз съм работела за мафията…
– Ти знаеш кой е Бацата, нали? Тоя човек виждаш ли какъв автомобил кара, а? – Иван Тодоров чак се бе запенил и нервно, и бързо обикаляше кабинета си.
– Изобщо не ме интересува какъв автомобил кара Бацата. Като е толкова голям престъпник, ти като прокурор го закови с доказателства, а не с идиотски скалъпени тъпотии. Това, което си казал на Илка Катрева да напише е пълна лъжа! Няма никакво изнудване на никакъв софийски бизнесмен! – виках и аз, а Ружа и Соня стъписано мълчаха.
Разговорът беше тежък и унизителен.
Иван Тодоров не ми отговаряше на въпроса защо е лъгал и с какво толкова този пършив случай около Бацата е толкова удивително важен за варненската окръжна прокуратура.
Но пък крещеше, че ставам подлога на мафията, а трябва да работя за интересите на държавата. Нещото, което винаги ме изваждаше от релси бе несправедливостта. Ако утре с Иван Тодоров се случеше същата гавра със сигурност щях да застана зад него, защото нямаше значение дали се казваш Христо Асенов, или Иван Тодоров – никога нямаше да си затворя очите зад гнусните инсинуации, скрити уж зад закона.
Имаше и още нещо, което докара Иван Тодоров в истерия. Бях се застраховала. Същата информация, която така усърдно искаха да спрат във вестника, в който работех я бях дала на колегите си кореспонденти и тя грееше в столичните вестници.
– Ще ти заведем сега дело за нарушаване на държавна тайна и секретна информация…. – гледаше ме като Берия Иван Тодоров, а аз се опитвах да му обясня, че трябва да го направи и с всички други колеги, които са изкарали новината в своите медии.
Иван посегна към телефона:
– Сега ще се обадя на Любо и ще те арестуваме! Няма да излезеш от този кабинет без белезници!
Соня и Ружа се опитаха да се намесят и да успокоят развилнялият се свой колега.
– Ами арестувайте ме! То само това остана! – озъбих се.
Разбира се Иван Тодоров не посмя да ме арестува. Така и не се обади на Любо Димитров. Поне пред мен. Излязох омерзена от кабинета му. Далеч по-късно щях да прочета в делото „Стамов” ролята, която е играл. Тогава просто изживях тежко сблъсъка си с обратната страна на правораздаването. Иван се издигна в кариерата и днес е прокурор в Апелативна прокуратурата. Никога повече не се поздравихме.
Водих епична битка по делото „Стамов” и в един момент в редакцията цъфна самият Александър Багаев. Беше с приятелката си Таня, която по-късно загина на магистралата до Варна в зловеща катастрофа. Багаев говореше развалено български и пожела да ми даде интервю, в което в прав текст обвини окръжния прокурор Иван Тодоров, че го е притискал да натопи с показания полк. Стамов. Записах интервюто и го пуснах едно към едно. Прокурорът Иван Тодоров заведе дело за клевета срещу Багаев и така стартира един от поредните скандални процеси, по което този път бях свидетел.
Съдията, който водеше процеса бе Галин Костов от варненския районен съд.
И до днес ми кърви сърцето, че такъв великолепен магистрат вече не е съдия. Бях го слушала по тежки наказателни процеси и въпреки критичността ми, бях истински прехласната по невероятния начин, с който води съдебния процес. Галин Костов правеше разследващи съдебни процеси, колкото и смешно да звучи това като терминология. Млад, сериозен, дори прекалено строг, Галин всяваше не само респект, но и безкрайно уважение. И дори това, че ни бе изгонил от едно съдебно заседание заедно с колежката ми Юлия Кунева, че дъвчим дъвки, не успя да помрачи възхищението ми от него.
Никой във Варна не смяташе, че варненски съдия ще удари през пръстите варненски окръжен прокурор. Но Галин Костов го направи след продължителен процес, в който лъсна истината и прокурор Иван Тодоров загуби делото. Което на практика означаваше, че Багаев е казал истината. Скандалът беше невъобразим и мотивите на Галин Костов бяха публикувани в самостоятелна брошура. А те бяха направо убийствени.
По-късно Галин Костов, който днес можеше да бъде един от брилянтните съдии на България, напусна съда. Никога не разбрах защо го направи, но някъде дълбоко вътре в себе си знаех, че мълчаливецът направи избора си да не продължава да се подвизава в тази помийна яма.
Веселина Томова
Из книгата и, която излиза от печат в средата на октомври