Афера и ТИМ

Кога най-после Томова и afera.bg ще кажат истинското си мнение за Алея Първа, пита един форумец, а аз с изумление разбирам, че някои хора предпочитат да не четат, а само да пишат коментари – често без изобщо да са прочели онова, което коментират.

Ако го бяха сторили щяха да са наясно, че afera.bg вече е написала позицията си по отношение на изкуствения скандал, раздухан по отношение на проекта Алея Първа.

И Томова написа собственоръчно, че предпочита Алея Първа да бъде осъществена пред далавераджийските мераци на кебапчии от рода на разни режижисирани, протестиращи като Кънчо и архитект Калина.

Позицията ми  е ясна и категорична, защото за разликата от изсипаните на куп форумци, живея във Варна. Знам какво се случва тук не само от google, но знам и кой кой е в цялата схватка.

Всички тези яростни „борци за справедливост” изобщо не ги помня тогава, когато държавата бе абдикирала от себе си, и когато по улиците падаха трупове. Същите тези „борци срещу мафията” дори не споменаваха  ТИМ. В България имаше цифром и словом трима журналисти – и то, забележете, варненски!, които не наричаха ТИМ „трибуквената групировка”, а пишеха в прав текст за нея.

Нито един от тях и до днес не е купен от ТИМ.

Времето обаче никога не стои на едно място.

И едно от истинските качества на мислещия човек е да се движи в унисон със скоростта му.

Единствено ТИМ могат да направят варненската крайбрежна ивица такава, каквото я искат всички.

Хайде сега, хвърляйте камъни по главата ми! Изобщо не ми пука дали ще ме наречете подлога, купена, продажна или курва. Евтините лакардии за КГБ, евреите, прането на пари, ВКР отдавна са минали през разследванията ми. Юрген Рот изобщо не е марка тук. Все едно аз да пиша за немската мафия.

Това го знае всеки истински и стойностен разследващ журналист в България. Защото в прехвалената книга на Юрген Рот онова, което е написано за Варна е недодялано, неточно и по „спомени на поръчкови очевидци”.

Юрген Рот може и да нарича това разследваща журналистика, но през това време ние живеехме във Варна и истината бе далеч по-различна.

За всички онези, които с бетонни чукове в главите удрят неистово със сиромахомилството, че не може да има богати и бедни, и защо ние не направихме пари, а другите можаха, може би е полезно да размислят върху това – а има ли ли са кураж, риск и дупе за тръгнат към целта си?

Днес реалността е такава.

Единствени във Варна ТИМ могат да направят крайбрежната ивица витрина към Европа. Лоши, хубави – това е положението.

Написах го – ако не го направят, първа аз ще им съсека главите, но да крещиш срещу нещо, манипулиран от финансовите интереси на съмнителни кръгове – е твърде евтино.

Що се отнася до това дали afera.bg е купена от ТИМ – сори, майна!

Ако наистина бях купена, надали щях да си късам нервите да правя този сайт почти сама. Уверявам ви, има и други начини, ако си купен, да бачкаш за чорбаджията си. Справка – бюрековщината, както талантливо се изразява Кеворкян.

Никога не съм крила позицията си. Каквото и да ми струва това. Казвах това, което мисля за ТИМ когато трябваше, казвам го и сега. Журналистиката не е журналистика ако се е вкопчва в някакви бетонни конструкции на мисълта, пък било то антикомунистически, демократични, или прости ми, о, Вожде, – гербаджийски.

Ето и един откъс на книгата ми „Бандитска Варна”, защото за разлика от Юрген Рот, аз никога не се доверявам изцяло на „генералските” си източници:

„За първи път босът на ТИМ Марин Митев поиска да види колко са зелени очите ми през септември 1995 година. Направи го след като след ареста на полк. Стамов вече бях извадила на бял свят името на ТИМ и индиректната връзка с военния прокурор Николай Колев. Начинът, по който Марин Митев ми направи среща беше удивителен и по-късно се разсмивах с теорията, че е обмислен като „военно-тактическо упражнение”. В редакцията ми се обади един много стар и сърдечен приятел Благо Доганов, с когото през 90-та правехме СДС, „Подрепа” и се вихрехме в революции, които днес на някого може и да изглеждат напълно идиотски.

Благо бе забележителен мъж. Властен, с ръбат характер. Още през 90-та, когато се редеше пасианса на варненското СДС такива като нас – с позиция и непрекъснато питащи, никой не ги обичаше.

И синята демокрация залагаше на послушковците, а ние бяхме все наопаки.

Тогава с един варненски поет – Аврам Аврамов създадохме първия демократичен вестник в България, който се казваше „Демократ” и едва след него се пръкна прословутия в. „Демокрация”. „Демократ” се водеше под шапката на „Подкрепа”, но истинските пари за да се отпечатва даваше точно Благо Доганов.

Печатахме вестника, крещяхме по улиците и го продавахме на ръка, събирахме стотинките на фишеци, дълго ги брояхме в стаичката в Младежкия дом, наречена помпозно „редакция” и после ги изпивахме в барчето на Културните дейци над лятно кино „Ленин”, където чашите ни раздаваше онзи слънчев барман, който след години щеше да стане култовия Черния Роди от подземния свят.

Когато СДС – Варна замириса на запъртък, и Благо, и аз, и още много читави хора се отдръпнахме.

Не го бях виждала от години, но с Благо имах един откъс от време, който чавек носи до края на дните си като скътана мидичка в шепата от първото уникално докосване с необятността на морето. Такива нишки никога не се късаха, те водеха понякога и до Луната.

Изобщо нямах идея, че Благо Доганов работи в ТИМ, нито пък че ръководи спортния им клуб.

– Ейй, как си бе, съкровище? – извика възторжено в слушалката той и поиска да пием по едно в заведението „Термите”, днешния ресторант „Тоскана” зад общината. В този ресторант явно  бе писано да се срещам с босове. Един по един във времето, като дубли от филм на Фелини.

Благо не беше същия. Понапълнял, видимо обръщаше чашите с уиски, което ми подсказваше, че нещо вътре в него се е счупило. И трескаво прави опит да събира парченцата. Но се обичахме. Обичахме и онова лудо, побъркано време, в което бяхме готови да отидем и на гилотината в името на илюзиите си, че можем нещо да променим. Жадно се питахме за всички приятели и в един момент Благо изплю камъчето:

 -Виж сега, за какво те търся, ти си мъжко момиче и отправям една покана към теб – да станеш пресаташе на спортния клуб „ТИМ”. Там има много читави хора и момчета, имаме грандиозни планове…

Тактиката на тимаджии се стопи като парченце лед в чашата на Благо.

 – Айде бе, и кво трябва да правя? – невинно се усмихнах.

 – Нищо, пресаташе, ще популяризираш спортните успехи на ТИМ… Марин е страхотен мъж, ще видиш…

Бяха заложили на Благо. Умно. Знаеха как да ти гъделичкат душичката. Разсмях се:

– Благо, ясен си ми, знаете, че се осрахте покрай Стамов и сега – пресаташе на спортен клуб „ТИМ”. Чакай обаче да помисля дали ще имам време да се справя…

– Ще си получаваш  хонорара, нищо работа, дето се казва един ден от седмицата да отделиш…

– Чакай, чакай… В понеделник – съм със СИК, във вторник – с ВИС, сряда, няма как, трябва да бачкам и за Карамански, четвъртък и петък ме дърпат на частно, не, не, събота и неделя почивам… – забавлявах се, а Благо не схващаше дори, че го юркам. Изведнъж изтрезня обаче, когато към масата с отсечена походка не се приближи мъж.

Забелязах го още като влезе в лятната градина на заведението. Късо подстриган, облечен в костюм с цвят на кафе – леблебия, изправен като струна и бавно, но знаково, устремен към нашата маса.

Това беше Марин Митев.

Наистина имаше нещо военно в този мъж. Пестелив на думи, той поздрави и седна за две минути. Колкото да ми се покаже по сценарий и „случайно” да поздрави стария си познат Благо. Почти нищо не си казахме. Приказките той беше оставил на Благо Доганов. Гледахме се внимателно в очите и може би търсехме допирни орбити. Бяхме противници. Но още тогава в очите му съзрях, че никога няма да бъдем врагове. Защото се уважавахме заради куража. Храброст, която може и да не харесва на единия, или другия, но беше неписаната граница, която никога не прекрачихме подло и в гръб.

След като Марин Митев си тръгна, предложението на Благо увисна между саксиите с цветя в кръчмата. Номерът не бе минал. Но пък с Марин Митев вече си бяхме запечатили очите.

След смъртта на Данчо Марков никога не си позволих да напиша и ред от легендите, които навързваха ТИМ като поръчители на убийството. Да, ТИМ и СИК се мразеха, но знаех, че тимаджии нямаха пръст в това убийство. Въпреки това се намери един прокурор тогава, чието име не пиша, тъй като тогавашна негова любовница намери пътя към мен за да ми предаде посланието, че ако не се спра тимаджиите щели да отрежат пръстите на дясната ми ръка.

Знаех, че когато някой хукне да реже нещо на някого, не предупреждаваше. С подобни заплахи си служеха слабите духом,

а Марин Митев имаше едно безспорно качество – бе силен дух.

По-късно ченгета ми вадеха „доверително” разработки на БОП, че ТИМ били оценили главата ми на 20 000 лева. Така и не разбрах защо точно ми се е разминало.

Но пък веднъж в редакцията бяха нахлули здрави момчета за да ми оставят запечатан плик. С Жулиета после се смеехме, че има нещо погребално в цялата тази история – черна покана за честване на спортен клуб „ТИМ”, придружена с черно флагче с извезани златни букви „ТИМ”…

Не само не ги жалех, но и се гаврех с ТИМ, както се казва, по пинизчийски журналистически начин. В онези години винаги, когато пишех за Марин Митев го наричах „старшина Митев”. Той наистина беше старшина от Тихина и останах изумена, когато забравила за този нюанс, съвсем наскоро негов приятел ми довери, че Марин страхотно се дразнел и до днес помнел това – „старшина Митев”. „Защо ме нарича така?”, попитал Марин близкия си приятел. „Тоя е луд – казах на авера му – аз изобщо даже съм забравила, че съм го писала така, как може да го засяга именно това?!”.

Можеше. Всеки железен мъж имаше своята раничка. И аз като един Стрелец в стъкларски магазин газех като високопроходима машина.

С годините ТИМ овладяха Варна. Дори моят колега Любомир Живков измисли култовото заглавие: „Добре дошли в града на ТИМ!”. След Варна завладяваха позиция след позиция в цялата страна. За тях се пишеха опуси, но нито един журналист в града не си позволи в прав текст да напише абревиатурата им ТИМ.

Всички пишеха „една трибуквена групировка”. Като че ли СИК и ВИС бяха от шест букви…”

Веселина Томова