Алексей Петров: Аз съм в ДАНС и далавери никога няма да направя!

Наркобосът на групировката „Фирмата” Веско Жеков продължаваше да е на издирване. И непрекъснато се движеше безпрепятствено, включително и във Варна. Взаимовръзката между върхушката на местната БОП с лица от групировката ставаше все по-очевадна. В една от срещите ни с Митко в кабинета му, внезапно, без никаква връзка с разговора, той ме погледна ухилено:

– Искаш ли да се хванем на бас, че до три месеца ще арестувам Иван Славков?

– Глупости! Никога няма да арестувате Иван Славков! – изсмях се и понечих да тръгвам.

– Айде бе, айде, да се хванем на бас! Ще видиш, че до три месеца ще го арестувам! – настояваше някак преиграно Митко.

Махнах с ръка и излязох. Преди това бяхме обсъдили, че има лице, което е съгласно да бъде оборудвано с техника, тъй като предстоеше среща за преговори в бизнеса с проституцията между хората на Близнаците и друга група. Очите на Митко блеснаха, но като чу, че срещата бе определена за следващия ден, набързо реагира, че нямало как да сварят, още повече, че се искало разрешение от прокурор и куп още формалности. Целта бе да бъде записан разговора, тъй като Близнаците парадираха навсякъде из улицата за връзките си с антимафиотите.

На 4 септември 2008 година най-сетне с Весо Данов заминахме за София.

Алексей Петров ни очакваше.

В ресторант „Хармония” на басейна „Спартак” учтиво ни поканиха да седнем и да изчакаме. Докато чакахме дискретно се оглеждах и търсех къде е секретния информационен склад на Алексей, за който пишеше в „Опасните”. Ресторантът беше празен. По-късно щях да разбера, че там случайни хора не влизат. „Дали ни записват?” се питах на ум и с пълно гърло се разсмях, когато Весо Данов изпъшка:

– Да му еба майката, ако знаеш как ме боли задника!

Весо имаше ужасни проблеми с отворена фисура и подготвяше в София да легне на операция след седмица.

В главата ми гъмжеше световната конспирация, а той ми дуднеше за задника си.

С него никога не можеше да се скучае. Бяхме приятели от години. Знаех му кусурите, умираше да е център на внимание, псуваше цветисто и лъчезарно, и в същото време беше уникално речовит, духовит, а мисълта му режеше като бръснач. Весо бе удивителна смесица между дантелените пелени на аристократичното си потекло и уличното псе, но нямаше как да скрие онзи ген на фамилията си Данови, който просто извираше. Никога обаче не успя да го употреби истински по предназначение. Беше интелигентен, болезнено чувствителен, дори остро раним, човечен, но в същото време аритметично пресметлив. Можеше да прави пари и от въздуха, моментално му хрумваше как и от какво да направи бизнес и пари. Демонстрираше властност и самонадеяност, зад която обаче някъде проплакваше едно незавито дете, забравено да бъде целунато.

Беше прочут с голямата си уста.

Изумяваше ме, че можеше непрекъснато да говори по телефона с часове, а на маса без значение с кого седи на нея, говореше така открито и скандално разказваше всичките си приумици, че понякога това граничеше с пълната липса за чувство на самосъхранение.

С Весо се карахме като обезумели. Крещяхме и се псувахме виртуозно. И двамата бяхме устати, но аз бях единствената от приятелите му, която непрекъснато го просвах на земята и буквално го размазвах с критиките си. Той не слушаше никого и дори и когато се проваляше, можеше да те окачи на въжето, само за да не признае катастрофата си. По времето на изборите, в които водеше битка, открих с яснотата на хладна кама, че не е боец. И че не можеше да губи. След като нещата не ставаха така, както ги бе искал, бягаше от мига, в който трябва да застане пред останалите и да поеме отговорността.

Дразнех се, защото аз пък очевидно имах някакъв свой комплекс да не понасям слабохарактерни мъже, особено в момент, когато точно те трябва, дори и паднали, да бъдат командирите на полка. Сред старите играчи на Варна Весо бе прочут и като блестящ интригант.

Всички бяха единодушни, че в империята на интригата е абсолютен цар.

Приемах го такъв какъвто е, защото знаех, че в душата си е едно хлапе, което мечтае все още да бъде Граф Монте Кристо.

Алексей се появи като внезапно като трясък.

– Поразпитах за теб, нали знаеш, че и аз пиша? Чух добри неща… – гледаше ме право в очите, силно облегнат назад.

– Аз съм най-добрата! – го заковах.

Той изобщо не трепна. Извадих дискетата, която бях приготвила и му я подадох. В нея бях синтезирала цялата информация за обвързването на варненските висши антимафиоти с наркогрупировката „Фирмата”. С Весо му разказвахме ситуацията около корупцията във Варна, а той мълчаливо ни слушаше, изтегнат назад на облегалката на стола. Полюляваше се бавно и ме гледаше настойчиво право в очите.

Срещала съм десетки босове и ченгета, но по овладян от Алексей като мимика и изказ – не. Аз си бях джаста – праста, но той без дори да направи гримаса и без да отрони дума, охлаждаше емоцията ми някак мистично.

– Кой е директор там? – попита равно Алексей.

– Митко Димитров – отвърнах.

– Сега ще махат директорите на няколко дирекции, които са били назначени по времето на Румен Петков… – Алексей изреди няколко дирекции в страната.

Скочих като че ли ме бяха набучкали с карфица. Весо и той след мен.

– Ама защо Митко, бе? Човекът си бачка, почтен е, има желание да направи нещо. Той също води битка с тия насрани бопаджии … – заобяснявах накъсано, защитавайки шефа на ОДП – Варна като че ли е ми е брат.

Може и да имах разочарования от Митко, той не бе мечтата на Варна за шериф, но тогава все още вярвах, че сме от едната страна на барикадата. Докато го защитавах Алексей се бе вгледал в чашата с вино и слушаше търпеливо. Не бях срещала досега мъж, който да умее така внимателно да слуша събеседника си. Имах чувството, че мълчанието му е като медитация. Хем беше тук, хем даваше вид, че е зад преграда, която по никакъв начин нямаш шанс да строшиш. Сигурно идваше от бойните изкуства.

Месеци по-късно, след като щях да стигна до неподозираните дълбочини на двуличието на шефа на варненската вътрешна дирекция Митко Димитров, в един от разговорите ни с Алексей, докато се пенех, че това е безобразие, че някой трябва да направи нещо, защото във Варна дерибействат като разпасана дружина, Алексей благо ме прекъсна:

– Митко Полицайчето ли? Толкова са му силиците… Нали беше от добрите?

Не беше забравил пламенната ми защита за Митко при първата ни среща и така кадифено ми го зачука с финес, че млъкнах като малко момиченце, хванато да краде стотинки от джоба на баща си.

Онази вечер говорихме и за ДАНС.

Засипах го с опасенията си, че в тази служба е пълно с мишоци, които познавах във Варна, и които в живота си не бяха виждали белезници, а махаха гащи книжовно из дебрите на политическите поръчки. Алексей беше мъжкар и не беше необходимо да пиеш великолепното му вино и да бодикаш от превъзходното сирене от мандрата на брат му, която година по-късно щеше да обиколи всички страници на вестниците, за да усетиш, че и той се дразни от това.

– Плахи са. И тук има същия проблем. Като трябва да се тръгне в акция – ама сега така може ли, ама дайте, сега да не го правим така… Трябва да има тарани…

Слушах Алексей и си го представях до книжните НСС-ейци, които трябваше да забравят безметежното време на писането на купища рапорти и доклади кой къде шетал, с кого се целувал и защо.

Той не обели и дума за сайта „опасните”, аз обаче го питах настойчиво.

Вече беше излязло „опровержениието” на Отнян Стефанов и Младен Мутафчийски, поместено в „опасните”, че се извиняват на всички, за причинените щети от написаното. По-късно Огнян Стефанов отрече някой от тях да е писал това. Интересна ми бе каква е реакцията на човека, върху когото „опасните” бе излязала цяла кофа с помия. Не показа никакво лошо чувство. Единственото, което коментира бе:

–Подвели са го момчето и са го използвали…

Не каза кой. Много по-късно щях да разбера, че разплитането тръгва от Йоргос Пецас, комютърен специалист, работещ за Огнян Стефанов. А източник от ГДБОП ми посочи и човекът, който е пишел инфото за „опасните”. Бивш контраразузнавач – Г.П., базиран в една банка с име, наподобяващо на юфка. А на 22 септември, когато гръмна новината, че са пребили до смърт Огнян Стефанов,

Алексей ми звънна: „Моля те, ако чуеш нещо, ако знаеш и подозираш нещо около побоя, веднага се обади”.

Разговаряхме дълго онази вечер. Около разговора за „опасните” стана дума за компютри и технологии. Аз бях пълен профан, но моментално се сетих за скандално известния Иса Хакера, който лежеше във върненския арест за това, че виртуозно бе източил куп американски банки:

– Винаги съм се чудела защо нашите спецслужби не проявиха интерес към този човек. Той е гений! Дори си мислех, че американците ще го дръпнат…

– Верно ли е, че е гений? – Алексей малко недоверчиво ме фиксира.

– Така твърдяха и от прокуратура и самите американци.

– Лошото е, че ако ги дръпнеш такива да работят за службите, те използват това и работят единствено за себе си. Такива никога няма да работят на една заплата, базирани в някоя фирма, някъде и започват проблемите.

Алексей помоли като се върнем във Варна да съберем още по-контрентна информация, да му я изпратим, или да дойдем в София. Коментирахме и конкретни лица, които могат да бъдат внедрени за да могат да бъдат заковани пробитите ченгета на гюме с мафиотите. Весо му разказа за една схема, с източване на милиони, които въртят двама пришълци във Варна с конкретна иформация за тях. Знам от него, че бе разказал всичко това и на Митко на тяхна лична среща, но Митко поискал от Весо да му даде и номерата на колите им, при положение, че му бе дадена пълна схема на нещата плюс явки, срещи и часове. Весо ядосан беше махнал с ръка. Тоя номер на Митко с номерата на колите, ставаше вече досаден.

– Ти как си с Иван Славков? – внезапно попита Весо.

– Не съм го виждал. Чувам оттук оттам, че напоследък злоупотребявал нещо с името ми – отвърна спокойно Алексей и също така, право гледайки в очите Весо, каза:

– Аз съм в ДАНС и далавери никога няма да направя.

Май вече ви казах, че аз съм по детайлите. Година по-късно този епизод щеше да блесне като светкавица пред очите ми, когато Весо вече с присъда, щеше да обяснява на всеослушание в ТПО-то на затвора как Иван Славков се бил срещнал предния ден преди нашата среща с Алексей Петров и как точно Алексей Петров бил набутал Весо Данов в ареста, а пък Близнаците били агенти на ДАНС. В цялата тази пресечена боза нямаше да има и грам истина. Това обаче щеше да се случи много по-късно, тогава когато войната срещу Алексей Петров щеше да бъде страховита, а Весо Данов отдавна щеше да бъде първата аджамийска муха, оплетена в тази гнусна паяжина.

Това бе първата ми среща с Алексей Петров.

Веселина Томова

Из книгата и „Бандитска Варна”