Защо „четвъртата власт” няма никаква власт?
Кой сега изготвя проекторешенията на Министерски съвет? Защото преди 15 години с това се занимаваше Илия Павлов…
Търпението на медиите… или мълчанието на агнетата… както ви харесва – но не по Шекспир, а по… български.
Журналистите нищо не забравят, нищо не губят – като документ или запис. Всичко, казано пред журналист, един ден излиза на бял свят (дори и казаното за „лична информация", какъвто е „приятелският израз" на отговорните фактори, с който ти намекват, че използваш ли го… най-малкото не можеш да разчиташ на ново интервю, а най-многото… е, ние си знаем…).
Само че… отговорният фактор в един момент се оказва в немилост. Случва се – през 4 години има избори, поредният „цвят" метла минава и ти, за да блеснеш… пред новите управляващи или пред главния си редактор вадиш старите записи или ксерокопия с уличаващи документи.
Отговорният фактор вече е никой, а ти… ти ставаш героят на деня. Правиш разкрития, скандализираш общественото мнение, навираш ги в миша дупка тия подлеци, заради които години трепереше и се ядеше отвътре, осъзнавайки, че си страхливец. И пак не си удовлетворен. Защото си герой в хиляди чужди очи, но не и в своите собствени.
Защото пак си същият страхливец, следвайки „правилната" редакционна политика, а нейната посока отново се определя от резултатите от изборите и от съответните зависимости на издателя ти.
Това е съдбата ни – поне в България… Поне на повечето от нас.
По-непримиримите бяха изритани отвсякъде. Някои от тях създадоха блогове и сайтове, за да продължат да се занимават с любимата си работа, но се издържат от друга дейност.
Други просто спряха да пишат за политика и икономика, препитават се към днешна дата от пенсионерската, женската, модната, спортната и „TV-реалити" тематиката.
Днес редакциите са пълни с връстници на демокрацията (които и да искат, не могат да зададат по-дълбок въпрос на събеседника си, защото най-далечните им политически спомени са за предишното правителство, за предишния парламент) или с такива „колеги" – с извинение, които при всички режими оцеляват. Да са живи и здрави – така могат, така оцеляват.
С риск да прозвучи нескромно ще споделя една лична история. Събитията от онова време (около 1995 година) едва ли някой още си ги спомня, а и главният герой е вече мъртъв.
Получих папка с документи от един тогавашен депутат, член на комисията по корупцията. Сред документите имаше и ксерокопие на „Проекторешение на Министерски съвет (МС)" – точно така беше озаглавено и беше изпратено по надлежния ред в МС от… Илия Павлов.
След един месец мотаене и подхвърляния на планьорка от страна на главния ни редактор „Ти, какво – искаш да ни взривят офиса ли?" материалът ми беше отнет и пренаписан от по-опитна колежка (казвам го без всякаква ирония), която при написването на всеки материал се консултираше с адвокат Даниела Доковска (едната от адвокатките на Тодор Живков). Естествено, материалът излезе абсолютно беззъб и едва ли някой го е забелязал.
Е, намериха повод да ме уволнят скоро след това, но по-страшното е, че междувременно се опитаха да ме отровят. Тогава си мислех, че ме хваща параноя, но от дистанция на времето (а и от последвалите събития) все повече си мисля, че просто имах късмет да оцелея.
Както и да е, лекарите нищо не установиха, оцелях след около седмица в състояние между живота и смъртта – с необясними симптоми. Колегите обаче спряха да обядват в близката до редакцията кръчма, а малко преди да си тръгна от този вестник разбрах, че предшественикът ми, от когото наследих ресорите „Застраховане" и „Приватизация", все още (от около година) се възстановява в гипсово корито – били го пребили „неизвестни извършители"… (Да сте чели нещо по този случай?! – Не, нали!)
Става дума за 95-96 година – бяха живи братята Васил и Георги Илиеви, Илия Павлов беше на върха на кариерата си, още нямаше показни поръчкови убийства на знакови фигури от подземния свят – от тия с плодово-животинските прякори.
Извинявам се на търпеливите читатели за отклонението, особено ако написаното от мен им звучи като оправдание или защита на хамелеонщината на българските журналисти. Голяма част от тях нямат нужда от защита и оправдание, напротив, много са си добре. За тях това е работа, за която им плащат, нищо, че не са съвсем наясно с ролята на професията ни в обществото.
Говоря за другата част – уплашената, смачканата. Журналистите също са хора, и те имат деца, и на тях им е мил живота. Затова не чакайте от тях обективна картина на СЕГА случващото се в България. Истината ще я разберете постфактум.
Те всичко знаят и ще ви го разкажат… после, може би в следващия мандат. Все пак живеем в България…
Само се чудя… кой ли сега изготвя проекторешенията на Министерски съвет?…
Маруся Панковска