За 20 години не се роди нито един държавник, т. нар. политическа класа е ялова, твърди Георги Мишев

Писал е сценарии на филмите “Момчето си отива”, “Преброяване на дивите зайци”, “Вилна зона”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат”, “Дами канят” и др. Неговите книги са знакови за непоразената от така наречения социалистически реализъм литература.

Десетилетия преди 1989 г. Георги Мишев публично споделяше своето разбиране за частната собственост, като мотивация за труд и гарант на личните свободи. Неотстъпчиво, премерено и честно отстояваше убежденията си на демократ. Многократно е имал неприятности с властите.

Стана председател на Русенския комитет. Беше съучредител на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Депутат във ВНС, подписа новата конституция. “Отлюспен” заедно с ФКГД през лятото на 1991 г., Георги Мишев е удостоен с наградата за литература на Софийския университет “Свети Климент Охридски” за 2006 г.

“Работен ден е”, са първите думи на Георги Мишев ден преди рождения му ден и добавя – “няма какво ново да кажа, аз съм един стар човек, а стара балерина на сцената не бива да излиза”.

– Г-н Мишев, вие сте сред създателите както на Русенския комитет, така и на Клуба за подкрепа на гласността, на СДС. Обречени ли бяха те? Чувствате ли се излъган днес, 20 години по-късно?
– Индивидуалната политическа занимавка е глупост. Дори един Исус начева учението си с помощта на съмишлениците апостоли. (Знаейки, разбира се, че измежду тях има агенти с досиета.) Нашата история бе в същата схема. При среща с многоброен противник трудно можеш да излезеш победител.

Знаех, че това, което правя, е усилие в аванс. Че е подсещане за гражданското чувство, което носим в латентно състояние в душите си. Че гражданското общество е още в предутринен махмурлук. И че още не сме независими граждани, разчитащи на собствените си сили, предприемчивост, талант…

Наивни приказки, ще кажете – нека да са наивни, романтични и старомодни, но в тях е същността на човешкия прогрес, тръгнал от пещерата и стигнал до офиса на Бил Гейтс. До известна степен съм разочарован. Мислех, че ще има повече хора с модерно мислене. Оказа се, че съм бъркал всъщност. Някои се адаптираха към ситуацията, други се лумпенизираха. Знаем последиците от съсипването на патриархалния морал: нагаждачество, простащина, чалга, криминале, мутризация…

– Помъдряхте ли? Звучите като загубил надежда?
– Десети ноември ни свари без хора, подготвени реално за лостовете на държавното управление, за извършване на промяна. Не е ли факт, че за двайсет години от така наречената политическа класа не се роди нито един държавник. А комунистическата класа освен че подготвяше за наследници своите деца и внуци, основната й грижа бе да смазва в зародиш всяка форма на опозиция.

“Плячка” е точна метафора за еднопартийното управление, изсмукващо жизнените сокове на държавата в продължение на десетилетия. Метафора на безнаказаното грабителство. То може да бъде свалено с война, с революция или с разложение отвътре. Феодализмът бе свален от третото съсловие; при комунизма не се даваше възможност да се появи гражданско общество, граждани с независимо мислене. Няма гражданско общество, не му се дава шанс да се развие и възмъжее, пречи му се с всички изпитани средства на потискане, за да бъде хилаво или манипулируемо.

Гражданското съзнание не е природна даденост, то се посява и отглежда, то не е див овес, а сорт културно растение, крехко и неустойчиво. Как да поникне на наша почва, като медиите са в ръцете на комунистически мислещи собственици.

– Е, и каква надежда ни остава?
– Единствената надежда си остава международното положение, както съм казвал и друг път. Но аз съм изживял живота си и съм вече стар човек, нека младите да градят бъдещето на България.

Лошо е това, което виждам – има подмяна на ценностната система. Всички живеят сякаш в дискотека. 4/5 от моя живот са минали в работа, не че не съм се забавлявал, но без да звуча поучително, в момента ме боли за младите хора. От друга страна, когато се мъчим да корим и възпитаваме децата и внуците си, преди да им говорим за големи имена и примери, нека помислим какъв е нашият личен пример, който им даваме.

Истината е, че и те живеят с по-малко заблуди, развиват се по-прагматично. Това е по-здравословно от демагогията на близкото минало, в която мина моят живот и животът на децата ми. Това трябва да бъде главната ни грижа за новите генерации – да им създаваме нравствен комфорт, да очовечаваме инстинктите им. За битовия комфорт ще се грижи пазарът.

Eдно интервю на

Паулина Боянова
blitz.bg