Кой даде виагра на кучето

Човекът, който най-много ми липсваше миналата сряда вечерта, беше Тошо Тошев.

Изсипаха се стотици приятели в “Шератон” на премиерата на първия том от тия дописки, които четете вече от около 160 седмици. По едно време влетя Валя Ахчиева, прегърнахме се като с всички останали и тя се засмя: “Е, значи на оня никой не му е обърнал внимание, така си и мислех!”

Погледнах я учудено – зала “Средец” беше пълна, какво имаше предвид? Тя се засмя още по-широко и ми обясни с две-три думи. Едва повярвах и след това цяла вечер се усмихвах далеч по-лесно от обичайното, докато се провирах между приятелите си. Забелязах между другото, че никой от героите ми не показа, че се сърди за нещо, те са умни хора и знаят, че в телевизионния занаят разстоянието между главата и ръката доста често е прекалено дълго.

А Тошо наистина ми липсваше, пратих му един обичлив sms, но това съвсем не е достатъчно, за да изразя благодарността си към него, а и към екипа на целия вестник. За тия неща в наши дни изобщо не се говори – и как да го правиш, като немалко хора неудържимо се стремят да бъдат парцали.

Виждаш някаква кокона, грозничка и смешновата, сякаш излязла от разпродажба на стилни дрехи, обаче от по-по-предишния сезон, кипри се, готова е да заложи дори телесата си за морала и предимствата на поредния вестник, в който е акостирала – и докато я поздравиш, тя цъфнала другаде и вече сладострастно изпълнява поръчките на поредната мутра, която иска власт. А “Труд” ме приюти в емоционално труден за мен момент, издържа на доста натиск – но някои от тия, дето най-много се звереха на вестника, вече са на майната си.

Въпросът е да имаш търпение, пак това се оказа най-важното.

Понякога се учудвах на характера на Тошо, дори ми се струваше, че е обзет от някакво нехайство за собствените си интереси. Е, да, така е, когато си истински професионалист – тогава можеш да изтърпиш дори и К. К., който, както е известно, отдавна не е с целия си.

Винаги съм имал много приятели, но едва сега се осмелявам да кажа на някого, че го обичам – и то далеч не заради проклетите дописки, а за много по-важни неща, които обаче няма да споделя с вас, ще ми позволите да направя това друг ден, надявам се.

В някои от днешните медии тъкмо обратното е горивото – омразата, понякога дори се чудя откъде млади негодници успяват да се хранят единствено с омраза. Разбира се, бих го обяснил с всеобщата недое… на някои хора от професията, но не само това е причината.

Ами пухкавите момченца, които дори имат по едно-две дечица, за какъв дявол на тях пък им е нужно да се задавят с омразата, която вчера са повърнали и днес пак искат да я погълнат. Не разбирам.

Разпознаването на тия мъртъвци не е трудна работа, макар да се крият като мишоци зад този или онзи и там преживят отровата си.

“Тайните на телевизията” – под това заглавие излязоха дописките ми в издателство “Интермедиа” на Георги Илиев и ми докараха много приятели, нямам предвид само читателите на вестника, които в една социологическа анкета показаха предпочитанията си към тях. На двама-трима по-гламави ругатели им докараха и съдебни дела, ще им докарат и още. Но това без изключение не са хора от занаята, а от тази порода, която се навърта край него, за да прави далавери – често и политически, понеже никога осребряването на медийните услуги не е стигало подобни мащаби.

Любо Левчев ме нарекъл словесен гладиатор, ужас – много любезно от негова страна, но аз се опитвам по-скоро да предпазя ония телевизионни герои, към които изпитвам симпатия – К. К. сладичкият, милосърдният, това съм аз. Не са ми симпатични хората, които държат собствения си опит в джобовете си и дори ги зашиват. Ако мога да бъда полезен – добре, ако не – още по-добре. Спечелих приятели измежду героите си, може би съм им дори по-полезен, когато се виждаме насаме – гладката фраза, която човек търси в дописките си, понякога прави ненужно нежна истината за някои от тях.

Стела Римингтън, първата в историята жена директор на могъщата английска МИ 6 – тя ми гостува, когато вече беше шеф на охраната на веригата магазини “Макс и Спенсър”, преди това беше немислимо, има в книгата си една забележителна фраза:

“Трябва да притежаваш глад за яростно, устремно участие в играта”. Сякаш го е казала за нашия занаят.

Всъщност това искам да поощря в моите герои – устремно участие в играта, но да не забравят, че тя продължава десетилетия. И да стоят далеч от мазните търгаши, които се опитват да дирижират телевизиите, винаги ще ги има. Но никога нищо съществено от самите вас, както и от истинското ви участие в играта, няма да зависи от тях. Да си го знаете – нищо, нищичко.

По едно време се сетих нещо и тръгнах да търся Валя, но не я открих в тълпата. Понеже изведнъж в съзнанието ми изплува една реплика от някакъв руски комедиен филм: “Кой даде виагра на кучето?”

Знаменито, нали! Кой дава от време на време виагра на някое куче, което се навърта край нас, за да изскимти жално, докато празнуваме тия сладки дописки?

***

Навремето, в годините на соца, на одеския плаж имало табела: “Забранява се да се плува в морето по-навътре от другите!”

Невероятно проникновено, макар че в онези години фразата има и още няколко смислови нива, но да не я дълбая, че нямам настроение тази сутрин след предаването “На 4 очи”. Обаче някой може да стане поне доцент, ако я разчопли.

Ако става въпрос за морето на политическото сквернословие, Янето никога не е спазвало подобни забрани. Намесят ли обаче жените, всякакви граници са минати. И това вече се случва за втори път.

Първият път беше, когато се опитаха да унизят съпругата на вътрешния министър. Сега опитаха с клетъчните усилия на Янето. Нищо, никаква чувствителност не е останала в някои български политици. Никакъв парламент не е в състояние да промени неандерталската същност на някои хора. Да си наясно какво е преживяла една жена като Капка и да дълбаеш тъкмо там! Няма толкова брутален, дори литературен български герой, и в устните кръчмарски баталии, в които българинът понякога е извънредно храбър, не може да се срещне нещо подобно. Това е над-обида, това е да заявиш, че не зачиташ и никога не си зачитал собствената си същност, всичко е било само театър, лъснати обувки над вонливи нозе, малък номер.

Жената е територията на примирието, дори едно пале знае, че не бива да се поругават жените.

Шейтанов твърдеше, че в сексуалните си поругателства, в които единствено се вижда неудържим, българинът може да стигне до край – да поругава например тръна, който се е забил в петата му. Но днешен уж човек, да се изживява с подобно поругателство, е нещо нечувано, както и да е предизвикан, ако изобщо е предизвикан. Всички понякога сме били герои за сметка на жените край себе си, нашият героизъм поначало е вторичен, ако дори само си спомним за майките си. И може би именно това не ни дава смелост да ругаем по начина, който ни препоръчва малкият храбрец. Това може да го изрече само човек, който не е наясно изначално с жените. И няма защо да се търсят обектите на мъжеложките му обекти, както се готвят някои – отправи ли човек подобна мръсотия към някоя жена, той сам се е афиширал.

Тези хора превръщат политиката в диво животно, отишло на чуждо пасбище както би се изразил, хм, да речем, Ерофеев.

Дивият им език обаче не е никак случаен. Някаква мрачна сила се крие зад тях, тя им дава кураж, тя им отваря широко устата за крясъците им.

В “На 4 очи” Цветанов и Сидеров направиха доста намеци, но, за жалост, не отидоха докрай. А трябваше отчетливо най-после да споменат името на онзи толстолоб, който дърпа конците на всичко това от мътното дъно.

Цветанка Ризова направи и невъзможното – и макар да не получи конкретен отговор на най-важния си въпрос нито от Волен Сидеров, нито от Цветан Цветанов – в крайна сметка очерта една страховита картина на възмездието, което очаква някои хора с малки стъпала, които от известно време шляпат насам-натам с обувки 2-3 номера по-големи.

Дълбоко грешат ония, които подценяват външната кротост на Цветанов.

Дори обруган абсолютно дивашки, пак от хора от онова мътно дъно, никой не е в състояние да го види разколебан. Той е телевизионният герой на седмицата. В този иначе външно дистанциран човек се крие сила и мъст, макар за разлика от Бойко той да предпочита ролята на известна несигурност.

И ако не бъде подведен или спрян от някого, да се надяваме това да не е патронът му, той има великия шанс веднъж завинаги да извади от мръсната игра някои толстолоби.

Сега те са в ръцете му. Неслучайно и двамата с Волен твърдяха пред Цветанка, че вече са наясно с бойната сила на политическата конструкция РЗС.

Уплашат ли се, ИДВА новата 1925 година – запомнете това! – когато ще започнат да отвличат и накасапват политическите си противници, а и всички останали. Имат ресурсите за това, имат кресльовците си в парламента, имат пари, неизвестно откъде придобити, имат и съветници, имат и медиите си, с които се опитват да шантажират неудобните. Цветанов бе обруган на два пъти по начин, немислим изобщо за хора, които са се клели във войнишка чест.

Посегнеш ли на жените обаче, нищо добро не те очаква.

От смелостта на Цветанов зависи днес всичко.

Джон Конъли, един отличен писател, твърди следното, нека Цветанов си го припомня, когато някой иска да го разколебае: “Злото е егоцентрично, сред злите единство и солидарност няма…”

***

Оттеглям засега съвета си към по-младите хора от нашия занаят за яростно участие в играта, поне за известно време.

Гледах, пак при Цветанка, младата репортерка Диляна Гайтанджиева, която представи една печална и съвсем не безопасна за нея картина на политическия разгул. В същото време при Росен пък Мира Бенатова нищеше “Наглите”.

Но аз си мислех за Огнян Стефанов, и той беше дошъл на премиерата на книгата ми, храбро подпрян на патериците си – един малък на ръст човек, но хората край него, все забележителни наши съвременници, го гледаха с удивление, и предполагам с известна завист. Изчакайте, докато кухите богове и техните прислужници не си получат даровете.

***

Волен Сидеров съвсем ясно заяви, че Гиньо Ганев, омбудсманът, е обект на зависимост и натиск. Вероятно следващата неделя ще го видим при Цв. Ризова.

***

А аз самият имах тежък разговор тия дни, за който предупредих главния прокурор. Споменах и на бившия главен прокурор, че някои хора се държат предизвикателно враждебно.

Но за това друг път.

Кеворк Кеворкян

В. Труд