Политика на заден ход
Тези дни мой колега ми припомни една от правешките шегички на Тодор Живков: “Че какви политици сме, ако не можем да дадем на заден ход”. Спомена я в краткия ни разговор пред кафе-машината по повод управленския стил на Бойко Борисов. Защото на премиера “даването на заден ход” му се удава. С лекота. За шест месеца можем да посочим не един случай, когато министър-председателят отстъпваше от своя предварително и категорично заявена позиция. Най-фрапантният сред тези случаи бе светкавичната промяна на отношението му към президента Първанов. Какво издава този стил-политическа незрялост, несигурност във вземането на решения(въпреки демонстрацията на самоувереност), податливост на влияния, управленски дефицит или? Каквито и да са причините, обаче, такъв тип публичност не може да бъде оправдавана, още по-малко адмирирана дълго време от обществото.
Тези дни на премиера отново му се наложи да използва задния ход за измъкване от капана, в който сам се намърда с изявлението си, че подкрепя искането на “Атака” за референдум по темата за новините на турски език, излъчвани по БНТ. Направи го (в своя стил) не само защото общественото мнение вече се произнесе, при това доста недвусмислено, за подобно допитване. Даде заден ход и заради реакциите на европейски партии и политици, както и на турската държава. Бойко Борисов дори не потърси приемливи аргументи за промяна на позицията си, а направо се отрече от нея. Сигурно е осъзнал или някой му е пошепнал, че след изявленията му пред българите в Чикаго за възродителния процес (тогава пак използва политиката на заден ход), подкрепата за един подобен референдум би донесла повече негативи, отколкото позитиви за публичния му образ на премиер. Както и на управляващите Граждани за европейско развитие на България. Защото Европа е особено чувствителна, когато става дума за правата на малцинствата.
Темата на предлагания референдум не се нуждае от особено обсъждане, още повече, че най-важните аргументи “против” вече бяха изговорени-от анализатори, политици и от гражданите. В същото време да се сравнява поискания от “Атака” референдум с проведения в Швейцария (за и против минаретата на джамиите) е несериозно. И то не само, защото в държавата на банките и NESTLE мюсюлманите са все още имигрантска общност, а у нас отдавна са част от гражданската нация.
Референдумите са неотменно право на пряката демокрация и затова неправителственият сектор в България води битка за това право. Мисля, че 20 години след началото на прехода у нас има не една и две важни теми, които биха могли да бъдат подложени на референдум. Най-важната сред тях, струва ми се, е искат ли българите разпускането на този парламент и свикването на Велико Народно събрание, което да приеме нова Конституция. Защото промяната във философията на основния закон би позволило разрушаването на сегашния олигархичен модел на развитие на държавата и би дало нови права и възможности на гражданите за участие във властта и за избор на политици и магистрати.
Приемането на нова Конституция би могло да стане и логичен завършек на 20 годишния посттоталитарен период от най-новата ни история. Както и на стремежа на определени лица и кръгове да ни връщат постоянно в стари геополитически орбити.
Венелина Попова