Да отвориш рана, вместо мол!
Случайно попаднах на това заглавие на театрално представление, чиято премиера е тези дни в столицата. Грабна ме. Отнесе ме. Хванах се за заглавието, за да се отърва от неметафоричното виреене и върлуване на стадото, което ми става все по-натрапчиво, все по-нетърпимо. Прикрепих се за няколко минути в него.
Да отвориш рана…
Няма значение коя е постановката, кои са актьорите, дали ще посетя представлението, или въобще няма да прекрача прага на театъра, за да го изгледам. Идеята ми е друга. Докато някои днес безскрупулно откриват пореден мол, пореден секс шоп, затънали в бизнес планове и бизнес намерения, превъзбудени от трупането на пачки, други се занимават с… отваряне на рани. Представяте ли си? И това вероятно на мнозина ще им се стори налудничаво, претенциозно, почти скандално. Не за вярване, немислимо. Вероятно ще събуди масов присмех. Но едва ли пък е чак толкова ретроградно, мисля си.
Защото е лесно да се огледаш в излъсканата витрина на мол, да се изтупаш от главата до петите в последната марка дрехи, да се натъпчеш с fast food, да изглеждаш най-новата кинопродукция, плюскайки пуканки в полупразен салон. Но дали наистина ще имаш смелостта (и търпението) да видиш това, което те човърка отвътре? Онова, което не се прикрива с моден парцал, с пудра, с грим… И дали въобще ще успееш да преминеш през обвивката, през черупката си, за да усетиш „пукнатините”? Било тези, които набелязват пътеките на източената ти от масовата култура историческа памет, било то тези, които са свързани с непоносимото усещане за незастрахованото ти и все по-чревоугодническо настояще.
Да отвориш рана не е като да отвориш месарски магазин. Да отвориш рана не е като да създадеш политическа партия, която да избере лидер с пълно мнозинство, а той да го играе демократ! Да отвориш рана не е като да се навреш в криминалния свят, за да го играеш безсмъртен анимационен герой. Да отвориш рана не е като да си депутатка от управляващата в момента партия и да шиеш гоблени в свободното си време (гледах интервю по национална телевизия сутринта, в рубрика „ВИП хоби”, с народната представителка Й.К. – от изявата й обаче направо свят да ти се завие!). Да отвориш рана не е като да го играеш тв звезда, но да четеш нон-стоп от аутокю…
Идеята, идеята е друга. Не е лошо да поразравяме от време на време самотите си, мисля си. Да отворяме най-дълбоките си рани, да се вторачваме не във витринното, а в душевното си. Да изпитаме, ако трябва, болката на спомена, на очакването, на надеждата. Но да останем насаме с демоните си. Да ги интервюираме, ако се наложи, ако ще е от полза, но да сме очи в очи с тях…
Защо не да се преквалифицираме поне за минута в неприкосновени анестезиолози на вътрешното си време и живеене? Тогава може би и Б.Б. (премиер по волята на електората!) би ни сте сторил съвсем безобиден. Би заприличал на невинен ангел, сбъркал маршрутите небесни, та взел, че поел по законите на съдбата управлението на разсипаната ни балканска държавица.
Петър Петров