За европейския Андрешко и една тупалка

Ето какво би станало, ако Андрешко бе европейски гражданин.

– Ще стигнем рано, господине. Ей го селото – хе, под горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.

Младият таксиджия наду парното на колата си, която беше към края на петгодишния си лизинг, и пусна радио “Вероника”. Четирите гуми запръскаха по-силно из рядката кал на селския път.

– Как беше ти името, момче? – обади се дебелият господин на задната седалка. Момъкът си тананикаше: “Ти, ти си яка тупалка!”

– Името, името? Как беше ти името?

– Андрешко.

– А-а – Андрешко… Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Гледам ги в съда… Болни били, бедни били. Играят си със съдията.

– Ти какъв си, господине, по каква работа към наше село?

– Аз съм частен съдия-изпълнител.

Андрешко се обърна и с внимание погледна своя клиент.

– И по изпълнение, а?

– По изпълнение, разбира се. Играе ме един вашенец там, ама тоя път ще му дам да разбере. Няколко пъти го гоня, а все се изплъзва от ръцете ми… Разбрах, че дяволува, и ще го издебна довечера, та ще ме помни… Тракторът му ще секвестирам! Хем него на ум ще науча, хем да ви покажа един пример, та да не кръшкате друг път.

Лъжете банката, лъжете държавата, лъжете Европейския съюз! Ама властта се лесно не лъже! Пипа тя – здраво пипа! С багери трупове копае! За вас само тупалка… Иначе ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата, как ще върже бюджета онуй момче с тънкия глас? Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.

Частният съдия-изпълнител разкопча палтото си.

– Та по изпълнение, а? Кому ще изгорите душицата?

Съдията сърдито отговори:

– Има един – Станойчо го казват – нисък такъв… с дебел врат…

– Знам го. Нему ще вземете трактора, а? Беден е той, господин съдия, не закачайте го.

Стъмваше се. Андрешко не натискаше газта. Колата се движеше бавно. Шофьорът мислеше за бедния Станоя. Беше теглил 200 000 евро да си купи трактор – с климатик, джипиес и дискова брана. Гледал в селската кръчма рекламите на земеделското министерство, че има право на субсидия. Бяха идвали при него едни момчета, написали му проект и му обещали, че Евросъюзът ще му върне половината пари за трактора. Да, ама 6 месеца проектът му стои във фонд “Земеделие”, никой нищо не му казва, а банката си поиска парите.

“Ти ми докара тая беля, Андрешко” – ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.

“Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… – мисли Андрешко. – Трябва да му се каже да скрие трактора през нощта, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне – не може инак!”

Младият таксиметров шофьор взе в ръка мобилния си телефон, пусна скайпа си и бързо затрака по клавиатурата с една ръка – беше свикнал да го прави, докато е зад волана. Трябваше да побърза, до селото оставаха 35 километра. Вярно, съселяните му бяха в дискотеката – на гастрол бе дошъл Илиян Михов-Баровеца, там си имаха безжичен интернет и лочеха домашна борисовка, но дали щяха да се мобилизират бързо?

Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.

Частният съдия-изпълнител на задната седалка се ядосваше, че вече не усеща новия си парфюм. Явно е менте, вкисна се той. Надяваше се, че поне изземането на трактора щеше да мине нормално. Дори не беше помислил да вземе личния си “паяк”, с който прибираше колите в града. Разни самодоволни банкерчета си купуваха нови автомобили на лизинг, но после оставаха без работа, а после се чудеха защо ходят да се подписват в социалната служба с градския транспорт.

Обадил се бе на местния полицай, щяха да закарат трактора в неговия двор, а след 2-3 седмици щеше да си го разкара от главата на търг в същото село. “Да са живи и здрави в земеделското министерство, иначе съвсем щях да остана без работа”, реши да прогони лошите мисли частният съдия-изпълнител.

“Да са живи и здрави от строителното министерство, че им спряха европарите и не успяха да построят втори път до селото”, мислеше си таксиметровият шофьор.

Пътуваха бавно. Дупките не се усещаха от калта. Изведнъж фаровете на таксито осветиха нещо жълто и огромно. Стена от трактори! Андрешко наби спирачките.

А частният съдия-изпълнител на задната седалка се задави със слюнка.

– Връщайте се! Стачка! – извика една сянка от пътя.

– От какво сте недоволни, бре? – попита съдия-изпълнителят.

– Солидарни сме с гръцките фермери. Ще блокираме пътя и дори Бойко Борисов да дойде с хеликоптер, няма да го отворим! – непреклонен бе гласът от тъмното.

– Ще ви кажа аз, вашата мама! За вас ред няма ли? Закони няма ли? Европейци ли сте, бре, или? – закрещя дебелият частен съдия-изпълнител, който осъзна, че напразно се е лашкал в раздрънканото такси.

На обратния път шофьорът и клиентът му само мълчаха. А от радиото се чуваше Илиян (не Михов): “Ти, ти си яка тупалка! Дай да правим вземане-даване!”

Иван Димов
в. Труд