Кристалина Георгиева- успех по принуда
Кристалина Георгиева не само заслужи аплодисментите на евродепутатите като български кандидат за еврокомисар, но …нещо “по-лошо”: беше сигурно, че ще ги впечатли.
Защо “по-лошо” ли? Много ясно, защото цялата й биография и дори мимолетните й медийни изяви бяха достатъчни за тази лесна прогноза – право противоположно на кандидатурата на Желева, която сега изглежда още по-абсурдна и злополучно подбрана от Борисов, за което той, като класически “баща на успеха”, но не и на провала, няма намерение да ни дава отчет .
Отличното представяне на Кристалина Георгиева доказа, че има такива българи, както всички ние знаехме. Само Борисов се инатеше да го признае, преди да му се наложи да го направи под невероятен международен натиск. Георгиева доказа също, че няма такова нещо като някаква антибългарска предубеденост в ЕС, а има българска премиерска неадекватност, защитаваща Желева до последно в разрез с очевидната истина за нейната непригодност. Но хайде да оставим този път Желева и неспасяемия конфуз с нейното лансиране. Предлагам друга тема, свързана с успеха и баща му, който не иска да има нищо общо със “сирачето” Желева.
Измъчените от гафовете на Борисов негови симпатизанти настояват някакъв си блогър да не му придиря на грешките. Подминавам въпроса защо изобщо някой трябва се вълнува от мнението на толкова незначителен автор , че и да се опитва да го превъзпитава в правата борисова вяра, вместо просто да го игнорира, както правят т.н.”влиятелни” български медии.
На желаещите да наблюдават “ светлата страна луната”, не им стига да се наслаждават на милото единодушие на българските медии в хваленото на властта. Не им е достатъчно да си включат телевизора, или да надзърнат във вестника ( почти който и да е), където да се зарадват на лъжата, че Бойко бил накарал гърците да клекнат – клечат, уви, българските шофьори и до ден днешен, дълго след неадекватното перчене на Борисов пред гръцките селяни. Трябвало да се посочват постиженията , не можело само да се критикува ( този рефрен го припява всяка власт).
Позитивни постижения обаче има винаги. Върху такива акценти е построена защитата на незащитимия комунизъм , който ни бил дал образование, улици, болници, язовири и заводи ( сякаш в Белгия през това време са лапали мухите и не са постигнали неща, за които още дълго можем само да мечтаем).
Хитлер даде хляб, народни автомобили ( “ Фолксваген”) и автостради на нацията си. Живков построи отсечката на магистрала “Хемус” до Правец и до ден днешен го благославям – често пътувам в тази посока. Сталин спечели войната със самоубийствените усилия на съсипаната от неговата милитаризация империя и я въоръжи за капак с атомни бомби за чудо и приказ, гордост за последното руско бездомно пиянде и до днес. Чаушеску завеща на Букурещ най-голямата сграда в Европа – довършиха я и си я ползват. Чингис хан може да е избил хиляди, но също е станал баща на хиляди, поставил е световен рекорд по оплождане на жени от един самец. А Фидел Кастро успя да превърне Куба в единствен по рода си музей на колела на американските ретро автомобили от 50-те и 60 –те години, макар много от тях да са кърпени с шперплат.
Във всяка колективна трагедия винаги може да се намери зрънце лично щастие – Солженицин описва този феномен по ужасяващо натуралистичен начин в сцената със сношаването на непознати мъж и жена през дупка в оградата, разделяща мъжкия от женския концлагер ( в същата онази, огромната държава на Сталин). Щастието наистина дебне отвсякъде. Както и ”позитивното”.
Но правителствата, президентите, кралете, царете, правителствата, босовете и всякакви фюрери, които се домогват до безкритична власт, дават на народите си в крайна сметка едно единствено нещо: Чингис хан, Кастро, Живков, Хитлер , Чаушеску,Сталин…
Нима искате да поощрите и Борисов да се нареди сред тях?
Иво Инджев