Керик

В края на 2003 година се добрах и до него. До този момент бях направил една поредица от 22 телевизионни моста от 20 града в три континента. Нещо, което изглежда никога няма да се повтори в историята на нашата телевизия. Разговарях с невероятни хора – от Кончаловски и Вайда, Гор Видал и Джон Кенет Гълбрайт, Паулу Коелю и Дарио Фо – до Алина Фернандес, Мишел Платини и Джаки Колинс.

Но с него беше наистина нещо специално. Той сякаш е прототип на Хари Бош- знаменитият герой на Майкъл Конъли. А може и наистина да е, досега все не ми оставаше време да проверя това. Личната му история е удивителна. Автобиографичната му книга “Изгубеният син – живот в преследване на справедливостта” е потресаваща. Майка му го изоставя, когато е бил тригодишен. Години по-късно я пребиват до смърт в Охайо. Убийството й не е разследвано, понеже била проститутка. Години по-късно той започва да проучва живота на собствената си майка.

Книгата му ни казва, че добрият полицай е преди всичко почтен човек.

Ето как го представих преди началото на телевизионния мост от Ню Йорк: “Легендарен полицейски комисар. Антитерорист в Саудитска Арабия. Като детектив под прикритие провежда едно от най-мащабните разследвания в американската история срещу наркокартела “Кали”. Бил е управител на най-суровия затвор в Америка. Оглавявал е най-голямата и могъща полицейска сила – имал е на разположение 55 хиляди служители и 3,2 милиарда бюджет. Работи с кмета Джулиани и намалява престъпността в Ню Йорк с 60 процента. В деня, когато светът бе овладян от паниката – 11 септември 2001 година – опазва реда в един обсаден град. Носител на над 100 награди за героична служба на обществото.

Животът на този легендарен полицай е една удивителна история за смелост и чест”.

Без съмнение той е един от истинските герои на Америка.

Тези дни изпитах истински шок. И в момента чувствам необяснима тъга и жал.

Бърнард Керик бе осъден за подкуп от 250 хиляди долара. Направи пълни самопризнания и получи 4 години затвор вместо 61.

Ето защо САЩ са велика страна.

***

А у нас производството на мътилка продължава.

В медиите върви парад на всевъзможни защитници на толстолобите. Да опровергават обвинението сякаш е въпрос на чест за тях. Никой репортер не си прави труда да направи собствено разследване по някоя от нишките на обвинението.

Живейте си щастливо с бандюгите.

Спомнете си опусите на “водещи” журналисти, които по-късно се оказаха просто цветарки, за други подсъдими. Метаните, които им правеха. Посещенията на вежливост в домовете им, скимтенето им край очевидни престъпници. Тази болест, изглежда, е заразителна.

Един социолог каза: “Г-н Алексей Петров сигурно е правил рекет. Дано докажат, дано не докажат, може да е невинен”.

Тази фраза много добре изразява настроенията.

Дано докажат. Дано не докажат.

Както би казал Канети, най-много трябва да ни отвращават умишлено заплетените думи.

Кажете ми името на българския Роберто Савиано, авторът на “Гомор” – книга, преживяна лице в лице с Камората?

Нашата публика се задоволява с лъжци и фантазьори като Георги Стоев и Боби Цанков.

Групата на Маги Халваджиян се очертава като най-авторитетната на нашия телевизионен пазар, имат чудесни продукции. Джуди Халваджиян с основание беше гневен преди време, че някакъв дивак пернал с чук по главата репортер на “Господари на ефира”. Джуди спомена и приключението на Мира Бенатова, която пък друг абориген от Северозападна България бе блъснал на земята.

Обаче смъртоносният побой над Огнян Стефанов все е забравян, доста журналисти сякаш изпитват някаква необяснима антипатия, понеже той е онова, което на тях им е поначало отказано. Да не говорим за някои отвратителни боклуци, които не се посвениха дори да го обругаят.

Значителна част, ако не и всички телевизии, са заченати в грях. Трябва да се разрови произходът им, ангажиментите, които са поели навремето някои хора, зависимостите, в които са изпаднали. Трябва да се сложи край на мистификациите, на скритите обвързаности.

Защо един пенсионерски вестник, “най-дебелият”, както го обявяват, ще си позволява толкова гнусна атака срещу водещата фигура в борбата с организираната престъпност – този въпрос трябва да получи своя отговор. В последния си брой той е поместил карикатура, която е невъобразимо отвратителна. Какво толкова свързва Недялко Недялков с “Октопода”, с толстолобите? Какви зависимости го измъчват, че толкова пристрастно ги брани? Някои неща са вече известни, други ще станат ясни съвсем скоро.

Междувременно обаче мръсотията ще се лее.

Бих могъл да ви кажа за какво става дума във въпросната карикатура, и тогава със сигурност ще споделите гнева ми – но добрият вкус не го позволява. Веднъж Диана Найденова направи предаване за измишльотините на масовата преса, като усърдно разказа всякакви дивотии и така само им даде още по-голяма публичност. Между другото, Диана изчезна от екран и аз съжалявам за това – тя има отлични данни за телевизия, което само по себе си е опасно за нея. В днешните телевизии това е по-скоро недъг, там се търсят хората-желе.

Болшинството репортери чакат да им подхвърлят нещо от прокуратурата – и след първоначалното фалшиво въодушевление неизменно се превръщат в адвокати на улицата. Спомнете си навалицата от ред съмнителни фигури в уж престижни предавания, позорните им твърдения, изречени под благосклонния поглед на разни хитреци. Винаги подозрителни към усилията на прокуратурата, никога към казаното от бандитите. Отмъстителни са единствено към най-дребните хищници, към онези, които няма как да им навредят.

Доста предавания от седмици са обсебени от посредниците или говорителите на мафията, те винаги са добре дошли, за да се чуят за пореден път глупостите им.

Днес някои медии са най-добрите адвокати на престъпните кланове – на онези, които са се преплели с партиите и държавата.

Защо изобщо трябва да слушаме лапацало като Янето – нетърпимите му глупости за “милиционерска хунта”, “милиционерски ботуш” и пр. Уплашен е очевидно и това изглежда го кара да ръси все нови и нови фантасмагории, да заплашва, че ще покаже някакви списъци с имена – утре, не, другата седмица, безпардонността му може да отчае всеки водещ, той може да доведе до абсурд всеки разговор.

Д-р Николай Михайлов е може би най-интересният телевизионен разказвач, край него всеки друг анализатор избледнява, изглежда разпилян и несигурен. Поне 10 души стандартни социолози трябва да се обединят срещу него, за да постигнат някакъв успех, но и това не е сигурно – освен ако той сам не се откаже, понеже му е станало скучно. Михайлов много често прониква по неподражаем начин в характера на един човек. Но понякога прави и отстъпки на политическите си пристрастия, тогава умишлено приспива прозорливостта си. Веднага след изборите той направи по ТВ 7 един изненадващо толерантен портрет на Б. Б. Сега обаче в “Отпечатъци” твърди, че Б. Б. и А. П. били сиамски близнаци и операция “Октопод” трябвало да ги раздели, като изпрати единия в миналото, а другия – в бъдещето. Много образна фраза, обаче не виждам особена справедливост в нея. Не мисля, че някои известни политици на прехода са по-малки мутри от тия от “Октопод”. Например царят в някои свои лични имотни амбиции не се е държал много по-различно.

Пак ставаме жертва на балканската си склонност да проявяваме скептицизъм тогава, когато трябва да поощрим нечие усилие, над нас завинаги ще тегне като зловеща прокоба несмисленото “Всички са маскари”. А иначе може да се окаже, че сиамски близнаци са Б. Б. и населението, но да не се отклонявам в тази посока.

Между другото, не е лошо да се направи един обективен мониторинг, за да се види, кои медии/телевизии са особено скептични по отношение на “Октопод”. Резултатите ще ви изненадат.

Но какво трябва да направи човек, ако му падне Янето?

Външно изглежда, че с един такъв мистификатор трудно се излиза на глава – без да му мигне окото, ще те излъже или инфантилно усмихнат ще каже, че до 6 месеца Б. Б. и Цветанов ще влязат в остър конфликт – хайде на бас, Янето винаги познава. Но ти все пак го питай настойчиво. И остави по този начин следи във времето.

Питай го, например: Давал ли ти е документи А. П., какви, кога, защо. Финансирал ли е по някакъв начин партията ти, пращал ли е хора да агитират – както те си знаят – за нея. Къде си се срещал с А. П. извън ДАНС, в кои заведения, “Златният телец” между тях ли е, в провинцията къде сте се виждали. Правили ли сте заедно депутатски листи, кои са били неговите кандидати, каква е била целта на цялата завера. Какво искаше той от теб, защо те хареса, защо си имахте доверие. Притеснявал ли те е по някакъв начин. Кой и при какви условия достави бивши служители на МОСАД, за да участват в кампанията ти, как и колко им платихте. Колко често сте се виждали, след като онзи бе освободен от ДАНС. Говорил ли е с теб преди ареста си. Колко често сте говорили по телефона – ако не си спомняш, готов ли си да предоставиш разпечатки на телефоните си. Какво мислиш за него сега. Усещаш ли се по някакъв начин зависим от него. Кой и по какъв начин осигуряваше медийния ти комфорт. Кой осигури нечуваната ти рекламна кампания. Рекетирал ли си хора от медиите, заплашвал ли си ги по някакъв начин. Писал ли си писмо до бившия представител на Европейската комисия в София Хъмфрис. Каква е съдбата на това писмо.

Отговорите ще бъдат – Не, Никога, В никакъв случай.

Няма значение – след време и те ще свършат работа.

***

Г-н Андрей Райчев тия дни е зает с мисълта дали зад самоубийството на секретаря на Доган Ахмед Емин не се крие неговата тайна и греховна връзка със специалните служби. Сетил се внезапно за това, а досега никой не подозирал за нещо подобно.

Аз пък се сетих, че още на 4 ноември 2008 година, в дописката си “ТВ мюмюнизация”, написах следното: “Какво има предвид самоубилият се Емин, когато в предсмъртното си писмо пише “Не се чувствам предател на Р. България”? Както и да е, случайно трябва да е било.

Кеворк Кеворкян

В. Труд