ТАБЕЛАТА

Тази година лятото бе необичайно горещо.
Слънцето започваше немилостиво да прежуря още преди часовникът да нагласи стрелките си, така че да показват 7 часа.
Наближеше ли 11, селските улици опустяваха. Всеки гледаше да се снабди с насъщния отрано, да поошета каквото има за довършване по двора и да се скрие от палещите лъчи на слънцето.
Дори парка, който почти денонощно се огласяше от възгласите на играещите хлапета и наставляващите ги баби, се умълчаваше.
Маранята се виеше над пропукания асфалт на главната улица и бавно, но сигурно го топеше, като намаляваше до невъзможност преминаването на тежките камиони.
Леките коли, докарали синове и снахи от близкия град в съботната утрин, стояха в дворовете, покрити с чулове, наподобявайки някакви нови, странни животни.
Денят мудно се придвижваше и сякаш нямаше особено желание да предаде щафетата на нощта, която също лениво се протягаше от другия край на земното кълбо.
Петлите бяха разперили крилата си и с отворени човки, стараейки се да пристъпват тържествено, уж, че нищо не се е случило, попоглеждаха с жълтеникавите си очета към празната,ръждясала и пробита тенджера, в която допреди малко имаше от тази живителна течност, която хората наричаха „вода“.
…Към 9 вечерта, Сали реши, че не може повече да издържи и рече на съпругата си,
която лежеше на циментовия под и току обръщаше навлажнената кърпа върху челото си:
-Дай да ти сменя кърпата! И да насложа няколко кубчета лед, сигур вече е станал?!
А после ще изляза за малко…Съклета ме хвана…
Жената измънка:
-Оох,Сали,ши съ мре тая вечер…
…
Мъжът бавно вървеше към парка и си мислеше: „Милата ми Сълзица…дано да издържи на тази непоносима жега…Горката, как само се изразява…Аз поне успях да избутам 7ми клас, а тя не порачи да прекрачи поне прага на школото…Иначе е добра и съвестна, гледа децата и ме обича…Господ да я пази!…“
Сали влезе в парка и се огледа по навик. Търсеше свободна пейка. След миг се ус-михна, усетил иронията на ситуацията и приседна на най-близката. Заслуша се.Искаше да чуе „ариите“ на любимите си птичета. Когато разбра, че е станал част от тишината, рече на глас:
-Щом и моите хубавци не се обаждат, значи работата отива на зле…
Той помълча малко, загледан във високия стълб, на чийто връх се мъдреше счупена електрическа крушка и зарея поглед към дърветата.
Изведнъж забеляза нещо странно. Неестествено. Необичайно.
Между клоните на стария Дъб, който се гласеше от представителите на Властта да бъде обявен от ЮНЕСКО за Паметник на Културните Ценности на Човечеството, висеше н е щ о.
Сали внимателно загаси фаса на цигарата си в ръба на пейката и стискайки го в ръка, се затича към дървото…
…

…Кметът на селото също не издържаше на горещината.
Преди да си легне, изсумтя:
-Катеее, то бива, бива, ама това е извън пътя, бе, захарче?!…Ще ме извиниш, ама ще те оставя да си се наслаждаваш на разказите на твоя си Шукшин, а аз ще постъпя като французин и ще полегна на дивана в хола?!…
…
Сали тичаше като подпален с факла. Опитваше се да си намисли предварително това, което бе длъжен да съобщи на кмета. Но мислите му бягаха, като подплашен заек пред глутница въоръжени мъже.
…Когато достигна запъхтян до широко отворения прозорец, той се опита да се поуспокои преди да се повдигне на пръсти и да изгъргори:
-Кмете-ъъъ-спиш ли?!
Тишината не му отвърна.
Сали въздъхна шумно и повтори – този път малко по-силно:
-Кмете,беее! Извинявай, ама…такова…
Красимир се размърда и проточи едно:
-Бассси жегата, чак гласове взеха да ми се причуват?!!!…
След това тежко се повдигна от дивана, взе си чашата с айрян и се приближи до прозореца. Шумно засърба топлата течност, в която ледчетата отдавна вече се бяха разтопили и чу гласа на Сали:
-Ужас, Кмете! Бързо се обличай!…
…
…Двамата бавно се приближиха към вековния дъб.
Там, между клоните, яко пристегната от възела на въже, висеше Станка, съседката на Красимир.
На гърдите ѝ имаше табела – неравно откъснато парче от бивш кашон, съшита с черен конец. И на тази табела пишеше с „разкрачени“ малки и големи букви:
„с пЕнсиЯ от 145 л е в А аз нЕ мога да жиВея. А виЕ?“
…
…Сълзите на кмета бавно се стичаха по бузите му и попиваха в малкия му мустак, като настойчиво се опитваха да пробият преградата и да попият в устата му, която мълвеше:
-Сали…нищо не прави…не и-искам да я сваляш…Нека си почива, горката…Само…ще оградим с тебе дървото, та…като дойдат онези от Следственото, да не кажат, че сме…утъпкали следите…а аз, ей сега, ще звънна в Червен Бряг…да ги …уведомя…И…ако не дойдат до развиделяване, ще се обадя в София…да им кажа, че…чеее…въжетата в Майка България са на привършване. Да вземат мерки,
че иначе…иначе…
Той каза още нещо, но Сали така и не можа да го разбере.

Звезделин Минков