СЕРУМ НА ИСТИНАТА. КООРДИНАЦИЯ С ЧАЙ

Желев нямаше да повярва, че това ще му се случи. И не толкова от скромност – а заради онова, на което бе подложен приживе. Той беше първата жертва на политическото оскотяване, то всъщност се озъби с атаките срещу него. И за това трябваше да се говори в неделя. А не да ставаме свидетели на един величествен парад на преувеличенията и на лицемерието.

И „Ал. Невски“, отгоре на всичко – Мара Отварачката не я ли ожениха там?

Имаше притворство, имаше безтактност, имаше дори себеизтъкване: кой го държал за ръката, кой го видял през последните дни; кой го поканил на премиерата на книгата си – и това го имаше.
Ние и към Смъртта не се отнасяме както трябва – особено към чуждата; в показното празнословие сериозното пак ни се изплъзва.
Народът ли го изпращаше, както се твърдеше – този въпрос е много важен. Народът? При цялото демонизиране, на което бе подложен в началото на 90-те години?
Или това беше шоуто на политиците?

Имаше го и централният комедиен персонаж – пак той, познахте – Плевнелиев.

Каквото и да прави този човек, колкото и да се старае, все има някаква неловкост около него.
Как иначе да приемеш думите му: „Имахме добра координация с Желев, пиехме заедно чай.“ Какви проникновени думи за смисъла на политиката.
Защо говори такива глупости –  защо му е това надигане на пръсти.
Пиеш чайче – и ето те до Желев.
Думите нямат никакво значение за този човек. Още един пример: „Той (Желев) беше президент на всички българи…“
И Желев би се притеснил и дори обидил от подобно изхвърляне.

Или другото: „Желев си отиде неочаквано и скромно.“ „Скромно“ – кое „отиване“ е скромно, по дяволите? И коя смърт е нескромна?

Неизвестно защо, Нова телевизия показваше през цялото време повече фотоси на Плевнелиев, отколкото на Желев – сякаш него изпращаха. Поклонението пред Желев – като фотосесия на Плевнелиев.

А Плевнелиев е всичко онова, което Желев не беше – и щеше да направи добре, ако се беше скрил някъде – да пие координирано чай с някой друг. 

По някое време от безкрайния бъбреж по телевизията прокапа нещо и за позицията на Желев на 14 декември 1989 г., когато тълпата искаше да щурмува парламента, а той и Ивайло Трифонов призоваваха от балкона на Студентския дом тълпата да се разотиде. Какви бяха тия смелчаци? Дали комунистите не искаха да изиграят още тогава представлението с палежа на Партийния дом, което показаха на 26 август следващата година?
Но нали атакуваха парламента през януари 1997-а – и какво се случи сетне, освен че окрадоха България? Заради този триумф ли Костов процедил през зъби само две думи за Желев?
И заради приповдигнатостта на изпращането му Желев няма да остане никак доволен – сигурно щеше да се попита дали с притворството си някои не искаха опрощение за самите себе си: „Всичко ни е простено, забравете!“

Желев беше направо изигран когато преди вторите президентски избори някои наложиха предварителните избори в СДС. 

Веднъж го попитах кой измисли тази дивотия.
„Предварителните избори бяха фалшифицирани – отвърна той. – По данни на службите най-малко 250 хиляди комунисти са гласували за Петър Стоянов…Е – допълни той, – вместо да се превърна в президента обединител, обединих срещу себе си и СДС, и БСП!“
Малцина искат да си спомнят, че не толкова „Фашизмът“, колкото оспорването на Ленин очертава съдбата на Желев – а това се случва доста по-рано, още в началото на 60-те години. А и Желев не смяташе, че „Фашизмът“ е неговото най-голямо интелектуално постижение.
Беше известно, че тоталитарните власти са препоръчвали книгата „да не се атакува касапски, а с игриво перо“. След 10 ноември 1989-а обаче по време на т.нар. Стачка на Сугарев я връзваха с въженце и я влачеха по земята, а тълпата се дереше под прозорците на Желев.
Фрагмент от интервю във „Всяка неделя“, 2003 година:
– Пътищата ти към СДС окончателно ли са отрязани?
– Да, засега. Ще смятам, че СДС става нормална, демократична партия, когато намери сили официално да осъди стачката на Едвин Сугарев.
– Възможно ли е това?
– Ако не е възможно, шансовете са много малки.
– За теб?
– Не, за СДС.
Желев не беше злоблив човек, но никога не забрави обругаването му. Затова късните панегирици щяха да му изглеждат неестествени.

А Плевнелиев е много съмнителен с постоянната си песничка, че трябва да се опознае истината за комунизма.

Ами истината за СДС?

От „Вашингтон пост“ пък съобщили, че Желев е човек „без комунистическо минало“. Но тяхната е лесна, могат да си говорят ангро. Желев е бил член на комунистическата партия; сам ми е казвал, че е „започнал като сталинист“. („През юношеските години, както и за много от моите приятели, Сталин е бил едва ли не божество.“) Но сетне бе изключен от БКП; Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, на който бе председател, се казваше не иначе, а „Михаил Горбачов“ – уж за прикритие. Но Горбачов си беше правоверен комунист, той така и не извади мумията на Ленин от мавзолея, докато плещеше врели-некипели и продаваше идеалите си.
Желев не криеше тези неща и това го правеше истински.
Има един филм, който трябва да видите на всяка цена – „Валенса“, на големия майстор на киното Анджей Вайда. Няма да се влюбите във Валенса – в никакъв случай, но поне ще го разберете. Такъв поглед е нужен към Желев. Между другото, той смяташе, че е бил дисидент преди Хавел и Валенса.
Щяхме да научим доста неща, ако на ония, които пееха псалми в неделя, им бяха били серум на истината. Това щеше да се хареса и на Желев.
…
Питам се защо бившите ни президенти се събират на „президентски съвет“ при Плевнелиев – какво научават от домакина си? И това означава ли, че са съгласни с онова, което говори и върши той?
…
От някои медийни резюмета бях останал с впечатлението, че Бойко е по-равновесен в речта си пред Американската търговска камара.
Но после от публикацията на „Преса“ разбрах, че той няма намерение да постигне по-нормални отношения с Русия поне докато Путин е на власт, тоест това няма да се случи в обозримото бъдеще.

Дава ли си сметка Бойко какви ще са последиците. 

Но поне не е бил много любезен и с американците – ще се запомни репликата му, че те приемат Турция да строи четири руски атомни реактора, а на нас не ни позволяват дори един. За комбинациите на „Уестингхаус“ също е бил предостатъчно ясен. Разбира се, можеше да пристъпи още по-напред и да попита докога ще продължава грабежът в американските централи „Марица-изток“ 1 и 3. Но може би преди това трябва да изясни този въпрос със самия себе си.
В крайна сметка Бойко направи нещо, което вече се очакваше от него – да си вземе обратно думата от някои хора, които са се превърнали в негови преводачи – а те са не дотам изкусни и често го въвличат в несмислици. Беше важно да научим позицията му за капана, в който попаднахме наскоро с помощта на някои „наши съюзници“. Но публиката се нуждае от още подробности около провала на „Южен поток“. Външно най-големият позор се пада на сметката на Орешарски – понеже тъкмо той се самоунижи от страх пред сенатор Джон Макейн. Именно тогава от Кремъл окончателно ни отписаха, и не само за „Южен поток“; все пак, оставиха ни един карантинен срок за реакция, но и тогава нищо не се случи. В Москва са си казали, че не само се опит­ваме да „надплюнем“ всички, както ни беше иронизирал навремето Хрушчов, ами сме готови да се изплюем и на собствените си лица.

Не може една нормална държава да се озвучава от типове, които непрекъснато искат да събарят Паметника на Съветската армия, и в същото време тя да търси милост от Кремъл. Руският газ може и да е най-скъп в България, но друг няма – няма и да има.

Бойко изрази себе си в един много важен момент – когато повечето наблюдатели бяха сигурни, че той вече изцяло е подвластен на подлогите край него. Нека да го кажа направо: има хора, които плашат Бойко с измислиците си, а в същото време плашат Вашингтон с лъжите си за него, за да го държат изкъсо. Отгоре на всичко апетитът на неговите нови храненици се оказа безкраен. Те наложиха един невъзможен човек за министър на правосъдието – лъжейки Бойко, че е предпочитан „отвън“; а това е един безволев тип, който се скри дори при избора на председател на Върховния касационен съд, за да даде възможност на други мишоци като него веднага да го атакуват.
Трябва да се сложат юздите на маниаците от задкулисието, които искат да управляват държавата, тя повече не бива да се оставя на измислени хора като прокопиевци, които получиха тихомълком редица сладки бонуси. Още когато Плевнелиев нареди двата служебни кабинета, стана ясно какви са амбициите на Голямото Фалшименто.

Но дали Бойко ще има сили да се пребори с него?

От речта му прозира, че сякаш сме в безизходица – и фактически изоставени от всички. Не е малко да ни го кажат.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

Кеворк Кеворкян
В. Преса

Снимка: Красимир Михайлов