EЙ СЯ ГО ИЗЯДЕ ДЕДОВИЯ…ПАРДОН – БАБИНИЯ. МЕНЕ КО ШИ МИЙ – АЗ СЪМ ЗА МАЛКО ТУКА…
– Здрасти, Донке.
– Здрасти, Гено. Ма аз знайш ли ко ща прая тебе? Ау, ко ща прая…
– Що ма?
– Ах, ко ща прая аз тебе! Млогу щи са карам, млогу!
– Какой станало ма!
– Щи са карам млогу, да знайш!
Тук аз едва се сдържам да хвърля фаса, който допушвам пред Кауфланд в Шумен, да скоча и да ошамаря и двете баби – едната щот не навлиза в конкретика вече цял предиобед и само заплашва, другата, че е толкова упорита да пита „Какой то, какой то“, а не да прасне едно ляво кроше на Донка, дето само я мотае, па после да си тръгне гордо.
Оп, развитие!
– Ам, Гено, идвала си оня ден близо до нас и не да минеш да видиш батя си Цаньо как е, добре лий, има ли му нещо, ми си отишла само до Пенкини и си си тръгнала! Бива ли тъй, ма!?
– Оф, Донкеййй… Аз набързо, ма. У нас найш ли ко стаа? Боньо се тряа го наглеждам. Фани нещо да приказва, забрая како говори, къде са намира, кой той забрая, ма! Питаш ли ма мене како мий…
– Знам ма, знам, ма, ама се тряаше да додиш, ей тъй за пет минути барем, ма.
– Ши дода ма, ши дода! Ади утри кат изляза за ляп, ша мина.
– Ааааа, утри н’дей! По-нататък, аз щи са обадя, можи да ней удобно…
Тук пак ми се приисква да упражня насилие рязко и мръсно. Що ни доди, що ни мина, пък накрая – н’дей, аз щи звънна. Бе, да еба Донката ти нагла, да еба!
Гена обаче, все пак проявява някакъв характер, врътва се изненадващо дори за мен, финтира и с потропващо бастунче се изнася и без „чао“ да каже дори. Евалла, Гено – и аз щи звънна!
Донка влиза в магазина и аз по нея.
Хоп – „Здрасти, Марийо, що си в черно, що жалейш ма?“
Мария се опитва деликатно да се изплъзне, но Донка наглей – „Кой умрял ма, кажи де!“
Крака ме сърби да я шутирам, честно ви казвам!
Айде другата – „Надо, ти къде си хукнала в туй слънце, ма? Що не си седиш дома, м?“
Леле, откачам!!!
Засилвам леко количката, врязвам я стабилно в дясна тазобедрена Донкина става и чакам реакция.
– Бе, момче, гледай къде ходиш! – вика ми Донка.
– Слушай, Доне – отвръщам ѝ аз – вземаш си там киселото мляко, хляба и безалкохолното и оттук право при бай ти Цаньо, докът не съм кипнал зверски. Ти подлуди маалата, ма!
Баба ви Донка ме изгледа озадачаващо без да прояви каквато и да било уплаха и ме запука:
– Гошо, аз само да срещна майка ти, да видиш ко ща напрая! И на баща ти ш’са оплача, ко тряа в милицията ши ида, тъй да знайш!!!
Гоше, братле – ей ся го изяди дедовия…пардон – бабиния.
А лапай на баба чурата! Мене ко ши мий – аз съм за малко тука…
Иван Иванов